6. Видове гражданско-правни норми: общи и специални, императивни и диспозитивни; абсолютно и относително определени, материални и процесуални. Презумпции и фикции.

Класификация на правните понятия – най-важното е да разбираме критериите.

1. Първото голямо деление е според приложното поле. Има 3 подделения:
- Общи и специални (според приложното поле, т.е. според обхвата на случаите); пр.: общи – нормите за собствеността, уредени в закона за собствеността; специални – нормите в Закона за държавната/общинска собственост. Специалните норми допълват общите.
Това деление може да се нарече – според обекта на нормите.
- Общи и специални според лицата, до които се отнасят. Пр.: общи – правилата за продажба в ЗЗД; специални – правилата за търговските продажби в ТЗ; ЗЗД – всички продажби, ТЗ дава някои специфични права за търговците.
- Общи и специални/локални според териториалното им действие. Пр.: общи – валидни за цялата страна; специални – действат в определени територии. Това деление е теоретично.

2. Най-съществен критерий – според съдържанието им:
- Самостоятелни и несамостоятелни (с оглед възможността за самостоятелно прилагане). Пр.: класическите правни норми – самостоятелни – чл.20, ал.1 от ЗЗД; Несамостоятелните са 4 вида: »препращащи норми – нямат самостоятелно приложение, а за изясняване на съдържанието им се извършва препращане към други норми. Тези норми биват: пряко препращащи – има препращащи към конкретна норма от друг институт (чл. 240 от ЗЗД препраща към чл. 247, ал.3); съответно препращащи – тези норми не се прилагат буквално, а с оглед на особеностите на института, препращащ към тях (чл. 84 от Закона за собствеността)
» дефиниращи – съдържат правни дефиниции (чл. 110 от ЗС). Тази разпоредба е несамостоятелна, защото не съдържа правило за поведение.
» тълкувателни – дават съдържанието на дадено понятие („по силата на този закон“). Тълкуването на понятието в рамките на един акт.
Дефиниращите дават дефиниция за цял дял, а тълкувателните – в рамките на един закон.
»отменителни норми – пар.1 от допълнителните разпоредби на ЗС.
- Материални и процесуални (според насоката на правната норма):
» материалните – преобладаващи са и съдържат права, на които субектите могат да се позовават в отношенията един спрямо друг
» процесуалните – материализират права, които субектите могат да упражнят при спор помежду си. Прилагат се в 2 насоки (2 вида): оказват кога и в какви обстоятелства дадено лице има право на иск; нормите, които променят тежестта на доказване в хода на процеса.
- Императивни и диспозитивни (според възможността на субектите да избират своето поведение)
» императивни – субектите нямат право на избор
» диспозитивни – при тях имат право на избор
Идеята на диспозитивните е, че правните субекти могат да преуредят един въпрос на база тяхното споразумение. Ако те не са се възползвали от това си право, последиците на диспозитивната норма са също толкова задължителни, както и императивната норма.
Диспозитивните норми могат да бъдат разделени по 2 критерия:
» според тяхното предназначение – тълкувателни и допълващи („доколкото е уговорено друго“)
» според обема на възможността за избор на поведение – диспозитивни норми с императивен минимум; с императивен максимум; с императивен минимум и максимум.
Т.е. свободата на избор е ограничена в определена посока (пр.: императивен минимум – минималната работна заплата; императивен максимум – срокът за наем не може да бъде повече от 10 години).

3. Според целта им/според последицата от правната норма – 3 вида: заповядващи, забраняващи и овластяващи.
- Заповядващи – вменяват задължения на правните субекти
- Забраняващи – те ограничават правата на субектите
- Овластяващи – дават права на адресатите (чл.87, ал.1 от ЗЗД)

4. Според възможността за преценка за прилагане на нормите: абсолютно определени и относително определени – дават възможност за преценка
Има два специални типа норми – презумпции и фикции.
- Презумпции – на базата на обичайното развитие на нещата, законодателят прави предположение за развитието на нещата във всеки един случай. Необходимо е да се докажат предпоставките. 2 вида – оборими и необорими. Оборимите променят тежестта на доказване (вреда – виновен). Необорими – няма възможност за доказване на противното (разписка – платено).
- Фикции – нещо, което не се е случило, законът приема, че е факт.
Разликата между необорима презумпция (има възможност да се е случило) и фикция (няма възможност да се е случило). И двете не могат да се оспорват.