8. Арбитражен съд. Отношения между арбитрите и страните

I. Тези отношения поставят много, и то трудни за отговор въпроси, които не могат да бъдат разгледани тук обстойно в тяхната пълнота. Възможна е само скица на най-важните от тях.
Понеже арбитражът е частен, а не държавен съд, отношенията между арбитрите и страните по арбитражното споразумение имат, въпреки правораздавателната функция на арбитража, частноправен (граждански), а не публичноправен характер. Касае се за особено гражданско правоотношение, по силата на което арбитърът е длъжен да разгледа и реши възложения му спор, а страните, възложили спора, му дължат възнаграждение.
На пръв поглед това правоотношение наподобява това по възмезден договор за поръчка. От него обаче то се отличава съществено, защото арбитърът не е довереник на страната, даже когато тя го е избрала. Правораздавателната функция на арбитъра изисква от него да бъде независим и безпристрастен (§ 138 I). Той не само не е длъжен да изпълнява нарежданията на избралата го страна, но трябва да се въздържа от всякакви връзки с нея, несъвместими с качеството му на трето, чуждо на спора лице.
Източник на това правоотношение е в последен анализ взаимното съгласие на лицата, които са страни по него. Този източник е вън от съмнение, когато двете страни по взаимно съгласие избират арбитъра и гой дава съгласие да реши спора. Но взаимното съгласие е налице даже когато една от страните отказва да участва в учредяване на арбитражния съд, така че назначаващият орган я замества при посочване на арбитър (§ 137 III). Защото съгласието на страните с учредяване на арбитражния съд, а следователно и с определяне на арбитрите, се дава още със сключване на арбитражното споразумение. В качеството му на съгласие за арбитраж то е съгласие и за учредяване на арбитражния съд. Що се касае до арбитрите, тяхното съгласие е необходимо условие, за да получат това качество. Всяка от страните по спора е в правоотношение с всеки от арбитрите, а не само с избрания от нея.

II. Особеното на задължението на арбитъра е, че то не подлежи на принудително изпълнение чрез осъдителен иск и глоби по чл. 421, ал. 2. Този извод следва по аргумент за по-силното основание от самия чл. 421, ал. 2, забраняващ принудително изпълнение на задължението на работник или служител по трудов договор. Арбитър, който не изпълнява задълженията си. се замества от друг (чл. 17 ЗМТА и § 138 II). За причинените от неизпълнението вреди обаче арбитърът носи отговорност. Обратното важи, ако се търсят вреди, причинени от порочно арбитражно решение: за тях арбитърът, подобно на държавния съдия (чл. 135 ЗСВ; § 21, т. 2), би следвало да отговаря само ако поведението му представлява престъпление (например получил е подкуп, за да постанови неправилно решение).

III. За разглеждане и решаване на спора страните дължат на арбитрите възнаграждение. При арбитраж ад хок то се определя от арбитрите, а при институционен арбитраж - от тарифа, представляваща част от неговия правилник. Арбитрите имат право да получат възнаграждението след приключване на делото, но необходимата за възнаграждението сума се внася предварително (обикновено от ищеца), така че на практика проблем за принудителното й събиране не възниква - арбитрите не пристъпват към изпълнение на задълженията си, докато тя не бъде внесена (според чл. 5 и 8 ПрАС при БТПП внасянето на арбитражната такса е условие, за да се даде ход на подадената искова молба).