5. Древна Гърция: рационалистка концепция за държавата. Сократ, Платон, Аристотел.

1) Рационалистка концепция за държавата
Древната политическа мисъл достига своя класицизъм в пределите на Древна Елада, а причините са три: нейното географско разположение, спецификата на елинския полис и рационалният подход към социалните явления.
- Географското разположение благоприятства за развитието на търговските контакти, за обмена на социални и фолософски идеи. Възприети и доразвити, философските и политически идеи получават едно ново изражение чрез представителите на гръцката обществена мисъл - те бележат интелектуалния връх на Древността, оказал благотворно влияние в последващото историческо развитие на цивилизацията.
- Социалната организация, която се установява и е присъща за Древна Елада, също е много важен фактор за развитието на гръцката политическа мисъл. Полисът се изгражда около един градски център и обхваща неговите общини. Ограничената му територия и прирастът на населението принуждават Гърция да основе свои колонии. Вторият белег на полисното общество е териториалната децентрализация и духовната централизация. Децентрализацията обуславя самостоятелното интелектуално развитие, а централизацията акумулира новите идеи, като достояние на елинската култура.
- Думата полис означава град, но изследователите го отчитат като град-държава. Гръцкият полис е специфична форма на организация на обществото, присъща на прехода от додържавната - родово-племенна организация към държавно организираното общество, преходното звено между военната демокрация и държавата.
Атина и Спарта: Прието е двата вида полиса, които разглеждаме, да се означават като земеделски (Спарта) и търговски (Атина). Спарта се изгражда като кастова държава, илотите са завладяното местно население, превърнато в безправна маса. Атиняните осигуряват материалното си състояние по друг начин - посредством поробването и института на робството. Общото е кастово-съсловното разделение на полисите. Благодарение на използването на труда на подчинените, полисът постига своята вътрешна социална организираност - автархия, основана на ясно и точно противопоставяне. Спецификата на полиса се изразява в консервативността на политическото развитие, той е организация на гражданско общество установена и ръководена върху институтите присъщи на племенната организация.
Своят апогей полисът бележи след успеха на гърците в гръцко-персийските войни 492-449 г. пр. н.е. При управлението на Перикъл (444-429) Атина изживява разцвета на полисното общество, след Пелопонеската война (431-404) губи своето величие. Възходът и падението на Атина очертават величието и кризата на полисната организация.
- През втората половина на V в. пр. н.е. гръцката социална мисъл преодолява натурализма и установява антропологичното направление. Вместо проблемите на макросвета, на преден план излизат проблемите на микросвета. Вниманието се насочва към човека. Първоначалните митологически представи за света, изразявани в съчиненията на Омир и Хезиод са изместени от философския подход, наложен от Талес, Питагор, Хераклит, Демокрит. Софистите слагат ударение върху рационалистката интерпретация на обществото.
Развитието на древногръцката философска и политическа мисъл е свързано със специфичната за нея диалогична форма на научна комуникация. За разлика от тайния, сакрален характер на мъдростта, наложен в Древния Изток, елините отстояват открития характер на научните занимания. Живото и устно обсъждане на откритията и мислите става източник на философско-научните търсения. Търсят се не само обяснения на съществуващото, но и се конструират рационални, теоритични програми за съзнателното политическо организиране на обществото. Рационалният научно-теоритичен подход към държавата е следващата причина водеща до класицизма на античната гръцка политическа мисъл.

2) Сократ
Сократ (469-399) е роден в Атина, съвременник на Перикъл и Пелопонеската война.
- Философията: налага антропологията на мястото на дотогавашната натурфилософия, затова той неправилно се причислява към софистите. В действителност заслугата на Сократ към философията е неговата отричаща възгледите на софистите позиция. На релативизма и скептицизма на софистите Сократ противопоставя нова философия, построена на положителни основания - етиката.
