3. Възникване и развитие на дипломацията и нейното правно регламентиране.

Държавите още със своето образуване влизат помежду си в най-различни взаимоотношения. Това могат да бъдат отношения на враждебност и войни или обратно — отношение на сътрудничество и взаимопомощ.
Характерно за древните държави са главно войните, които те водят за разширяване на своята държавна територия, за грабеж на чужди национални богатства, за поставяне в една или друга зависимост на страни и народи, а така също и за набавяне на роби като главна производителна сила. На тази агресивна външна политика служи и тогавашната дипломация. От самосебе си се разбира, че ролята на подобна дипломация е била твърде зависима от грубата сила. Значението на дипломацията се увеличавало или намалявало в зависимост от съотношението на силите на международната арена.
Дипломатическите връзки между държавите от миналото са били поддържани като правило от специално упълномощени за целта лица, т.е. поставя се началото на така наречения посланически институт. Обикновено с посланически задачи са се изпращали специално подбрани с определени качества лица, които изпълнявали в съответните чужди страни едни или други задачи
Като правило по време на древните държави институтът на постоянните представителства не се е използвал.
Дипломатическата дейност през разглежданата епоха най-често е била уреждана посредством вътрешнодържавни нормативни актове. Типични в това отношение са например древноиндийските закони на Ману от първото хилядолетие преди нашата ера. Същевременно дейността на дипломатите е била регламентирана и чрез международни договори или международни обичаи.
Дейността на дипломата по това време се е считала за особено отговорна. Тя се е възлагала на лица с определени и безспорни качества, които са имали висок политически, обществен и морален престиж. Твърде интересно в това отношение е изискването, на което е трябвало да отговаря един дипломат според посочените по-горе закони на Ману: „Дипломатът трябва да бъде човек на почтена възраст, представителен, смел, красноречив, предан на дълга, честен, способен, да притежава добра памет и „да знае къде и кога да действа". Най-сложните въпроси от международния живот трябва да се разрешават преди всичко по дипломатически път. Силата стои на второ място."
Дипломатическата дейност не е била лишена от рискове. Това са били опасности, не само свързани с пътуването на изпращания посланик, престоя му в чуждата държава и пр., но и с отговорността, която той е носил както към приемащата, така и към изпращащата го страна.
Държавите от древността не са имали еднообразни и точно определени форми, както и методи, за воденето на своята дипломатическа дейност. Известно е например, че още в XVI в. преди нашата ера вождът на номадите-хиксоси предявил към владетеля на Тива неизпълнимо искане, като заплашвал, че ако то не бъде изпълнено, това ще бъде повод за война. В дадения случай е ясно, че по същество става въпрос за ултиматум — исторически, това е първото ултимативно искане в историята на международните отношения.
Един от твърде разпространените методи през разглежданата епоха в дипломатическата дейност е бил сключването на бракове между видни представители на управляващите среди, т.е. става въпрос за така наречените „брачни съюзи" . Когато става въпрос за дипломацията от разглежданата епоха и за нейните методи, твърде интересно е мнението на известния картагенски пълководец Анибал, който твърдял, че: „Могъществото на Рим не е в неговата военна мощ, а в способността му да разделя противниците си".
Дипломацията през средните векове, нейните форми и методи са се изменяли съобразно с изменението на отделните етапи, през които преминава това общество.
Първоначално при утвърждаването на новите отношения и образуването на държавите през средновековието, подобно на дипломацията от древността, няма общоприети форми и методи на дипломатическа дейност. Известно е, че по това време най-важните центрове на международния живот са били: Западна Европа, Източна Европа, арабските халифати, Индия и Китай.
След образуването на средновековните държави характерно за тяхното последващо развитие е вътрешната раздробеност, слабата централна власт и непрекъснати войни между отделните феодали. Поради това, в зависимост от интересите на съответния феодален владетел, той е водил и своя външна политика, както и своя така наречена „частна дипломация".
Европа трябва да се посочи особената роля на католическата църква.
Особено активна е била дипломацията на Византия, която е взаимствала твърде много в своята дипломатическа дейност от опита на Римската империя. От своя страна византийската дипломация, в една или друга степен, е оказвала влияние на дипломацията на редица други държави, като например: на България, на руските княжества и др.
Българската държава, още с нейното възникване през 681 г. започва да провежда активна дипломатическа дейност. В България широко е бил използван посланическият институт, размяна на делегации за водене на преговори, изпращане и получаване на лични послания от държавния глава.
М. Геновски сочи едно значително разнообразие от форми и методи в дипломатическата дейност като: лични контакти между държавни глави, дипломатическа кореспонденция, посредничество, брачни съюзи, изпращане и приемане на скъпи подаръци, дипломатически церемониал и международна вежливост, дипломатически имунитет.
По-късното развитие на феодалната държава, а именно съсловната монархия и в последствие абсолютизма са етапи във феодалните отношения със свои специфични особености. Характерно за дипломацията, особено за абсолютизма, е извънредно тесният кръг от приближени лица към съответния владетел, които по същество са решавали всички основни въпроси за държавата в нейните външнополитически отношения.
Когато става въпрос за методите през този период трябва да се посочи, че: „Именно в периода на абсолютизма дипломатическото изкуство става синоним на изкуството на лъжата и коварството." Типични в това отношение са средновековните италиански градове-републики, като Венеция, Флоренция, Генуа и др., в чиято дипломация най-популярен е бил девизът „Целта оправдава средствата". Един от основоположниците на тази дипломация е Макиавели. Неговото име става символ и така нареченият „макиавелизъм" започва да означава коварство, непочтеност, несправедливост и пр. Твърде интересно е например записаното от Хенри Уотън в албума на неговия приятел Христофор Флекамор от Аугсбург, че: „Посланикът е честен мъж, изпратен в чужбина, за да лъже в интерес на своята страна." Пруският крал Фридрих II (XVIII в.) пък е считал, че дипломатите „са най-малко почтени от всички мошеници".