1. Поява и развитие на Църковното право

Църковното право се проявява и развива като научна дисциплина в университетите. Изучаването и разясняването на християнското учение и на каноните, т.е. юридическите норми за църковен живот започва с поява на християнството. Първият учен на християнската църква е Исус Христос. Исус Христос предал властта на учителството на своите апостоли, а апостолите на епископите. В първите векове основните истини за вярата се разкривали чрез проповеди и беседи, но се наложила идея за методическо обучение в училища - открито било училище в Александрия. Още в първите векове на християнската църква се появява и християнската книжнина от християнски защитници. От средата на ІІ век се появила нужда от систематизация на църковното учение и научно обосноваване на вярата. От началото на новата ера до втората половина на V век съществували езически и християнски школи едновременно в Рим, Александрия, Антиохия, Йерусалим, Константинопол и др. Те били публични школи, издържани от общините и императорите. Школите дали на църквата редица образовани лица като Йоан Златоуст, Василий Велики, Григорий Богослов. В първите три века от новата ера църквата съществува независимо от държавата, тъй като държавата не приемала християнското учение и каноните, т.е. юридическите норми за църковен живот първоначално били самостоятелна област на правото, която се развивала независимо от светското законодателство. По-късно при Константин Велики светското право и църковните канони трябвало да се развиват заедно и да си взаимодействат – като две допълващи се една друга части на едно цяло. През това време се преминава и от езичество към християнство. По време на Константин Велики били създадени благоприятни условия за духовно просвещение. ІV и V век с основание са наречени класическо време на църковната книжнина и златен век на църковната литература. От V век започва упадъкът на духовното просвещение. При император Юстиниан било прекратено съществуването на езическите школи, появила се и забрана за преподавателска дейност на езичниците. От времето на Юстиниан църковните канони получили силата на закон. По своето значение и сила каноните се изравнявали с държавните закони. Светските юристи знаели добре и църковните канони и в своята дейност се позовавали на тях, а и канонистите били отлични познавачи на светското право. Когато имало противоречие преобладавало и се налагало църковното схващане. Така постепенно църковните канони се обединили със светското право в една обща система на правото. Взаимодействието между каноническото /църковното/ и светското право наложило едновременното им изучаване. През следващите векове църковното право се съсредоточило в Константинопол. Създадена била “Еклогата“ -726 г., открита била Магнаурската школа – 830-833 г. При Василий Македонец 867-886 г. били издадени нови ръководства за изучаване на законите - Прохоронът, Епанагогата, а при Лъв VІ Филосов – 886-912 г. било приведено Юстиниановото право в нов вид – създадени били Василиките, т.е. Царски книги. След разделянето на църквата на източноправославна и западнокатолическа – 1054 г., развитието на църковното право тръгнало в различни пътища. Забележително събитие през ХІ век е основаването на едно особено висше училище – юридическа школа в константантинополския манастир “Св.Георги” - за първи път в него учителят се именува “номофилакс”- тоест пазител на законите, той ежедневно чете лекции, а нощем размишлява върху законите. В рамките на ХІІ век византийската юриспруденция процъфтявала – появили се канонисти като Алексий Аристин, Йоан Зонара,Т. Валсамон. За това съдействали и самите императори – особено династията на Комниновци и Палеолозите. При Комниновци се появило учреждение като Академия на науките и включвала 12 учени мъже, при спорни въпроси те първи изказвали своето мнение. След завоюването на Константантинопол от кръстоносците – 1204 г. Юридическата школа била преместена в Никея, а после в Ефес. Към края на ХІІІ в. се създават много школи при църкви, манастири, изучавало се светско и църковно право. През 1335 г. монахът Матей Властар съставил синтагмата – сборник с каноническо /църковно/ и гражданско /светско/ право. В средата на ХІV век Арменопуло на основата на Прохирона на Василий Македонец, Еклогата, Василиките, Епанагогата, съставил своето “Шестокнижие” - наръчник със закони. Завладяването на православния Изток от османците поставило край на развитието на църковното право след 1453 г. Останала свободна само Русия и Руската православна църква. Един от най-добрите учебници по църковно право е издаден от А. Павлов. В Гърция за църковноправна наука може да се говори също след освобождението от османско владичество – 1830 г. – там се появил канонически сборник с тълкувания - Пидалион, “Синтагма на божествените и свети канони”. В Сърбия през 1904 г.излиза труд на епископ Никодим Милаш “Православно църковно право”.