8. Правно положение на народните представители.

1. Обща характеристика
Народното представителство от възникването си до днес е било иманентно свързано с представителните органи. Конституирането на политическо представителство е способ за формиране състава на представителните институции. Представителното осъществяване на държавната власт се основава на политическото представителство. Народното представителство е отношение между два политически субекта – избирателния корпус и депутата. Това отношение определя същността на представителното осъществяване на държавната власт. Народният представител действа по политическо пълномощие от тези, които са го избрали, и приема управленски решения вместо тях.
Политическото представителство е съществувало във всички политически общества в по-низши или в по-съвършени форми, съобразно степента на развитие на държавната организация и на демокрацията. Представителните органи във феодалното общество са били съсловни институции, в които са включени политически представители на феодалната светска и духовна аристокрация.
След победата на буржоазните революции с установяването на всеобщо и равно избирателно право, представителните органи загубват своя съсловен характер и се превръщат в представителни учреждения на нацията.
Политическият представител изразява политическите интереси на онези, които представлява. Изразява именно интересите, а не волята на тези, които са го избрали. Волята не може да бъде делегирана и осъществяване от другиго. Волята е свойство на личността, което не може да бъде прехвърляно. Политическият представител в парламента изразява интересите на отделна социална група, които обуславят неговата воля. Ако в резултат на съвпадение на волята на мнозинството в парламента се приеме закон, волята на политическите представители се превръща в държавна воля.
В правната теория господства идеята, че волята на мнозинството от народните представители е отражение на общата воля на обществото. Това е един общоприет и като че ли неоспорим правно-политически постулат, но не липсват основания той да бъде поставен под съмнение.
Колкото и абсурдно да изглежда, но и двата основни типа правни теории – буржоазната и социалистическата, са твърде близки по изводи и заключения, до които стигат по въпроси за общата воля. Социалистическата правна доктрина през последните десетилетия обосновава тезата за общонародната държава и право, т.е., че законът изразява волята на целия народ. На друго основание класическият конституционализъм стига до идеята за общата воля.
Не се нуждае от доказване фактът, че социалистическата държава и правото по своята същност не са общонародни. Това не означава отрицание на наличието на законодателство, което в определена степен отразява социалните интереси на преобладаващата част на обществото. Социалистическата правна мисъл през този период с незначителни нюанси се отличава от тезата за закона като израз на общата (народната) воля. Различията са в изходните идеологически предпоставки, но не и в концептуалната същност на възгледите.
Практиката на парламента по безспорен начин непрекъснато потвърждава, че законите отразяват определени групови интереси, които се представят за интереси на нацията, формулирани като държавно волеизявление. Типичен пример в това отношение е реституционното законодателство и редица други закони. Например Законът за собствеността и ползването на земеделските земи, приет от мнозинството на Великото народно събрание, е изменен и допълнен от 36-то народно събрание, в което мнозинство има друга политическа сила. В 37-ото народно събрание се формира ново мнозинство, което изменя и допълва почти същите текстове, които са изменени от предишния парламент. Всички изменения се отнасят до възстановяване правото на собственост върху интереси на определени социални слоеве, които са представени от мнозинството в парламента. Несъстоятелно е да се твърди, че различните взаимно изключващи се уредби на тези обществени отношения отразяват общата воля на обществото.
Статусът на политическия представител се проявява в две разнородности: като императивен и свободен мандат. Исторически императивният мандат предхожда свободния.
По време на управлението на Гракхите в древния Рим за пръв път се установява императивен мандат по отношение на народните избраници. Те провеждат аграрната реформа, но някои народни трибуни се противопоставят. За да отстранят противниците на реформата, Гракхите обявяват, че народните трибуни, които не изразяват интересите на избирателните райони, т.е. не са съгласни с реформата, трябва да бъдат отзовани. Народните трибуни се поставят в зависимост от тези, които са ги избрали. Това е същността на императивния мандат. Той намира най-типично проявление във феодалното общество, където политическият представител е бил превърнат в механически приносител на исканията на феодалната аристокрация в представителния орган. Той не е могъл да изрази становище, преди да получи инструкция от аристокрацията.
