10. Българската църква при османското владичество

През този период турците унищожават всичко. Според тях българските църкви били средища на неприятели и ги превръщали в джамии. След завоевателните войни през 16 век те стават по-снизходителни към българите и допускат известна автономия. След завладяването на гърците те не осъзнавали голямата идея “мегали”, но по-късно строго я следвали. Патриархът се е радвал, че са изчезвали българската църква, народ и език. Най-тежко било посягането над българския език, народност, обичаи. Изгаряни са български богослужебни книги, на църковна служба са назначавани гърци. В края на 17 век има пълен упадък на българския език и църква, стигало се е и до закриване на български църкви. В началото на 19 век българският дух е раздвижен от външни и вътрешни фактори. Тази борба в началото поставя скромни искания - в църквата да се чете на църковнославянски, да има български свещеници и български школи. Високата порта препоръчва на Патриаршията да създаде смесена комисия, която да удовлетвори исканията на българите. Такава била създадено и след това султанското правителство издава Хатишерифа и Хатихумаюна - 1838 и 1853 г. През 1860 г. патриаршията е готова да преговаря. След издаването на фермана от 1870 г. патриархът се опитва да докаже неговата незаконност. Той дори изпраща и меморандум до другите автокефални църкви. На него Гавраил Кръстевич пише възражение. Първият български екзарх е Антим І – 1872 г. Патриаршията се възпротивява на това и свиква поместен събор. Издадено е определение, с което българският екзарх и църква са обявени за схизматици от Вселенската православна църква. За да има схизма, трябва да има нарушение на църковното предписание, а такова няма. Руската, румънската, сръбската църкви не са съгласни с патриарха. Синодът на българската църква издава окръжно, с което протестира срещу схизмата и обявява, че българската църква не е нарушила закона, че българите са православни християни. Прогласената схизма не произвежда желаното действие върху българите. От Османският период – 28.02.1870 г., с които българите като на отделен народ с отделни географски области се възстановява старата църковна независимост – Екзархийска църква, с територия екзархат и начело с екзарх. Султанският ферман се основава на каноните на православието. Той съдържа 11 члена. В началото е казано, че българската екзархия избира екзарх, председател на Синода, устав съобразен с каноните на православието. Турското правителство се е надявало да прекрати раздорите между турци и българи. Властта не е изпълнила фермана. Гръцката патриаршия обявява българската православни църкви за схизматици. Берат за назначаване на видинския митрополит Антим за пожизнен екзарх - /освен ако изгуби доверие, ако извърши държавна измяна или подаде оставка/. Важен източник е приетият Екзархийски устав през 1871 г. и утвърден от Високата порта. Търновската конституция - чл.38 – българската църква спазва единението си с Великата източна църква – догми и вяра. Търновската конституция е важен източник на църковното право. Съдържа текстове за вярата, отношенията между държавата и Българската православна църква, верското положение на държавния глава и положението на иноверците. Други източници са протоколите и посланията, издадени от Светия Синод на Българската православна църква, дейността на църковно народните събори, Конституцията от 1947 г. и 1971 г. От сега действащите актове най-важни са новата Конституция, Закон за вероизповеданията и Устава на Българската православна църква.