2. Особености и структура на системата. Структурното й разнообразие.

Понятието „системност” е основно в теорията на международните отношения. То създава фундамента, върху който се изграждат представите за разнообразните международни взаимоотношения.
При анализа на състоянията на системата на международните отношения винаги трябва да се вземат предвид нейните важни особености:
- На първо място международните отношения са система със силно изразена специфика. Тази система притежава редица особени качества, които я отличават от другите социални отношения. Спецификата й се изразява преди всичко в това, че като цяло системата поражда ефекти, които не могат да бъдат постигнати, ако тя престане да съществува.
- Системата на международните отношения се отнася към категорията на социалните системи, което е друга нейна особеност. Движението и развитието й могат да бъдат разбрани само като се имат предвид закономерностите в развитието на човешкото общество.
- Друга особеност на тази система е, че тя се отличава с голяма сложност, като това се отнася както до функционирането на системата, така и до структурата й.
- На четвърто място, системата на международните отношения е универсална система и за разлика от другите универсални системи, тя е такава не само в пространствено, но и във функционално отношение – тя има значение за всички аспекти от съществуването на човечеството.
- Важна особеност на системата е, че при нея самоуправлението доминира над възможностите за целево управление.
- Освен това системата на международните отношения е извънредно динамична. Промените в международната система могат да са много интензивни, могат да протичат бързо и паралелно в много от нейните съставни части.
- И на последно място, системата е от корелационен тип. Субектите й са равноправни и самостоятелни, като всеки следва свое собствено поведение и интереси. Системата няма общ за цялата система център на управление.

Някои отношения и комплекси от отношения са стабилни, устойчиви, докато други – не са. Наличието на стабилни и непроменящи се връзки помага на системата да съхрани за дълго време параметрите си. Без тази устойчивост системата не би могла да изпълнява пълноценно функциите си. Тези стабилни и устойчиви отношения образуват структурата на системата. Тази структура е израз на вътрешната организация на системата. Тя е специфичен начин, по който се свързват отделните компоненти и елементи. Структурата има важна и активна роля при взаимодействието между външната среда и системата. Тя има много важно значение що се отнася до определяне границите на системата, т.е. онези предели, до които свършва вътрешният й ред. Затова структурата й би могла да се определи като инвариант на системата.
Устойчивостта за едни продължителни периоди от време е неотменимо качество за структурните отношения. Устойчивостта на структурата обаче не означава, че тя е неизменима. Тя също е подвластна на времето, но се променя по – трудно и по – бавно в сравнение с промените в международните отношения. Структурата спомага за запазването и поддържането на системния хомеостазис. Нейните промени са по-трайни и по-дълбоки, защото засягат вътрешния ред – те променят самия начин на движението в системата, свързват се с развитието й.

Структурата възниква едновременно с възникването на системата на международните отношения. Никой от субектите на международното право не може едностранно и отведнъж да наложи на другите субекти нова структура на системата и една от основните предпоставки за това е фактът, че основните начала, върху които се гради структурата, са също така и основните начала на самата система. Разбира се, това в никакъв случай не означава, че субектите на международните отношения са абсолютно безсилни да променят структурата на системата. Това би означавало, че системата на международните отношения ще престане да се развива, а системата осъществява функциите си именно като се развива. Държавите могат, поне в настоящия момент, да изменят структурно системата, само когато обединят усилията и волите си, ако не на всички държави, то поне на мнозинството.
Структурата, както по-горе отбелязах, е инвариант на системата и също така промените в нея се свързват с развитието на системата, като от това следва, че тя се проявява като „памет”, свързваща минало, настояще и бъдеще на системата.Без да се познава структурата на системата на международните отношения, е невъзможно или поне изключително трудно да се направи едно надеждно прогнозиране, което от своя страна довежда до невъзможност да се вземат правилни политически решения.

Системата на международните отношения не принадлежи към категорията на моноструктурните системи, т.е. такива системи, които не се отличават със структурно разнообразие. Тя принадлежи към категорията на полиструктурните системи, т.е. такива системи, при които отделните подсистеми имат структури, които не са сходни. Полиструктурността е една от най-съществените прояви на подсистемното многообразие на международните отношения. Тя увеличава разнообразието в системата, усложнява движението и прави системата по-гъвкава. Също така съществуват зависимости между структурата и функциите на системата. Структурата отразява определени начини за функциониране и развитие на системата. Различията, които съществуват в интересите, поведението и целите на отделните субекти, в зависимост дали са съвпадащи или противоположни, предизвикват две основни тенденции – съответно центростремителни и центробежни. Тези процеси протичат едновременно на различни равнища на системата, те предизвикват образуването и разпадането на много центрове. Съответното разположение на тези центрове в рамките на системата се определя като структурна конфигурация на системата. Съотношението между тенденциите на интеграция и дезинтеграция е много подвижно и затова някои от центровете са неустойчиви. Други, обратно – са трайни и стават съществена част от структурата на системата.
Структурните конфигурации възникват във всички части на общата система, най – вече в сферата на международните отношения. Възможностите за конфигурации на структурата на системата на междудържавните отношения могат да бъдат сведени до три основни модела (в зависимост от броя на центровете):
- моноцентрична
- бицентрична (биполярна)
- полицентрична структурна конфигурация.

