10. Светска концепция за държавата през Средновековието. Фридрих II, Данте Алигиери, Марсилий Падуански.

1) Фридрих II
- 1215-1250 г. е немски император на Свещената Римска империя. Въвежда представителен парламент, установява нова система на законодателството, почиваща върху принципа на равни права и равни задължения. Въвежда като основно начало върховенството на закона, включително и над дворянството на църквата. Отстоява веротърпимост за всички изповедания - християнско, еврейско и мюсюлманско. Освобождава всички крепостни в своите владения, въвежда евтини съдебни процедури за бедните, прекратява частните войни и урежда търговските отношения. Построява огромна библиотека, нарежда да се преведат съчиненията на Аристотел и Птоломей, основава Университета в Палермо. Противник е на папската институция, с която води борба до края на живота си, като отстоява върховенството на светската власт.
Олицетворил се с божествен властник - нов Цезар и така освободен от папска намеса, Фридрих II изгражда своята нова държава в Сицилия. Новият държавен строй въвежда с нарочен закон (Конституция) на Сицилия - "Сицилиански Законник" от 1231 г. В него посочва, че приема естественото право като източник на всяко друго. След като установява божествената си власт, той налага и ролята си на единствен законодател. Със Законника на Сицилия, Фридрих изгражда една нова абсолютна монархия, нов тип тирания. Възстановява съсловията, създава строга служебна йерархия. Територията и населението се приемат като собственост на императора. Фридрих II въвежда един нов елемент в понятието за държавата в Западна Европа - тя започва да се схваща като общност от население и територия. Правата на владетеля произтичат от правото му на собственост върху територията и населението. Властта му не идва нито от населението, нито от Бога, а е елемент на неговото материално наследство.
Така създадената като експеримент в Сицилия патримонална теория, е възприета и господства през следващите векове в Европа. По своя характер, тя е светска политическа концепция за държавата.

2) Данте Алигери
Данте Алигери е поет и фолософ, живял 1265-1321 г., излага своите политически възгледи в съчинението си "Монархия".
Той определя мястото на държавата, като елиминира църквата, без да отрича Бога. Неговото учение за държавата има светски характер, но е съобразено с постулатите на църквата. В центъра на божествено сътворената вселена, той поставя човека. Целта на човешкия живот е щастието, а то е възможно при безконфликтно мирно съществуване. Мирът е висша социална ценност. Той не отрича божественото щастие, не отхвърля като цел постигането на божественото блаженство, но приема, че посред Бог пътят към него минава през земното щастие. В обяснението на земното битие на човека, той възприема аргументите на Аристотел и смята, че човек се ражда за да живее щастливо. Поради своите егоистични стремежи обаче, хората влизат в конфликти помежду си и не могат да се защитят сами. Ето защо е необходима трета сила, която да регулира отношенията им и да решава споровете. Това е световната държава. За него хората трябва да живеят заедно върху цялата територия на земята. Благодарение на християнството и романизма не само исторически, но и теоритично, в мисленето на Средновековието се съхранява идеята за една универсална световна общност. Според християнския светоглед, човечеството, което обхваща микрокосмоса е мислисмо само като част от общата огромна картина на света.
Извеждат се и две теории за универсалното световно господство - за църковната или държавната организация на човечеството. Тази алтернатива стои в основата на борбата между духовната и светската власт през Средновековието. Теоритичният изход Данте търси в една световна монархия, утопия, която излиза далеч извън възстановяването на Римската империя. Тази световна власт ще е християнска, но за него владетелят е извън опеката на църквата. Правото като елемент също остава на заден план, законодателството е функция на монарха. Тезата на Данте за монархията поставя пряко въпроса за съотношението между светската и духовната власт - според него папата и императорът са независими богоизбрани владетели.

Учението на Данте представлява новост в средновековната политическа мисъл. Папа Йоан XXII обявява съчинението му за ерес, през 1554 г. попада в индекса на забранените книги. Забраната е снета едва през XIX в. Най-крупният последовател на Данте е Ханс Келзен, който също отстоява тезата за световна държава.

3) Марсилий Падуански
Роден е през 1290 г. в италианския град Падуа, лекар по професия. През 1324 г. издава съчинението "Defensor Pacis" (защитник на мира), което веднага е обявено за ерес, а той е отлъчен от църквата и задочно осъден на смърт. През 1326 г. става съветник в двора на крал Людовик Баварски и по-късно издава второ съчинение "Tractatus de translatione imperii" (за прехвърлянето на властта). В първото си съчинение излага свое оригинално учение за държавата.
Основата на позицията му идва от концепцията на арабския философ Ибн Рушид за разделяне на философското съзнание от религиозното мислене. Основната цел, която Марсилий Падуански си поставя е да докаже, че мирът между хората и техния спокое живот като висши ценности се осигуряват единствено в и чрез държавата. Според него човек може да живее свободно и спокойно само ако е обединен с другите, ето защо хората се обединяват в общност, където съвместно гарантират своето благополучие. Стремежът към всеобщност произтича от природата на човека, но не е подчинен на някакъв световен божествен ред.
За процеса на формиране на човешката общност, Марсилий използва патриархалната теория на Аристотел, където индивидите се обединяват първо в семейство, които прерастват в общини, а те в държава. Държавата представлява социална общност, но същевременно формулира и юридическо учение за държавата. Той "освобождава" човешката общност от властта на църквата. За него държавата не е просто съвкупност от индивиди, тя е съзнателно организирана, разумно изградена човешка общност, а средството за нейното организиране Марсилий вижда в позитивното право. Правото е е този елемент, който обуславя държавата, дава правилата, от които хората трябва да се ръководят. За него това право е именно позитивното право - законодателството. Това обосноваване на държавата чрез правото е новост за средновековната политическа мисъл, но значението му е голямо през Късното средновековие.
Позицията на Марсилий впечатлява с демократичния си характер - създаването на законите той определе като дело на народа (гражданите), осъществявано чрез пряка демокрация. Той отделя шест социални групи: селяните, занаятчиите, вийниците, търговците, духовенството и съветниците. Основната част на държавата за него са духовенството и съветниците. Хората трябва да изберат управници, които са следят за спазването на законите. Приема се, че Марсилий е първият, който излага идеята за народния суверенитет. Той е най-оригиналният мислител за своето време, приет е за родоначалник на всички демократично мислещи изследователи, творили след него. Неговите възгледи са един от изворите, които водят към модерното съвременно схващане за държавата.