Социалистическото прави също възприема императивния мандат, но не с неговите крайности, характерни за съсловната представителна система. Народните представители разполагат с относителна свобода в парламента и извън него. Императивният мандат се изразява в това, че избирателите могат да дават поръчения на своя избраник и той е задължен да работи за тяхното изпълнение. Народният представител е длъжен периодично да се отчита за своята и на представителния орган, дейност, а също и да запознава избирателите с актове, които приема парламентът. Най-ярко проявление на императивния мандат е правото на избирателите да отзовават народния представител, когато той не оправдава тяхното доверие. В избирателния закон от 1973г. са регламентирани условия, при които може да се поиска отзоваването на народен представител.
С победата на буржоазните революции императивният мандат е преодолян и се създава теорията за свободния мандат, за независимостта на народния представител от избирателите. За пръв път свободният мандат е регламентиран във френската Конституция от 1791 г. В нея депутатът, получил мандат от конкретни избиратели, е обявен за представител на нацията и поради това той не може да получава поръчения от своите избиратели, както при императивния мандат. Неговата философия е отражение на дълбоките обществени промени в епохата на буржоазните революции. Свободният мандат е· отрицание на съсловното представителство, съществувало в дореволюционния период.
Независимостта на политическия представител не бива да се абсолютизира. Депутатът не е независим от политическиата сила, която е кредитирала неговия избор. Той трябва да се съобразява с парламентарната политика на партията, от името на която е избран. Поради това неосъществимо е провъзгласено от Конституцията задължение на народния представител да гласува по съвест и убеждение. Той трябва да „съобразява” своята съвест с политическата сила, чийто представител е в парламента. Независимият мандат се основава на идеята, че народният представител е представител на цялата нация. Според Конституцията народният представител е еманация на нацията. Това е вярно само доколкото общонационалните интереси трябва да бъдат поставени над интересите на отделни групи избиратели.
Както и в Търновската, така и в Конституцията от 1991 г. и в редица европейски конституции е възприета една двусмислена формулировка за характера на депутатския мандат. Чл. 67 от Конституцията гласи: „Народните представители представляват не само своите избиратели, а и целия народ”. Тук еклектически са обединени характеристиките на императивния и на независимия мандат. Народният представител или представлява цялата нация или тези, които са го избрали. Според Конституцията той представлява и изразява интересите и на едните, и на другите. Това практически е почти невъзможно, защото не винаги груповите интереси на избирателите съвпадат с общонационалните. Очевидна е вътрешната колизия на разпоредбата. От второто изречение на същия текст става ясно, че зависимостта на депутатите от избирателите е недопустима. В него е записано „обвързването със задължителен мандат е недействително”, т.е. категорично се отхвърля императивния мандат. Тогава как народните представители ще представляват своите избиратели и ще изразяват техните интереси?
Прецизно в съответствие със същността на независимия мандат, е формулиран чл.67 от Италианската конституция: „Всеки член на парламента представлява нацията и изпълнява своите функции, без да бъде обвързан със задължителен мандат”. Този текст отстранява всяко двусмислие за характера на мандата.
Свободният мандат е конституционен постулат, характеризиращ статуса на депутата в съвременния парламент. В конституционноправната наука даже не се дискутират същността и предимставата на свободния мандат. Те се приемат като даденост, която не се нуждае от доказване. Но въпреки това възникват въпроси.
