6. Политическите и правни учения в периода на упадък на древните гръцки държави

От средата на 4 век пр.н.е гръцките държави падат под властта на Македония, а във 2 век пр.н.е цялата Гърция е под римска власт. В този период съществуват различни политически и правни учения.
Кризата на гръцките полиси, поражда сред гърците чувството на неувереност и аполитизъм, човешкото съзнание започва да процъфтява индивидуализма, личността на монарха започва да се обожествява. Теоретичното изучаване на политиката деградира, отстъпвайки на различни морални идеи. Появяват се идеите за космополитизма – човек като граждани на света
Епикур 341 – 270 пр.н.е. Той предполага че законите и държавата съществуват не по силата на природния закон, а по силата на човешкия закон. Той ги разглежда като продукт на съглашение на хората. Подчертава относителния характер на справедливостта, а най-характерната черта в неговото учение е неговия призив да се избяга от политическа дейност. Щастието на човека той вижда в пълната невъзмутимост, пълното спокойствие на човешкия дух. За постигането на тази цел философа предлага човек да се самоотстрани с човешките права, да се отдели от обществото и да се посвети на морално усъвършенстване. Това е израз на безразличието на политиката, обхванало гръцкото общество.

Стоицизъм (стоя – колонада, преподава Зенон Отийски 336 -264). Стоиците са продължаващи на Плато и Аристотел. Свободата на човешката воля е изключена, на човек не му остава нищо друго освен доброволно да се подчини на своята съдба. Стоиците утвърждават, че държавата е вид природно явление, човек по природа е склонен да общува и от там се появява държавата. Всички граждани трябва да се считат на една държава. Стоиците не отричат необходимостта от обществена активност, те счита че благото на държавата е по важно от това на отделната личност. Човека трябва да се жертва в името на държавата.

По-късно се формира учението на Полибий, известен най-вече като историк, поради обстоятелството че неговата основна книга “История” в 40 тома описва пътя на римляните към световно господство. Той доразвива и утвърждава идеята на столиците че светът се развива циклично, сравнява обществения живот с човешкия и смята че всяко общество както всеки човек има детство, юношество, зрял период и накрая старост и упадък. Обществения живот обаче стигай до своя края той отново се завърта по същата спирала. Формите на управление се сменят, премината от една в друга и отново се връщат. Първо според него възниква монархията – еднолично управление, основано на разума, постепенно монархията се разлага и преминава в тирания, също еднолично управление, но което не се основа на разума. Недоволството от тиранина постепенно накарва част от аристокрацията при поддръжката на народа да смъкне от власт тиранина и така се поява аристократична държава, власт на малцинството, но която преследва общото благо, постепенно се преобразува в олигархия – управление на малцинството, но с цел лично облагодетелстване. Това води до недоволство в тълпата и се стига до демокрация – управление на мнозинството. Накрая се стига до охокрация, която представлява власт с господстваща тълпа, извратена форма на демократичната държава Охокрацията се характеризира от господстването на силата, произволни убийства и това е края на обществото. След това отново следва монархията. Полибий смята че тази цикличност, може да бъде преодоляна, тъй като тя върви все по-лошо и по-лошо. Той смята че трябва да се съчетае монархията, аристократичната и демократичната държава, като в рамките на една държава те трябва да си противоречат и така ще се стигне до едно равновесие. Полибий дава за пример Рим, където има представени елементи от тези три държави, например институцията на консулите – монарх елемент, сената – аристократичен елемент, НС – демократичен елемент. За това Рим е така могъщ, успял да покори целия свята.