3. Източници на частното право: нормативни актове, структура, йерархия, обичай, морал, справедливост. Съдебна практика. Сравнение.

Понятие – юридически факт, имащ за правни последици създаването, изменението, прекратяването на действието на частноправни норми.
Основните източници на правото са 3 – НА, съдебната практика и обичаят (в много малък %); правилата на морала, добрите нрави.

Класификации на източниците:
- Писани и неписани (загубила актуалност)
- Вътрешни и външни
Единственият неписан източник е обичаят.

Втората класификация е по-актуална заради актовете не ЕС. Международните договори са част от вътрешното право (чл. 5 от Конституцията). Условията са 3, за да има примат на един МД, т.е. да има предимство – да е ратифициран (приет от НС), да е обнародван и да е влязъл в сила. След приемането ни в ЕС регламентът с директен ефект и директивата стават част от вътрешното право.

Вътрешни източници - НА и вторични (които имат спомагателен характер към НА)
- НА – волеизявление на компетентен държавен орган, извършено по определен ред и в определена от закона форма, което има за правна последица създаването, изменението, прекратяването на частноправни норми.

*легална дефиниция – НА съдържа общи правила за поведение, които се прилагат към неопределен кръг субекти, издава се и се приема от компетентен държавен орган.
• НА е резултат от дейността на държавен орган, на който са възложени нормотворчески компетенции – законодателна власт е НС – актовете на НС – Закони; подзаноковите НА – изпълнителна власт.
• Действието на държавния орган трябва да е извършено според процедурните правила на НС, т.е. внасяне на законопроект – 2 четения; 1-во – одобрява се по принцип, 2-ро гласува се текст по текст  изпраща се на Президента, той издава указ и законопроектът се обнародва в ДВ.
• Самият НА трябва да отговаря на: трябва да съдържа общи правила за поведение, т.е. да са насочени към неопределен кръг субекти; дори и да има ограничен кръг субекти (лекари), той пак е насочен към неопределен брой (всички лекари); няма ограничение във времето, т.е. докато законът действа.

При НА има определена йерархия на техните норми:
- Норми на Конституцията
- Норми на законите (като не трябва да противоречат на Конституцията)
- Нормите на ПНА, които не могат да противоречат на законите

Конституцията е основен закон, определящ рамките на развитието на правото на една държава. Съгласно чл. 5, Конституцията е върховен закон. Разпоредбите на Конституцията имат непосредствено действие, т.е. те са част от действащото право и представляват реални правила за поведение.

Прикрепени към Конституцията са две групи актове:
- Приетите от НС закони за изменение и допълнение на Конституцията. Има специална процедура – 3 четения.
- Решенията на Конституционния съд. И то не всички решения, а тези, с които се дава абстрактно тълкуване на нормите на Конституцията. Абстрактно тълкуване, т.е. някое от лицата , упълномощени да сезират КС, може да поиска даден текст да се тълкува без да има конкретен повод. По този начин се детайлизира Конституцията.
На второ място за Международните договори.
На трето – Законите. Всеки един закон трябва да е съобразен с Конституцията и да не й противоречи. Що се отнася до кодексите, те са въпрос на нормативна техника. Кодексът урежда всички обществени взаимоотношения от един отрасъл на правото  Законът урежда група обществени взаимоотношения в даден отрасъл.
Кодекс на труда и Кодекс на международното частно право. При търговското право ситуацията е страшна. Там кодификация има (Кодекс на застраховане) в застрахователното право, което е подотрасъл на Търговското право
*Кодексът трябва да урежда в пълнота цял отрасъл. Оттам нататък е решение на НС дали даден НА ще се нарича закон/кодекс. Но, като цяло, това, че НА се нарича кодекс, не го поставя на по-високо ниво от закона.
Решенията (класическите) на КС за обявяване на един закон за противоконституционен. Като се приема закон от НС + решенията на КС = на едно, т.е. спазва се законът на НС без текстовете, определени за противоконституционни.
Тълкувателните актове на върховни съдебни инстанции.
На четвърто място – подзаконовите актове на Изпълнителната власт. Това са постановленията на МС и правилниците за прилагане на един или друг закон. Възможността за приемане на НА се възлага и на други институции. Пример: БНБ – наредби. Базисният принцип е, че тези ПНА не могат да противоречат и допълват Закона, те го детайлизират. Решенията на ВАС за обмяна на ПНА, противоречащи на законите.

Извън НА – Правен обичай и Съдебна практика:
- Правен обичай – ограничено прилагане; за да се признае нещо за правен обичай трябва да се е прилага продължително време; това прилагане да се извършва със съзнанието за задължителност, т.е., че ако не спазим обичая, няма да се постигнат желаните резултати. Днес този обичай трябва да е закрепен в НА.
- Съдебна практика. Източник или не? Чрез съдебната практика не се въвеждат/изменят/отменят правни норми, а се тълкуват правни норми. Затова част от авторите казват, че СП не е източник. Другите автори казват, че след като Съдът изтълкува по даден начин нормите, това тълкуване може да има приложение занапред.
Преди революциите 17-18 век, съдията е бил изразител на монарха. Това приключва с Френската революция, защото суверен вече не е монархът, а народът. Оттук съдията е виждан като фигура, нарушаваща суверена на народа. Според мислителите на Френската революция, съдията е „говорещата уста на закона“. Т.е. той има една функция - да изслуша фактите и на тяхна база да вземе решение. Т.е. няма какво да се тълкува. Съдията само прилага закона такъв, какъвто е приет от народа.
След създаването на модерната американска държава, съдията се разглежда като защитник на гражданите срещу злоупотребата на законодателя. Затова там всяко съдебно решение е източник на правото и Съдът позовава на него.
Днес, българският закон за съдебната власт, тълкувателните актове на ВКС и ВАС са задължителни за долустоящите съдилища и административните органи.

3 групи неща:
- Тълкувателни решения на върховни инстанции
- Константна съдебна практика, т.е. натрупването на много решения по един и същ въпрос, в един и същ смисъл. По-скоро от един и същ съд, в една и съща инстанция
- Индивидуални съдебни решения в конкретни случаи

Индивидуалното решение не може да бъде източник. Но индивидуалните решения на върховна инстанция се използват като аргумент в защита на една или друга теза.
Така че, единствено индивидуалните решения не могат да бъдат приети за източник на правото.