23. Политическите идеи на класическия либерализъм.

1. Характеристика на либерализма
Либерализмът като течение в мисленето и днес бележи много от основните виждания свързани със социалния живот. Немската историческа школа на правото е едно правно учение как трябва да схващаме правото. От Античността до XIX в. не е имало друго правно учение. Немската школа е първото, което систематично се опитва да превъзмогне представите за естествено-правните възгледи за държавата и правото. Немската историческа школа на правото е сериозен техен критик. Тя е предшественик на социологическите представи за правото и на юридическия позитивизъм.
Либерализмът не е специфично правно учение, а една по-широка интелектуална рамка, в която се поставят различни проблеми, но с няколко общи черти. Дж. Грей посочва 4 характеристики на либерализма:
1) индивидуализъм – либерализмът задължително поставя акцента върху индивида, а общността е вторична.
2) егалитаризъм – идеята за развенството. Не става въпрос за приравняване на всичко. Приема се неравенството в обществото. Смисълът е да се приема еднаквия духовен и морален статус на индивидите. Иначе индивидите може да са различни по социално, икономическо положение и физически вид. Политическия и правния статус на индивидите обаче трябва да е еднакъв.
3) универсализъм – акцентира върху духовното единство на човечеството. То се схваща като единна духовна общност
4) мелиоризъм – т.е. увереност, че различните социални и политически институции могат да се усъвършенстват. Обществото и социалната среда подлежат на усъвършенстване, не са предопределени завинаги.

2. Особености на либерализма
При либерализма вечното противоречие между индивид и общност е решено в полза на индивида. Акцентът върху индивидуализма е най-важен за нашето разглеждане на държавата и правото. Имаме идеята за свободата на индивида. Държавата е средство за осигуряване на свобода, а правото гарантира тази свобода. Това е смисълът на държавата и правото за либерализма. Според някои автори още през Античността има наченки на либерално мислене (софистите, Перикъл, Протагор и Демокрит), но повечето автори считат, че либерализма е продукт на новото време. Б. Констан смята, че в по-ранните общества не може да има либерално осмисляне на въпросите на държавата и правото. Защото има едно различие в това как древните народи схващат свободата (право да участват при решаването на общите работи) и как я схващат модерните (те разглеждат свободата като очертаване на една сфера на независимост и ненамеса за всеки един индивид. Никоя държава не може да навлезе в този индивидуален периметър иначе нямаме свобода.) Така че либерализмът е по-скоро продукт на Новото време, ако интерпретираме свободата така както сочи Констан. Възход и разцвет на либерализма през XVII, XVIII и особено XIX в. Либералното мислене е свързано с края на Средновековието и новото естествено-правно мислене, субективизирането на представата за правото (т.е. правото е “имам правото да…”, а не закон). Либералната традиция не се оформя еднопосочно. Имаме две основни течения:
1) англосаксонско
2) континентално либерално мислене

1) Свързва се с Томас Хобс и Джон Лок. Хобс се сочи като един от бащите на англосаксонския либерализъм. Той е един от ранните естественоправни мислители, които субективизират, индивизуалират преставата за правото. Счита се, че властта на държавата намира своята абсолютна граница в естествените права на индивида. При Лок имаме избистряне на либералните възгледи. Хората в обществото са изпълнение с уважение към правата си. Разглежда обществото като относително свободни хора. Парламентаризмът заема много важно място при английските автори. Парламентарното управление почива на закона и различни гарантирани свободи (на собственост, на сдружаване и т.н.). Тези представи са развити в цялото англо-саксонско пространство (Шотландия – А. Смит, САЩ – Медисън).
2) Континентална традиция – тя търси една по-категорична връзка между правата на индивида и абсолютната власт. Свободата се определя като една ценност сама по себе си, а не се определя негативистично като липса на ограничения. Представител е Монтескьо.

3. Извод
Общото и в двете е, че се прави опит да се очертае една автономна сфера на индивида, в която да не се месят държавата и правния ред. На второ място имаме минимална държава, т.е. държавата да има властнически възможности, а правният ред да ограничава индивидите само в най-необходимото. Тя се изтегля от социалните си функции, има незначително място при разпределянето на обществения продукт. Държавата само ни пази, индивидите са свободни за всичко останало. На трето място, идеята за конституционализма – поставя се много важен акцент върху правния ред и най-вече върху конституцията. Още XVII в. покорява почти цяла Европа.