Мандатът е упълномощаване на определени лица да осъществяват права, които принадлежат другиму. Властта произтича от народа, т.е. народът е неин източник. Чрез акта на избора избирателите упълномощават депутатите да осъществяват държавната власт от тяхно име и в техен интерес. Депутатът получава своя мандат от избирателния корпус от конкретния район. Следователно, той е представител на избирателите от този район. Съвсем логично е пълномощникът да представлява своя упълномощител, да е изразител на неговите интереси. Става трудно обяснима метаморфозата, при която депутатът от пълномощник на избирателите се превръща в пълномощник на целия народ. Не е извършен акт, чрез който мандатът на избирателите, даден на депутата, да се прехвърля или да се преобразува в мандат, даден от целия народ, за да се превърне той в представител на народа. Не може чрез логически съждения да се обясни природата на депутатския мандат. Поддържат се и становища, че всеки депутат получава своя мандат от цялата нация. По какъв начин нацията предоставя мандат на всеки депутат остава неизвестно. Този възглед има само един недостатък, а именно, че е недоказуем.
Традиционно свободният мандат се обяснява с приоритета на общонационалните интереси в сравнение с груповите на избирателите от съответния район. Това е аксиома, която не се нуждае от доказване, тя е безспорна. Това аргументира целесъобразността на свободния мандат, но не дава отговор за реалния механизъм, чрез който той се е конституирал. Такъв механизъм не съществува. Създадена е една юридическа формула, обявена за постулат в Конституцията, въз основа на който пълномощията, дадени от избирателите на депутата, се обявяват за мандат, даден от народа, за чийто представител се провъзгласява депутатът.
Основните положения, уреждащи правното положение на народния представител, са установени от Конституцията, а детайлната уредба – от Правилника на Народното събрание.
Народните представители се избират по реда, установен от избирателното законодателство на основата на принципите на общо, равно и пряко избирателно право при тайно гласуване. Чрез избора се конституира политическото представителство. Народните представители получават своите властнически пълномощия от избирателите.
Народен представител може да бъде лице, което е само български гражданин. Наличието и на друго гражданство е основание да се откаже регистрирането на гражданина за кандидат-народен представител. Ако такова лице, въпреки всичко, е било избрано за депутат, неговият избор се анулира от Конституционния съд поради неизбираемост.
Кандидатът трябва да е навършил 21-годишна възраст. Това е необходимо, защото той е политически представител в законодателния орган и е необходимо да има по-голям житейски опит, за да може да участва пълноценно в дейността на Народното събрание.
За народен представител не може да бъде избирано лице, което е поставено под запрещение или изтърпява наказание лишаване от свобода.
Законността на избора на народен представител се оспорва пред Конституционния съд, по определен от закона ред, ако са извършени съществени нарушения на изборна процедура илои избраният не отговаря на изискванията на Конституцията.
Конституцията въвежда ограничения по отношение на правото на народните представители да заемат други държавни служби или да извършват дейности, които са несъвместими с положението на народен представител. Държавната служба е дейност по осъществяване на функции на държавата, от нейно име по изпълнение на определени правомощия от съответен държавен орган, за което служителят получава възнаграждение. Забраната да се заема държавна служба от депутат се отнася до всички от държавния апарат, независимо дали са към изпълнителната или съдебната власт, президентството, апарата на Конституционния съд или общинските служби. Принципът на несъвместимостта е последователен израз на разделението на властите.
Забраната да се извършва дейност, която е несъвместима с депутатския мандат се отнася и за извършване на частна търговска или стопанска дейност, т.е. дейност, която не е държавна служба (РКС № 5, 1993). Народният представител след избирането си напуска държавната служба, ако заема такава. Статусът на народен представител е несъвместим с поста министър. Народен представител, който е избран за министър, трябва да освободи мястото си в парламента, неговият мандат се прекъсва ( не се прекратява ) и той се заема от следващия в листата на съответната партия или коалиция. Прекратяването на мандата има за правна последица изгубването на депутатския статус окончателно, мястото е овалантено. При прекъсване е възможно възстановяване на мандата на народния представител, който е бил министър, но на някакво основание е освободен от състава на правителството. Прекъсването означава, че депутатският мандат е резервиран за депутата, който е бил избран за министър. Заемащият го депутат е заплашен от настъпване на прекратителното условие (освобождаване на министъра от длъжност), което ще постави край на мандата му, за да се възстанови мандата на вече бившия министър.
