5. Принципите на народния суверенитет и разделението на властите.

I. Народен суверенитет. 
Суверенитетът е една от най-сложните и богати по съдържание категории на конституционното право. Той представлява независимост и върховенство на социалните общности, обособени в нация и в народ и на неговата държавна организация.
Основоположник на теорията за суверенитета е Жан Боден, според когото суверенитетът в държавата принадлежи на този, който притежава властта да твори законите. Но цялостно теорията за народния сувренитет е разработена от Ж.Ж. Русо, според когото всеки гражданин притежава част от суверенитета, но той се осъществява общо от всички. Той твърди, че народния суверенитет е непрехвъряем и не може да се делегира. Избраният от народа представителен орган е само изразител на този суверенитет. Източник и субект на суверенитета си остава само народа, от който произтича властта, и той може да я осъщетвява самостоятелно. Принципът на народния суверенитет за пръв път юридически е легитимиран в преамбюла на Конституцията на САЩ от 1787 г., а в Европа в Конституцията на първата Френска република от 1793 г.
Българския Конституционализъм от зараждането си е повлиян от идеите на Русо за народния суверенитет. В първата Конституция се регламентира представителното осъществяване на властта в НС, което се избира пряко от народа. В двете социалистически К изрично е провъзгласено, че в НРБ “цялата власт произтича от народа и принадлежи на народа”. В К. от 1991г. е налице разгърната формула на принципа на народния суверенитет, а също и недопустимостта той да бъде присвояван от някого. В чл.1,ал.2 и 3 от К се разкриват неговото съдържание, формите и механизмите за осъществяването му и се регламентират гаранции срещу посегателство в/у него. Чл.1, ал.2-”цялата държавна власт произтича от народа”- всички правни субекти, които упражняват държавна власт, получават своите пълномощия пряко или косвено от народа, включително и НС. Суверенитетът е неотнимаем от народа и не може да бъде делегиран другиму.
“Тя (Държавната власт) се осъществява от него (народа) непосредствено или чрез органите, предвидени в тази Конституция”- това са двете форми за осъществяване на Държавна власт от народа: а) непосредствено - чрез референдуми и др; б) чрез избрани (пряко или косвено) органи.
Държавата е изразител, но не и носител (субект) на народния съверенитет. Върховенството на народа е същността на принципа на народния суверенитет - никой субект не може да стои над народа. Народния суверенитет е неотнимаем - “Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъщ. на нар. сув.”
Народния суверенитет се проявява в някои разновидности, които са интегрални части на едно цяло:
1) държавен суверенитет - независимост на държавата и държавната власт от други държави и държавни власти; той е реалната възможност на държавата независимо да осъществява своята власт, вътрешна и външна политика, да съхрани териториалната си неприкосновеност и националната сигурност.
2) национален суверенитет - право на нацията на самоопределение; тя сама определя формата на държавно управление, на държавно устройство, т.е. решава основните проблеми на своето държавно битие.
3) народен суверенитет - източник и субект на власта в държавата е народът; това е народовластие, осъществявано чрез различни форми и способи.
Създадени са три подсистеми, относително автономни, които трябва да си взаимодействат и сътрудничат в осъществяване на публичната власт.

II. Разделение на властите. 
Цялостна теория на принципа на разделение на властите създава Шарл Монтескьо през 1748г.-“За духа на законите”. Той дели властите на законодателна, изпълнителна и съдебна. Техни субекти са парламентът, правителството и съдебните органи. Разделението на властите не означава противоборство между тях. За да може нормално да функционира държавната власт, трите власти трябва да си сътрудничат и да се уравновесяват.” Трите власти са обвързани с отношение на взаимен контрол и възпиране...”( Реш.КС ном.1, 1999г.). Истинският смисъл на принципа за РВ е разграничаване на функциите м/у тях.
Търновската Конституция прогласява принципа за РВ; двете соц. К-ии от 1947 и 1971г. го отхвърлят, К от1991г. го възстановява. Чл. 8 на тази К гласи:” Държавната Власт се разделя на законодателна, изпълнителна и съдебна”.
Принципът за РВ детерминира системата на държавните органи. На негова основа са създадени три подсистеми. Относително автономни, които трябва да си взаимодействат и сътрудничат в осъществяване на публичната власт. Но К не създава необходимите юридически предпоставки и механизми, които да осигурят реалното приложение на принципа. Конституционните и законовите разпоредби не вписват основните начала на принципа - взаимното възпиране на държавните органи.