12. Българската православна църква след 1944 г.

Настъпват промени в състоянието и положението на българската църква. Схващанията са отразени в Конституцията и в Закона за изповеданията. Декларирани са конституционно-религиозни права и свободи, декларира се еднакво положение на вярващи и невярващи по отношение на закона. Вярата е личен въпрос на българските граждани. Равно поставени са всички изповедания. Църквата е отделена от държавата, не се намесва в църковните дела и обратно. Свободно изпълнение на религиозни обреди. Всичко това е намерило място в нормативните актове. Дейността е насочена към отслабване на религиозността сред народа. Ръководи се от разбирането, че религията е реакционна идеология. Счита се, че религията е отживелица, която има социални корени и може да бъде отживяна, ако затова бъдат ангажирани субективни фактори. Атеистичната дейност е била държавна политика.

Декларират се религиозни права и свободи, а на практика е обратно – дискриминационна ограниченост на вярващите. Партията не налага репресивни мерки както това е правено в ССР – обявява се духовенството за политически враг и се предприема унищожаване и забравяне на храмове и др. У нас открити силови мерки не се предприемат за намаляване влиянието на религиозността. Атеистично-възпитателната дейност е насочена към вярващите и съществуваше скрита религиозност. Българската православна църква се подчинява на законите и установения ред в страната. На църквата през този период е разрешена само религиозна дейност. 1951 г. богословският факултет продължава дейността си като Духовна академия към Синода. Църквата губи своите позиции и властта й намалява, намалява и броя на свещениците. Ръководството на църквата се стреми да бъде лоялно на новата власт. На 15.09.1944 г. софийският митрополит Стефан призовава вярващите да признаят новата власт. С декларации, решения, послания и др. синодът се стреми да се придържа към тази позиция и да не се противопоставя. До остри конфликтни ситуации не се е стигало благодарение на реализма на църквата. Успехът през този период е вдигането на схизмата.

След 09.09.44 г. църквата преценява обстановката за благоприятна. Правителството е на същото мнение. Висшето духовенство решава, че може да потърси сътрудничеството на Руската църква, защото има авторитет сред православните църкви. Още през ноември 1944 г. се правят постъпки и се подава молба. Руският патриарх Алексий предлага дори програма. Синодът избира екзарх - митрополит Стефан. Изпраща се делегация до Цариград. Преди това се свиква събор на Руската църква и се решава да се премахне схизмата. През февруари 1945 г. цариградският патриарх издава акт, с който се премахва схизмата. През март се обявява автокефалността на българската църква. 1948 г. екзарх Стефан се оттегля от активна религиозна дейност. 1950 г. Синодът изработва нов устав на Българската православна църква и чл. 1 е назована Патриаршия. 1953 г. на събор в София е възстановен патриаршийския институт, патриарх става митрополит Кирил. Патриаршията е призната от останалите църкви и от Цариградската патриаршия. Българската патриаршия е равно поставена на другите, т.е. член е на православното семейство, има правата на самостоятелна църква, може да влиза в двустранни отношения с другите църкви, да участва в между народни организации.