За да може народният представител безпрепятствено, свободно и независимо от органите на съдебната и изпълнителната власт да упражнява своите права и задължения в законодателния орган, той се ползва от депутатски имунитет и индемнитет. Идемнитет означава, че получава възнаграждения за своята дейност в парламента, за да бъде материално независим.
Имунитетът е единство от наказателна отговорност (чл. 69 от Конституцията) и наказателна неприкосновеност (чл. 70 от Конституцията) на народния представител и го поставя в специално привилегировано положение. Тези привилегии са неговият имунитет.
Наказателната неотговорност е забраната да се търси наказателна отговорност на народния представител за изказаните от него мнения и гласувания в Народното събрание и в неговите органи и извън тях по време на пълномощията му и след прекратяването им (РКС № 10, 1992). Неотговорността на народния представител е абсолютна предпоставка за неговата свобода на действие и на волята му в съответствие с неговата съвест. Но тази свобода трябва да се ползва съобразно с разпоредбите на Конституцията, на Правилника на Народното събрание и с нормите на парламентарната етика.
Наказателната неприкосновеност е забраната да се възбужда наказателно преследване срещу народен представител за извършено от него престъпление по време на пълномощията му (РКС № 10, 1992). Личната наказателна неприкосновеност се отнася за действия извън сферата не неговите парламентарни функции само по време на мандата му. След прекратяване на пълномощията той може да бъде наказателно преследван за престъпления, извършени по време на мандата му.
Народният представител не може да бъде привлечен под наказателна отговорност или задържан под стража, освен за тежки престъпления. тежко престъпление е това, за което по закон е предвидено наказание „лишаване от свобода за повече от 5 години” (чл. 93, т. 7 от Наказателния кодекс). Това означава, че ако депутатът извърши престъпление, което се наказва с лишаване от свобода по-малко от 5 години, той не може да бъде наказателно преследван. Но от друга страна чл.6 от Конституцията прогласява принципа на равноправието на всички граждани независимо от тяхното обществено положение.
Основателно може да бъде поставено под съмнение доколко е оправдано народният представител да бъде задържан под стража и наказателно преследван, само ако извърши тежко престъпление. Това не е съмнение за необходимостта от депутатския имунитет, а за ограничаване в разумни граници на основанията за имунитета. Сега защитата срещу преследване надхвърля пределите на необходимото гарантиране на личната неприкосновеност на депутата. На общо основание той трябва да носи отговорност за всяко престъпление, което е извършил. В европейските държави, с изключение на Португалия, депутатът е отговорен за всяко деяние, което е обявено за престъпление, независимо от неговата тежест. Ако прагът на наказателната отговорност на депутата бъде свален по-ниско (а не само за тежко престъпление), това няма да постави под заплаха неговата лична неприкосновеност. Той не може да бъде задържан и наказателно преследван без разрешение на парламента. Предвидената конституционна процедура за снемане на имунитета е достатъчна гаранция срещу евентуално неоснователно преследване. Поради това той трябва да може да бъде наказателно преследван за всяко, а не сам за тежко престъпление. Това може да стане само с промяна на чл.70 от Конституцията.
За възбуждане на наказателно престъпление е необходимо решение на Народното събрание, а ако то не заседава, разрешение се дава от неговия председател (чл. 70 от Конституцията). Изключение от това правило се допуска в случаи, когато народен представител е заварен при извършване на тежко престъпление. Тогава той може да бъде задържан, но главният прокурор веднага трябва да уведоми Народното събрание или неговия председател.
