7. Международна продажба. Понятие, приложимо право, правен режим на продажбата по българското право.

Понятие – международната продажба е най-важната, основна сделка на международната търговия е вид на родовото понятие продажба, вид на договора за покупко-продажба или само продажба. Този договорен тип е създаден още в римското право, преди повече от 2000 години и по настоящем всички държави по света са възприели образеца по римското право. Определението на договора за продажба е едно и също в целия свят. Съгласно ТЗ на РБ: С договора за продажба продавачът се задължава да прехвърли на купувача собствеността на една вещ или друго право и да му предаде веща, а купувачът се задължава да плати цената и да получи веща. Страни по договора са продавач и купувач. У нас договорът за продажба е уреден в две разновидности – гражданската продажба, уредена в ЗЗД и търговската продажба, за нея ТЗ урежда някои особени правила, като по всички останали въпроси се прилагат общите правила на ЗЗД за гражданската продажба. Търговска е продажбата сключена от търговец, по занятие. Правилата за продажбата на съответната държава би следвало да намерят съответно приложение и за международната продажба. От тази гледна точка продажбата може да се класифицира като вътрешна и международна. Особеното при международната продажба е, че сключеният договор е с международен елемент. Това е така, защото по правило купувачът и продавачът са граждани на различни държави. Съответно те имат седалище, ако са търговци или местожителство на територията на две различни държави. Основният проблем във връзка със сключването, а и изпълнението на договорът за продажба е за приложимия закон. Тоест въпросът е кое национално право ще уреди отношенията между продавач и купувач. Значението на този отговор е съществено, защото макар и определението на договора за продажба да е еднакво, правната уредба на този договор има свои специфики в различните държави. В тази връзка международното частно право урежда редица правила за определяне на приложимия закон към международната продажба.
Първото правило е, че страните по договора за международна продажба могат сами да определят приложимото право.
Второто правило е, че ако няма взаимно съгласие в този случай трябва да се провери дали между държавите на продавача и купувача е сключен двустранен договор, който да определя приложимото право. Ако между държавите има сключен такъв договор, той винаги определя кое право ще се приложи.
Ако няма такъв договор между държавите на продавача и купувача, в този случай за да се определи приложимото право по договора, трябва да се изясни дали този договор се сключва между български търговец и търговец от друга държава-членка на ЕС. В първия случай, ако договорите се сключват между търговци от ЕС, приложимото към договора право ще се определи по един регламент на ЕС и това е регламент 593/2008 относно приложимото право към договорните задължения. Ако обаче договорът не е сключен с държава-членка на ЕС, отношенията между продавача и купувача ще се определи от Виенската конвенция относно договора за международната продажба на стоки от 1980 година. Възможно е договорът да не попада в приложното поле на Виенската конвенция. В този случай, едва тогава приложимото право по договора ще се определи от международното частно право на държавите на продавача и купувача, конкретно у нас това е кодексът за международното частно право.
Принципите за определя на приложимото право съгласно регламент 593/2008 и принципите на Кодекса за международното частно право:
Според Регламента, когато страните по договора не са уредили, кое право ще уреди техните отношения, договорът ще се уреди от правото на тази държава-членка, в която е обичайното местопребиваване на продавача. Принципът,който се възприема е, че ако продавачът е български търговец и има обичайно местопребиваване на територията на страната българското право ще уреди правата и задълженията по международната продажба – ЗЗД и ТЗ.
Ако обичайното право на продавача не може да се определи, ще се приложи в случая правото на страната, която дължи характерна престация по договора – пак правото на продавача. Подобни правила за определяне на приложимото право урежда и кодекса за приложимото право, но това ще се случи само ако не са налице предходните 4 хипотези. Според нашия кодекс за договор за продажба се прилага законът на държавата или правота на страната, с която договорът е в най-тясна връзка.
Под най-тясна според кодекса е договорът с държавата, в която страната по договора, която трябва да изпълни характерната престация е имала своето обичайно местопребиваване или управление към момента на сключване на договора. Това означава, че тъй като в договора за продажба продавачът е страната която дължи характерната престация, то ако той е български търговец и има седалище у нас приложимо ще бъде българското право – ЗЗД и ТЗ. Ако обаче наш търговец има обичайно местопребиваване в този случай приложимо ще е правото, в което е неговото местопребиваване.
