7. Църквата и държавата през Ранното средновековие.

1) Държавата
Краят на Древността е векът, в който загива и Западната Римска империя - V в. Средните векове обхващат периода от V до XVII в. В научната литература се разглеждат три периода на Средновековието: Ранно средновековие, Развито средновековие и Късно средновековие. С оглед на нашия предмет на изучаване, ние обособяваме условно два периода - Ранно и Късно средновековие.
Краят на Римската империя съвпада с процеса на формиране на държавата на франките. Началото на този прецес започва при Хлодвиг - края на V в. и се изразява в разширяване на териториите, населявани от франките. Определен тласък на държавообразувателния процес дава през началото на VIII в. Карл Мартел. Той предприема стъпки за централизиране на властта в ръцете на краля, като се противопоставя на племенния сепаратизъм. Създава нова войска, съставена от конници - ритери (оттук идва рицари), които са подчинени пряко на краля. За своята военна служба получават от краля поземлени участъци - бенефиции. След смъртта на бенефициара правата и задълженията му се предават на неговия син, а ако няма такъв - кралят го дава на друг рицар. Постепенно военният бенефиций става наследяем и на общо основание се превръща в лен (феод). Оттук идва и феодалната система.
Успоредно с това се разширява и практиката на патроната, при която свободни членове на обществото се поставят по собствена воля под покровителството на икономически и политически силни лица - патрони. По времето на Карл Велики тази система получава названието васалитет. От втората половина на IX в. то става задължително за всички.
През 843 г. наследниците на Карл Велики разделят държавата на три части, чиито наследници са днешните Германия, Франция и Италия. Поделянето на властта води до ликвидиране на политическия център и установяване на феодален партикуларизъм. През следващите векове властта на кралете е номинална, държавата се трансформира от империя в сеньориална федерация. Феодалното съсловие се диференцира. Обособяват се крупни феодали (графове, херцози), които поставят под своя васалитет барони и рицари. Формират своя войска, събират свои данъци и налагат своя юрисдикция.
Като цяло монархията се запазва, но на практика вместо административни области, подчинени на една централна кралска власт, съществуват самостоятелни, полунезависими териториални образувания, където местните владетели, в качеството си на васали, упражняват не кралска, а своя самостоятелна власт. Договорът, скрепен с клетва, между васалите и краля, те си признават права и установяват задължения. Тази система на независимост е различна за различните страни и времена, но тя практически доказва номиналния характер на общата публична държавна власт. Оттук държавата се схваща само като социална общност, обединена около монарха - повече като етнически и териториален и по-малко като политически център.

2) Църквата
- Религиозно влияние: През 313 г. император Константин легализира християнството в Римската империя. През 391-392 г. император Теодосий I издава едикти, с които се забранява почитането на езическите култове, а през 451 г. (на Халкидонския събор) християнството окончателно е утвърдено като единствена и официална религия в границите на разпадащата се Римска империя. Самообявила се за вселенска и ортодоксална (непогрешима), християнската църква още на Никейския събор (325) приема принципа за религиозна нетърпимост и преследване на друговерците.
Постигането на така поставената задача означава тотален контрол върху римското общество, което налага изграждането на повсеместна териториална структура на църквата. Докато в източната част на империята патриарществото е разделено между четири престола - константинополски, александрийски, антиохийски и ерусалимски, то в западната част остава единствен патриарх - римският папа.
През V в. християнството вече излиза извън пределите на Римската империя и скоро подчинява цяла Западна Европа.
- Римската църква като феодален собственик: Първите християнски общини възникват като затворени общности, действащи върху принципа на колективното потребление на благата. С утвърждаването на християнството като официална религия, общините губят своя затворен характер, защото към тях се включват всички миряни. Преходът, който извършва ранното християнство, е труден и е съпътстван с утвърждаването на църковното господство. В крайна сметка Църквата, в лицето на своя клир, успява да оцени и собствеността като власт и да я прибави към политическото си господство. Няколко години след смъртта на Карл Велики се появяват Исидоровите декрети (сборник от фалшиви документи, които целят юридическото оформяне на правото на собственост по отношение на Римската църква) - според тях бедните, чиято собственост са църковните имущества, визират само и единствено духовенството, тъй като то е дало клетва да е безимотно. През XII в. папа Григорий VII въвежда и безбрачието при духовниците (симония), с което слага край на отчуждаването на църковните имоти в полза на техните семейства.
- Правото на църквата: тя има правото на собствена юрисдикция, тъй като всички престъпления подлежат на съд от църквата. Тя се намесва във всички аспекти на правото. Зловещ е споменът за Светата инквизиция (особена църковна юрисдикция, правораздаваща спрямо еретиците).
- Монотеистичният характер на християнската религия се изразява в утвърждаването на единствен творец на света, отричане на езическите култове, както и достиженията на науката, тъй като според нейната идеология всичко в света се обяснява с направата от му Бог. Държавата се представя и обяснява като креация на Бога (креационната теория, която се проявява в две исторически последователни форми: първата е на Аврелий Августин, а втората - Тома Аквински). През XIII-XIV в. в Западна Европа се формира съсловната монархия. Светската власт все по-силно отстоява своята независимост.