В Правилника на Народното събрание детайлно е регламентирана процедурата за възбуждане на наказателно преследване и задържане на народен представител. Искане за накзателно преследване се прави от главния прокурор пред Народното събрание, ако то не заседава се отправя до неговия председател. Искането се прави, ако са налице достатъчно данни, че народният представител е извършил тежко престъпление и те трябва да бъдат доведени до знанието на парламента. Изискването за наличие на „достатъчно данни” (РКС № 4, 1995) е относително. Те може да са достатъчни за главния прокурор, но да не са достатъчни за Народното събрание. И тъй като решението се взема от него, то може да събере допълнителни данни, които да не оставят съмнения за целесъобразността да бъде започнато наказателно преследване срещу народния представител. В 37-то Народно събрание прокурорското искане с мотивите се предоставяше на Комисията по парламентарна етика. Тя може да събира допълнителни сведения. Ако народният представител поиска да даде обяснение или да представи доказателства, опровергаващи обвинението, Комисията го изслушва. Тя излага своето становище в доклад пред пленума на Народното събрание. Народният представител, ако желае, може да изложи своите възражения и пред пленума. След обсъжданията парламентът приема решение, с което разрешава или отказва да възбуди наказателно преследване. Разрешение за снемане на имунитета на народния представител, когато Народното събрание не заседава, се дава от председателя на Народното събрание. То се внася за одобрение на първото заседание на Народното събрание. Ако разрешението бъде отменено, започналото предварително наказателно производство се прекратява.
Наказателната неприкосновеност защитава личната свобода и неприкосновеност на депутата, за да може да осъществява своите права и задължения като народен представител. Имунитетът на депутата е установен и в интерес на цялото Народно събрание. Той гарантира свободно, без страх от репресия народните представители да участват в дейността на парламента. Поради това е недопустим отказа на депутата от имунитет.
Когато наказателното преследване не е съчетано със задържане под стража народния представител продължава да изпълнява своите задължения и да осъществява правата си. Но когато срещу него е взета мярка за неотклонение „задържане под стража” или „домашен арест”, той не може да участва в заседания на Народното събрание и на неговите комисии. Ако наказателното преследване завърши с осъдителна присъда лишаване от свобода или когато изпълнението на наказанието не е отложено Народното събрание взема решение за предсрочно прекратяване пълномощията на народния представител. Следователно, ако изпълнението е отложено, осъденият запазва статуса си на народен представител. Срещу тази разпоредба могат да се направят възражения. Депутатът е получил присъда лишаване от свобода, т.е. той официално е признат от съда за престъпник, но се оказва, че това даже не е морална пречка той да бъде народен представител.
Разрешението за наказателно преследване може да се отмени изцяло или частично от Народното събрание. Народното събрание с Решение от 29 декември 1992г. частичнко отменя решението си от 7 юли 1992г. за снемане на имунитета на народен представител. Отмяната е атакувана пред Констисуционния съъд и той с Решение № 2 от 1993г. отхвърля иска за отмяна на решението на парламента. Аналогично е и Решение № 4 от 1995г. на Конституционния съд. Това означава, че Народното събрание не е оценило обективно данните за отнемане на имунитета. Грешки са възможни, но са крайно нежелателни. Това показва, че Народното събрание се е предоверило на мотивите на главния прокурор, което е довело до неоснователно отнемане на имунитета.
Наказателното преследване на народен представител, което е започнало преди избирането му, се прекратява. Това означава, че изборът на лицето за народен представител е и акт на освобождаването му от наказателна отговорност. Налице е опасност някоя политическа сила преднамерено да регистрира лице за кандидат за народен представител, за да не допусне то да бъде осъдено. Въпреки че няма юридическа пречка подведеният под наказателна отговорност да се кандидатира, целесъобразно е такива лица да не бъдат издигани за кандидати.
Определянето на мярката за неотклонение от Народното събрание на практика означава, че всъщност то осъществява функции на съдебната власт по молба на конвентната система.
Снемайки имунитета на народния представител, се открива възможността пред органите на съдебната власт да преценят и съобразно обществената опасност на деянието да определят вида на мярката за неотклонение. Според чл. 70 от Конституцията народният представител може да бъде задържан за тежко престъпление само по решение на Народното събрание. разрешение за задържане не се изисква при заварено тежко престъпление. В този случай решението се взема от орган на съдебната власт, а не от Народното събрание. Логично е разрешението и в двата случая да се взема от съда.