Правилата за сключване на договора – договорът се сключва с постигане на съгласие между продавач и купувач по неговите съществени условия, а те са две: стоката, която се продава и цената. Правилото е, че договорът е неформален, тоест за постигане на съгласие между страните не е нужно спазването на определена форма. Достатъчно е устно постигнатото съгласие между страните. За целта, за да се сключи договорът едната от страните трябва да направи предложение до другата или оферта и това предложение трябва да се приеме. По правило международната продажба се сключва между отсъстващи, за това те трябва да разменят предложението за сключване на договора или чрез писма или по друг начин. Едната страна изпраща предложение до другата, като предложението винаги се изпраща до конкретно лице. Предложението обвързва страната, до която е изпратено от момента на неговото получаване, а не от момента на узнаването му. След като го получи другата страна или страната, до която то е отправено може да го приеме или не. Приемането се изразява в безусловно приемане на предложението. Ако той не го приеме или го приеме с уговорка, следва ново предложение. Нашият закон урежда правилата за задължителност на предложението и приемането му и за възможността за тяхното оттегляне. Договорът се счита за сключен в момента, в който приемането на предложението достигне до предложителя. Задълженията на страните по договора за следните:
Продавачът има две задължения:
1. Да прехвърли собствеността върху стоката;
2. Да я предаде в уговореното в договора място.
Прехвърлянето на собствеността на стоката има важно значение, защото от момента на прехвърлянето и рискът от нейното погиване, изгубване, повреждане преминава върху купувача. В тази връзка е важно да се отбележи че обект на договора за международна продажба са стоки /родово определени вещи, а не индивидуално определени вещи/.
Този факт има важно значение за определяне на момента за прехвърляне на собствеността върху стоката, както и риска от нейното погиване, изгубване, повреждане. Според нашия закон при родово определените вещи, собствеността преминава върху купувача в момента, в който стоката бъде определена по съгласие на страните или в момента на предаването на купувача. При международната продажба, обаче купувачът и продавача не само, че имат различно седалище, но те са търговци от различни държави. Поради това за да се предаде стоката е нужно тя да бъде превозена от държавата на продавача до тази на купувача. В тази връзка според нашия закон при такива продажби собствеността , а и рискът от случайното погиване на стоката преминава върху купувача от момента на нейното предаване на спедитор или на превозвач. Колкото до предаването на стоката изпълнението на това задължение се изпълнява чрез предаването на владението върху самата стока в уговореното място – местоизпъление в определения срок или момент и на определеното в договора лице. Продавачът се задължава да предаде стоката точно срещу уговореното – количество, асортимент, качество и т.н. Ако продавачът не изпълни задълженията си той ще отговаря към купувача за вреди, като в случаите на неточно изпълнение на задължението, купувачът има следните възможности:
1. Той може да поиска реално изпълнение от продавача, в случаите на забава или некачествено изпълнение на задължението;
2. При некачествено изпълнение да поиска замяната на некачествената стока с качествена;
3. Без да иска такава замяна да намали цената, тоест да плати част от цената, която е съответна на полученото качество на стоката;
4. Купувачът може да отстрани недостатъците за сметка на продавача. Във всички тези случаи купувачът има право на обезщетение за причинени вреди от неизпълнението. Последната възможност на купувача е да развали договора за продажба.
Купувачът също има две задължения по договора:
1. Да плати цената;
2. Да получи стоката от продавача.
В договора трябва да се уговори моментът на плащането на цената – предварително или след получаване на стоката. Ако такъв момент не е уговорен влиза в действие законовото право, че тя трябва да се плати едновременно с предаването на стоката в мястото, където тя се предава.
Друго задължение на купувачът – да получи стоката се изразява в това да я вдигне от мястото уговорено. Купувачът също отговаря, ако не изпълнява своите задължения. Ако той не плати цената в уговорения срок, продавачът може да поиска плащането и заедно с лихви за забава или пък да развали договора. Ако купувачът не изпълнява своето второ задължение продавачът по общо правило има право да вложи стоката на друго място за съхранение на разноски на купувача или отново да развали договора.
Търговският закон урежда някои особени правила за договор за търговска продажба, но тези правила ще се приложат само, ако договорът за международна продажба може да се класифицира като договор за търговска продажба.