- > Основната категория в етиката на Сократ е знанието като определяща добродетел, според него съществува само едно благо - знанието; и само едно зло - невежеството. В основата на формирания светоглед Сократ поставя знанието като ръководно начало в дейността на човека - той действа или като познава нещата или без да ги познава, ръководен съответно от знанието или невежеството си. Знанието е истинската основа, която трябва да определя социалната дейност, поведението на човека, а нормите се коренят в здравата основа на знанието.
- Държавата за Сократ: социална общност, чиято характерна черта е властта, осъществявана чрез управлението на общите дела. Управлението трябва да почива върху добродетелта ("Трябва да управляват знаещите") - Сократ утвърждава принципа за компетентност в държавното управление. Необходим е постоянно действащ управленски апарат, установен в ресултат на отделяне на управленския труд от производствения. За Сократ управлението на държавата е дейност, която не може да се предоставя на всеки - трябва да управлява този, който знае как да го прави.
Това влиза в противоречие с политическата практика на полиса. Сократ многократно критикува всевластието на атинския демос и некомпетентните решения на Народното събрание. Той е противник на родово-племенното равноправие на Атинския полис.
Неправилно разбрани възгледите на Сократ се тълкуват като лансиране на аристократизма.
- Правото: в учението му, правото също е необходимо за разумното изграждане на обществото. Законотворчеството е част от дейността по управление на държавата. Тук той отрича полисната нормативна уредба - не традициите и обичаите, а законите (създавани, изменяни и отменяни) трябва да ръководят гражданите. За него единствено позитивните закони дават устоите на държавата. Сократ и софистите различават естественото право и позитивното право. Разликата между Сократ и софистите е, че той извежда нравствените основания на закона като нещо различно от основанията на естественото право. За софистите отделният човек сам определя справедливото и несправедливото, докато за Сократ определящо е общочовешкото, което гарантира свободата като висше благо чрез закона. Това схващане за закона обуславя и възгледите му за законността.
- Сократ извежда пръв идейната борба срещу духовния и политически традиционализъм; вижда по-напред от своите съвременници и резултатът е неговата насилствена смърт.

3) Платон
Платон (427-347) е ученик на Сократ, основава своя школа "Академия" (съществува 1000 години, закрита от Юстиниан 529 г. от н.е.); своето учение излага в съчинението си "Държавата".
- Философията: основоположник е на философския идеализъм, основна роля играе учението му за идеите. Те са носител на битието, образец на всичко съществуващо, реалният свят е променливо отражение на идеите, а истинското познание, е познанието на идеите. На базата на това познание, достъпно само за философите, мобе да се разбере и дори съзнателно да се промени заобикалящия ни свят.
- Държавата: идеалната държава е отражение на идеята за държавата в материалния, земния, обществено-полотическия живот. Държавата е необходима организирана общност, която има за цел да осигури общо интереси, присъщи на всеки неин член. Целта на държавата е постигането на общите потребности. За него те са съхраняването на хармонията в общността, вътрешният ред се постига чрез съзнателно и разумно налагане и гарантиране на социалната еднородност. Тя е социологически закон за всяка организирана човешка общност, налице е тогава, когато всяка основна социална сфера на дейност е осигурена със съответна достатъчна за това социална група, в рамките на организираната общност. Държавата е органична социална система. Платон е първият, който теоретически въвежда постигането на социалната еднородност като социологическа закономерност в модела на държавата. За него идеалната държава е изградена върху социалната еднородност.
Според него има три основни сфери на обществена дейност - производствена, защитна и управленска. Социалната еднородност изисква обществото да се раздели на три групи, които да осигурят с човешкия ресурс всяка една от тези дейности.
Виждането на Платон е следващата стъпка след Сократ във формулирането на рационалистката концепция за държавата. То е изключително прогресивно, рязко отрицание на полисната практика. Управлението се извежда като самостоятелна, основна и постоянна сфера на дейност. Социалната еднородност се определя като справедливост - държавна добродетел. Тя се изразява в това обществото да се раздели на тези три групи и всяка да изпълнява своите задължения: философите управляват; воините защитават; производителите произвеждат блага.