Повече от десет години след демократичните промени у нас официални държавни институции поставят въпроса за премахване имунитета на народните представители. Това може би ще създаде условия за необосновани репресии срещу депутати, включително и по политически причини, от изпълнителната и от съдебната власт. Но едва ли премахването на имунитета в условията на демокрация ще доведе до такива практически последици. От друга страна, премахването му не ще реши въпроса за успешната борба срещу корумпираните депутати и съдебни магистрати, каквито твърдения се поддържат. Депутатският имунитет в Германия, Франция, Италия, Австрия, Гърция и др. европейски държави не стимулира корумпирането на депутатите. Вековният опит на Европа е доказал необходимостта от имунитета на политическите представители.
За да се осигури нормално функциониране на парламента дейността и поведението на народните представители трябва да са съобразени с нормите на парламентарната етика и морал, необходими за всяка цивилизована общност. Необходими са толерантни взаимоотношения между народните представители в общуването им в процеса на парламентарната дейност. Народните представители нямат право да отправят лични нападки, оскърбителни думи, жестове или заплахи против когото и да е, да прекъсват оратора, да разгласяват данни за личния живот или увреждащи доброто име на депутатите и гражданите, да се държат непристойно или да извършват постъпки, които нарушават реда на заседанието.
Народните представители носят дисциплинарна отговорност за своето поведение, ако си служат с обструкции и други непозволени средства, за да пречат на работата на парламента. По отношение на тях могат да се вземат дисциплинарни мерки: напомняне, забележка, порицание, отнемане на думата и отстраняване от три заседания. Тези мерки се прилагат при точно определени от Правилника случаи.
Прекратяването на пълномощията на народните представители и на Народното събрание са два различни института, регламентирани в чл. 72 и 64, ал. 1 и чл. 99, ал. 5 от Конституцията.
Пълномощията на Народното събрание се прекратяват с изтичане на 4-годишния му мандат и предсрочно – при парламентарна криза. Независимо от основанията заедно с пълномощията на Народното събрание се прекратява и мандатът на народните представители. „След разпускане на Народното събрание, народните представители губят правата и задълженията си като такива.” (РКС № 20, 1992).
Предсрочно пълномощията на народния представител се прекратяват при подаване на оставка пред Народното събрание. В този случай е налице доброволен отказ от мандат. Оставката на народния представител се приема с решение на Народното събрание.
Пълномощията на народния представител се прекратяват и от момента на влизане в сила на присъда, с която е наложена санкция лишаване от свобода за умишлено престъпление, или когато изпълнението на наказанието лишаване от свобода не е отложено. Влязлата в сила осъдителна присъда лишаване от свобода автоматически трябва да прекрати пълномощията на народния представител. Но и в този случай е предвидено, че Народното събрание приема решение за прекратяване предсрочно пълномощията на народния представител. На какво основание ще се произнесе Народното събрание, след като има влязла в сила осъдителна присъда? Това означава, че Народното събрание изземва функции на съдебната власт. Ако Народното събрание не се съгласи да прекрати мандата на народния представител, това практически означава, че то ще отмени присъдата и ще съхрани мандата на народния представител. Това е юридически абсурд.
Предсрочно ще се прекрати мандата на народния представител, ако се установи неизбираемост или несъвместимост с депутатски мандат.
Неизбираемост означава, че за народен представител е избрано лице, което не отговаря на конституционните изисквания. Предсрочното прекратяване на пълномощията му поради неизбираемост е юридическо недоразумение. Мандат може да бъде прекратен, ако е придобит. За да се придобие обаче кандидатът трябва да отговаря на конституционните изисквания за народен представител. Ако той не притежава необходимите качества, значи не е получил депутатски мандат. Следователно, не е придобит мандат, който да бъде прекратен. Нещо, което не съществува, не може да бъде прекратено. Кандидатът никога не е получавал депутатски мандат, защото няма качества за такъв. Така че не би могло да се прекрати мандат поради неизбираемост.