В теорията на международните отношения преобладава мнението, че биполярността е същностна характеристика на структурата на световната система на международните отношения от момента, в който е възникнала тя до сега. В края на 19 и началото на 20 век са налице пълно разделяне на света на сфери на влияние и световните противоречия по повод тяхното преразпределяне. Това довежда до формирането на Антантата и Тройния съюз, и Първата световна война. Краят на войната обаче не слага край на биполярността на системата на международните отношения. Следва образуването на фашистката коалиция и Втората световна война. Краят на тази война, както и създаването на ООН и сключването на редица споразумения между държавите – победителки създават предпоставки за преодоляването на бицентричната конфигурация.Тази възможност обаче не се реализира със започването на студената война. С рухването на тоталитарния "сталински модел" в края на 80-те години на 20 век се отрива нова възможност за преодоляване на биполярната конфронтация. Ако се абстрахираме от варианта за всеунищожителна всеобща ядрена война поради нейната невъзможност, принципната схема на международните отношения още през втората половина на 20 век е престанала да бъде биполярна и се е превърнала в полицентрична.
Практическото значение на структурната конфигурация едва ли би било толкова голямо, ако ставаше въпрос за изграждането на многополюсен свят на взаимни интереси, без структурата да се свързва с конфронтация. Има редица изследователи и политици, които поддържат тезата, че биполярната конфигурация в световните отношения има преимущества пред другите два модела. Основни аргументи в това отношение са твърденията, че в този вид системата е по – устойчива, предвидима и по-лесно контролируема. Трябва обаче да се вземе предвид, че стабилността на мира в системата не зависи толкова от броя на центровете, а от динамичната й уравновесеност, от действието на обективни компесаторни механизми. Също така, макар биполярният модел да се контролира относително по-лесно, то той крие много опасни изненади, защото по-бързо и по-лесно губи баланса си. При него възможностите да се маневрира, за да се възстанови равновесието, са много по-ограничени.

В теорията на международните отношения преобладаващата оценка е в полза на многополюсния модел на международните отношения. При полицентричната структурна конфигурация възможностите да се намерят начини за поддържане на динамичното равновесие на системата са много по-големи в сравнение с биполярния модел, като тези възможности осигуряват поддържане на мира и сигурността. Мултиполярната конфигурация е подходяща при групиране на съвпадащите интереси, за неконфронтационни отношения и за развитие на международното сътрудничество. От друга страна биполярността е много по-неблагоприятна за участието на малките държави, докато мултиполярността съдържа повече възможности за разнообразно съчетание на интересите. Полицентричната конфигурация намалява взаимното влияние на конфликтите, тя ги тушира, като спомага за намирането на компромисни решения. Биполярната конфигурация, напротив, успява да изведе кризите до върха, тя ги прави глобални, световни с всички опасни последици от това. Също така, в сравнение с полицентричната конфигурация, при биполярността липсва балансиращ регулатор, какъвто при първата са третите сили.

Заедно с двете структурни конфигурации съществува и моноцентричната конфигурация. Тя възниква, когато много силно се дебалансира съотношението на силите. Тя въвежда елементи, които напомнят за власт и управление, които са характерни за вътрешнодържавния ред, но не и за международните отношения. Конфигурацията успява да доведе до това, че самите отношения започват да губят онова, което ги характеризира като международни. При моноцентричната конфигурация налице е доминирането на една сила – една държава или действаща единно група силни държави. От трите модела тази конфигурация е най-малко благоприятна за международната общност, за нормалното функциониране на системата на международните отношения. Тя тласка развитието на системата от система от корелационен тип към система от субординационен тип. Когато отношенията се изграждат в съответствие с интересите на множество центрове, има възможност за тяхното взаимно уравновесяване, като така може да се поддържа динамичното равновесие на системата. При господството на един център тази възможност отпада.
Разбира се, трябва да се има предвид, че тези три различни типа структурни конфигурации на системата на международните отношения са общи модели в теоретичен идеален вид. В реалните международни отношения елементи на моноцентризъм, биполярност и полицентричност съществуват паралелно, преплитат се и се заменят един с друг.