Грешката на Платон е, че отрича собствеността - в "идеалната държава" всички са лишени от частна собственост.
Разделението на съсловията Платон оставя на природната предопределеност на индивидите. Трите начала, които са водещи в човешката душа са мъдрост, ярост и желание - те са критерият, по който се обособяват трите групи граждани на държавата.
- Правото: взаимовръзката между държавата и правото е съществен елемент в платоновото политическо учение. Правото е част от обществения ред. Платон възприема позитивно-правните норми.
Законодателната дейност и тук е в ръцете на управниците, правните норми трябва да произтичат от справедливостта, истинските справедливи закони за Платон са отражение на мъдростта.
Законът трябва да гарантира интересите на цялата общност, които отговораят на въпроса "какво ни трябва?", а не "какво искаме?".

4) Аристотел
Аристотел (384-322) е всепризнат енциклопедичен ум, гений на науката. Поддръжник е на политиката на Александър Македонски, основава своя философска школа - Лицей.
- Философията: според него тя има две части - теоритическа (логика и физика) и практическа (етика и политика).
В рамките на практическата философия той свързва политиката с етиката, в известен смисъл тя е нейно продължение. Но за него те са отделни сфери на познание. Търси вътрешната логика на реалните политически отношения. За разлика от Платон, идеалната държава при Аристотел не е отражение на съвършения първообраз, а идеално съответствие на конкретни обществено-политически условия.
За Аристотел политиката е реалност и я изследва с методите на научното познание. Индукцията е водещ метод, съпътствана от сравнителния и историческия метод. Изучаването на политиката за него е необходимо условие за съзнателното изграждане на най-доброто устройство на държавата.
- Държавата: вид социална общност. Обединяване на хората, с цел да получат определени блага. Най-висшето благо за човека е неговото собствено съществуване, което предполага постигането му чрез изграждането на определена общност. Държавата е най-висшата общност, за да се разкрие нейната същност е необходимо да се разгледат предхождащите я общности, чието завършено състояние представлява тя. Първата (най-нисша) общност е семейството - общината (селото) - държава (завършена общност: обхваща останалите предхождащи я общности, но те не са структурни нейни елементи; състояние на самодостатъчност - автархия; тя осигурява не само живота на индивида, но и неговото пълноценно съществуване - нейната цел е "добрият живот").
Аристотел разграничава държавата като социална общност от държавата като политическа общност. Във втория аспект, тя е властваща и управляваща общност от граждани лица, които участват в управлението като осъществяват политическата власт. Според Аристотел властта не е благо, а средство за постигане на общото благо. Когато тя се приеме като такова, то управлението се превръща в облагодетелстване. Той извежда правилните и неправилните форми на управление: при управлението на едно лице правилната форма е василея, а неправилната - тирания; при управлението на малцина, правилна е аристокрацията, а неправилна - олигархията; при управлението на мнозинството, правилна е политея, а неправилна - демокрацията.
- Правото: за Аристотел държавата се характеризира с наличието на право.
Според него човекът е най-лошото от всички същества "когато е изолиран от закон и право" - те са присъщи единствено за държавата. Аристотел отстоява идейната линия на Сократ и Платон, че "добрият живот" като цел на държавата е благодетелният живот. Държавата трябва да въведе и да гарантира общото благо. Справедливостта трябва да се гарантира от управляващите, тя е израз на общополезното. Индивидите не са равни във всички аспекти, защото справедливостта не съвпада с естествения принцип на простото равенство. Той разграничава два вида справедливост: разпределяща (предоставяне на различен обем от блага, които не са лично достояние, в сферата на пропорционалния обмен на блага - получаване на блага по заслуга и "по достойнство") и изравняваща (предоставяне на равна мяра за всички и се прилага в сферата на стопанския оборот).
Именно правото е мерило кое е справедливо и кое - не. То установява реда в поведението между индивидите, то е редът в политическата общност.