Несъвместимостта е недопустимост народен представител да заема друга държавна длъжност или да извършва дейност, която според закона е несъвместима с положението на народен представител. С Решение № 2 от 1992г. на КС са прекратени предсрочно пълномощията на народен представител поради несъвместимост с дейността му на стопански ръководител в държавна фирма. Специално внимание на процедурата по установяване на несъвместимост Конституционният съд е отделил в Решение № 4 от 1995г.
В случай на смърт на народен представител автоматически се прекратява предсрочно неговият мандат.

2. Права и задължения на народните представители
На основата на конституционните предписания Правилникът за организация и дейността на Народното събрание регламентира конкретни права и задължения на народните представители.
В срок от един месец народният представител е длъжен да декларира имущественото си състояние. За неизпълнение на това задължение на народния представител могат да се налагат дисциплинарни мерки: напомняне, забележка и порицание. Някои народни представители не декларират своето имуществено състояние, което е доказателство за неефективността на санкциите. Декларациите са по-скоро морален, отколкото реален възпиращ фактор срещу неправомерно нарастване на имущественото състояние на някои народни представители.
Народните представители са длъжни да присъстват на заседанията на парламента и на заседанията на комисиите, в които са избрани. Те имат право: да предлагат на Народното събрание и парламентарните комисии въпроси за включване в дневния ред; да вземат участие при обсъждане и решаване на въпросите в Народното събрание и неговите комисии; могат да бъдат избрани в ръководните и помощните органи на парламента; да направят предложения за избиране и освобождаване на лица в държавни органи, които се образуват от него; имат право на законодателна инициатива и да правят предложения за проекторешения по въпроси от компетентността на Събранието или по внесени проекти за решения; да изразяват становище по тях; да правят предложения чрез Народното събрание до държавни и други органи за решаване на въпроси от тяхната компетентност. Държавните и други органи, до които са адресирани предложенията, трябва да ги разгледат в определен срок.
Народните представители имат право да упражняват контрол върху дейността на Министерски съвет, министрите и други длъжностни лица. Те могат да предлагат на Народното събрание да изслушва отчети и информации от тях; да отправят въпроси и питания до Министерския съвет и до отделни негови членове; да предлагат да се извършат проверки и анекти за дейността на държавните органи и длъжностни лица.
Народните представители без да са юридически задължени трябва да поддържат връзки с избирателите, да изслушват техните мнения и предложения, да ги информират за своята дейност и да получават информация по въпросите, които вълнуват гражданите.

3. Условия за осъществяване на правата и задълженията на народните представители
За да могат народните представители да осъществят своите функции като политически представители, е необходимо да се създадат условия за тяхната нормална дейност. Председателят на Народното събрание и неговите заместници са длъжни да им оказват съдействие при изпълнение на техните задачи.
Те могат да посещават държавни органи и дрги организации и да търсят тяхното съдействие при изпълнение на своите задължения. Предоставят им се финансови средства, за да привличат експерти и сътрудници при осъществяване на дейността си. Те ползват безплатен железопътен, самолетен, държавен автобусен и воден транспорт, жилище, ако са от провинцията и други привилегии.
В своята дейност те са задължени да спазват нормите на парламентарното поведение, предвидени в Правилника на Народното събрание.
Правилникът урежда трудовоправните отношения на народните представители. Те не могат да получават друго възнаграждение по трудовоправно отношение или пенсия. Тяхната дейност в парламента се зачита за трудов стаж по специалността им, която са упражнявали преди да бъдат избрани. По време на мандата им народните представители са в неплатен отпуск от държавните органи и организации, в които са работели до избирането им. Възстановяват се на заеманата от тях длъжност, след като бъде прекратен мандатът им. Народните представители имат право на платен годишен отпуск в размер на два месеца. При отсъствие по болест ползват права по Кодекса на труда.
Народните представители не могат да бъдат призовавани на военен събор или на учение.