Системен подход в МО
В своята еволюция теорията за международните отношения достигат равнище на зрялост, така че международните отношения да с определи като наука и изучаването им да почива на цялостна научна база, чрез прилагането на системния подход за изучаването на международните отношения. Десетилетия наред с международните отношения са се занимавали МПП, военните науки, историята на МО, имало е претенции на много други традиционни науки. През 60-те години се утвърждава мнението, че интердисциплинарният подход е най-подходящ. По-късно възниква тезата, че международните отношения са обект на науката за международни отношения.
Системният подход се използва първо в биологията, по-точно в генетиката. Според подхода към проблема трябва да се подхожда като един сложен организъм. Този подход започва да се заимства от други области, а на определен етап и от обществените науки. Самите обществени отношения започват да се разглеждат като много сложни, динамични, развиващи се и разглеждането им става невъзможно с традиционните подходи. Изследователите откриват полезни идеи именно с този организмистичен подход.
По-късно самият системен подход започва да търпи вътрешна еволюция, докато се стигне до момента, в който се утвърждава мнението, че той е научен подход. През 60-те години започват първите опити в сферата на международните отношения да се използват някои познавателни перспективи от системния подход.
Първото качество на системния подход е, че той се стреми да изучи даден обект в неговата цялост – принцип на целостта. Когато разглеждаме някакъв сложен обществено-политически проблем, не се интересуваме от една или две страни от този проблем, а търсим дефиниране в неговата цялост. Няма други шансове да се стигне до полезни изводи. Не бихме могли да разберем случващото се на Балканите след Студената война, ако се концентрираме само на Балканите.
Второто характерно за системния подход е притежаваното от всяка система на специфични интегративни свойства. Всеки обект може да се разглежда като система за конкретен анализ. Тази система се различава от останалите поради наличието на специфични за нея интегративни свойства.
Следващо свойство е т.нар. хомеостазис на система – сложните динамични, развиващи се системи притежават това качество. Това е способността на системата да запазва устойчивото си състояние и структура, независимо от смущаващите въздействия на околната среда. Това качество е важно, за да се разбере системата – как функционира и как се регулира.
Следваща характеристика на системния подход е, че всяка система е съставена от специфични елементи – има специфичен морфологичен строеж. Много често проблемите на морфологията и проблемите на структурата се смесват.
Структурата на системата е следващото качество. Тя е особеният специфичен начин на свързване и съотнасяне на елементите на системата.
На следващо място е качеството външна среда. Всяка една система се влияе от различни фактори. В съответния период и ситуация има набор от фактори, които оказват съществено въздействие върху функционирането, структурното изграждане и развитието на системата. Това е външна среда на системата.

Системният подход е най-общ, той чертае рамките на проблема, с който се заемаме.

Разсъждавайки за международните отношения, възниква въпросът кой вид международни отношения ни интересува – спортните, политическите, военните, търговските и т.н. Това, което „системниците” са успели с анализи да откроят е, че във всеки от видовете международни отношения по един или друг начин рефлектира политическото отношение на държавата. Т.е. пред скоба, преди всички други видове се извеждат политическите междудържавни отношения. Именно те са база за анализ.

Елементен състав (морфология) на системата на международните отношения
1. Няма съмнение, че основен елемент на системата на международните отношения е държавата.
2. Друг основен елемент на системата на международните отношения са международните организации – правителствени и неправителствени; национални неправителствени организации. Тенденцията е броят, разнообразието и качеството на международните организации да нараства.
3. Отделният индивид – спорове за международна правосубектност на отделния индивид. Отношението към правата на човека води до извеждането на човека в международните отношения на преден план.

Външна среда
Факторите на външната среда в системата на международните отношения имат два източника – природната среда и социално-икономическата система (във всичките им детайли). Говорейки за социално-икономическите фактори, нямаме предвид само това, което се случва глобално, а и социално-икономическите системи на отделните държави. Важността на тази система е огромно.
Факторите на природната среда също трябва да се отчитат и разглеждат като непосредствена среда в системата на международните отношения. Изобщо връзката човек-природа, общество-природа не може да бъде пренебрегната.

Структура
Основна закономерност на съществуването на всяка една система е нейният структурен строеж. Най-общата характеристика е, че специфичният начин на свързване характеризират нейната структура. Търсенето на т.нар. структура инвариант е било целта, която са си поставили системниците. Около две десетилетия този въпрос търси и намира приблизителния си отговор. Не могат да бъдат разглеждани като равностойни всички видове международните отношения.
Препрочитайки историята на международните отношения и на дипломацията, изследователите са разбрали, че в различните исторически периоди една група държави чрез отношенията по между си по съществен начин влияят на всичко друго, което се случва в международните отношения – Великите сили. Именно те са правили впечатление като конфигурация на взаимоотношения, които влияят върху всичко останало. Великите сили се променят – някои страни отстъпват от тази група, други се издигат. По същия начин се оформят групи държави, на чело, на които стоят други по-силни държави и това предопределя отношенията. Разглеждайки тези повтарящи се конфигурации на отношения, те биват определяни като отношение между центрове на сила или центросилови отношения. Те имат една трайна характеристика – на инвариант на структурата (непроменливо, постоянен). Това е определяща характеристика на структурното изграждане на системата и позволява във всяка една нова конкретна ситуация, независимо от това кои са новите Велики сили, да се запазят отношенията между тях.
В отделните исторически периоди винаги е имало отношения между държави, които се отличават с високо напрежение, бързо развиващи се отношения, острота на отношенията. Това позволява да се открои нова инвариантна характеристика на това второ структурно равнище – конфликтни възли на противоречието. Когато анализираме структурата, трябва да характеризираме това структурно равнище, да го определим и да анализираме има ли връзка с това, което ни интересува.
Третото равнище е конкретно ситуационното равнище.