20. Закрила на сродните права: международноправна уредба.

I. Поява и правна характеристика на правата, сродни с АП.
Необходимостта от закрила на сродни права възниква в началото на XX в. в резултат на определено техническо развитие. До втората половина на XIX в. достъпът на публиката до драматически и музикални произведения се осъществява чрез представянето им, а до художествени - чрез излагането им. През втората половина на XIX в. развитието на техниката прибавя нови форми за изразяване на творческите произведения - фотографията, звукозаписа и нямото кино, а през XX в. - филмите със звук, радио- и телевизионните предавания.
В края на XX в. най-голямото предизвикателство е развитието на дигиталните технологии и използването на закриляните обекти чрез Интернет.
В края на XIX в. фотографиите създават най-малко трудности. Приема се, че те са “произведения", и през 1896 г. се добавят към списъка на закриляните от БК обекти. А с оглед на закрилата на филмите се създава една фикция - че филмът е серия от хиляди фотографии, аранжирани последователно. До Брюкселския акт на Бернската конвенция киното се смята само за „процес, аналогичен на фотографията".
За пръв път през XX в. с оглед на развитието на звукозаписната техника се поставя и въпросът за закрила на правата на артистите-изпълнители. Артистът-изпълнител е физическо лице и е трудно да се види разликата между него и автора на „производно произведение" (превод, аранжимент).
Понятието „сродни права", както се използва то понастоящем - в „тесен смисъл на думата", включва правата на артистите-изпълнители, на продуцентите на звукозаписи и на предавания. В по-широк смисъл то включва и други права. На национално равнище първият опит за закрила на сродни права е направен в Германия
През 1936 г. в австрийския, а през 1941 г. - в италианския закон, са признати съответно сродни права на изпълнители и на продуценти на плочи. Във Франция закрила на сродни права бе предвидена едва през 1985 г. с изменението на Закона за авторското право от 1957 г През 1988 г. във Великобритания бе приет Закон посветен на закрилата на сродни права.

ІІ. Съотношение между авторски права и сродни права.
Сродните права почти винаги предполагат наличие на произведение, закриляно от АП.
Артистите-изпълнители най-често се закрилят, ако те изпълняват произведения. Такова наличие на произведение, закриляно от АП, обаче предполага и съществуването на т. нар. производни произведения - преводи, аранжименти, транскрипции на музикални произведения, сценарии, написани по определено литературно произведение. Когато става дума за авторски права, носител е почти винаги ФЛ, а когато става дума за сродни права, титуляр е почти винаги ЮЛ.
Наред с това носители на неимуществени права винаги са авторите (с изключение отново на артистите-изпълнители). Обхватът на закрила на авторските права е значително по-голям в сравнение със закрилата на сродните права, които включват три категории права: право на възпроизвеждане, на представяне и на предаване. Срокът за закрила на сродни права е винаги по-кратък от срока за закрила на авторските права.


IIІ. Римска конвенция за закрила на артистите-изпълнители, на продуцентите на звукозаписи и излъчващите организации.
Необходимостта от закрила на сродните права с международен договор възниква едновременно с търсенето на форми за предоставяне на закрила на национално равнище.
През 1908г. на Берлинската конференция по ревизиране на БК за пръв път е поставен въпросът за уреждане на правото на продуцентите на грамофонни плочи. С оглед на правата на артистите-изпълнители пръв опит за международноправна уредба е направен на Римската конференция за ревизиране на БК през 1928 г.
От 1928 до 1960 най-голямо значение има проекта приет на Дипломатическата конференция в Хага през 1960 г. Именно този последен проект служи като основа за обсъждане на Римската дипломатическа конференция, свикана през 1961 г. по покана на италианското правителство. В нея вземат участие делегации от 42 държави, 18 от които подписват т. нар. Римска конвенция веднага след приключване на конференцията.
От правно-техническа гледна точка Конвенцията следва образеца на Бернската конвенция. Тя включва два типа текстове: материални разпореди и административни и заключителни разпоредби.
С административните и заключителните текстове се създава между-правителствен комитет и се определя неговата дейност и състав.
Римската конвенция е изградена на принципа на националния режим, допълнен от правилата на минималната конвенционна закрила.
Понятието и предоставянето на национален режим е определено по най-общ начин и за трите категории носители на сродни права, закриляни от Конвенцията в чл. 2. В този текст е уточнено, че по смисъла на тази конвенция „национален режим" е режимът, предоставен от националното законодателство на договарящата държава, в която се търси закрила:
(а) на артистите-изпълнители, които са нейни граждани, по отношение на изпълнения, които са осъществени, излъчени или записани за пръв път на нейната територия;
(б) на продуценти на звукозаписи, които са нейни граждани, по отношение на звукозаписи, записани за пръв път или публикувани за пръв път на нейната територия;
в) на излъчващи организации, със седалище на нейна територия, по отношение на предавания, излъчени посредством предаватели, разположени на нейна територия.
Всяка договаряща държава предоставя национален режим на продуцентите на звукозаписи, ако е изпълнено някое от следните условия:
а) продуцентът на звукозаписа е гражданин на друга договаряща държава;
б) първият запис на звуци е бил направен в друга договаряща държава;
с) звукозаписът е бил публикуван за пръв път в друга договаряща държава (критерии на публикуването).

ІV. Минимална конвенционна закрила:
1. Закрилата на артистите-изпълнители обхваща:
- закрилата срещу предаване и друго публично възпроизвеждане на техни изпълнения, които до този момент не са предавани или записвани;
- закрила срещу материално фиксиране (записване) на техните изпълнения в определени случаи
- закрила срещу размножаване на записите.
Не съществува единен метод за определяне на възнаграждението в отделните държави. На практика единственият начин за упражняване на това право от носителите на сродни права е чрез образуване на сдружения, на които делегират правата си.
2. Минималната конвенционна закрила за продуцентите на звукозаписи и излъчващи организации е установена в чл. 10 и 13 от Римската конвенция.
Продуцентите на звукозаписи се ползват от правото да разрешават или да забраняват възпроизвеждането - пряко или непряко - на своите звукозаписи.
Под пряко възпроизвеждане се има предвид възпроизвеждане от матрица, под непряко - от радио- или телевизионна програма.
Римската конвенция не съдържа разпоредби, забраняващи разпространението или вноса на подобни „пиратски" записи. На уредбата на тази закрила е посветена Женевската конвенция от 1971 г.
А според чл. 13 от Римската конвенция „Излъчващите организации имат правото да разрешават или забраняват:
(а) преизлъчването на техните предавания;
(b) записа на техните предавания;
(c) възпроизвеждането:
(i) на осъществени без тяхно съгласие записи на техни предавания;
(ii) на осъществени в съответствие с разпоредбите на чл. 15 записи на техни предавания, ако възпроизвеждането се извършва за цели, различни от споменатите в тези разпоредби;
(d) разгласяването на техни телевизионни предавания, ако това се извършва в места, достъпни за публика срещу заплащане на входна такса.
Абсолютното право, предоставяно на излъчващите организации, е сходно с правото на продуцентите на звукозаписи.
Създателите на Римската конвенция са се съобразили с изискванията, предявени в законодателствата на страните от общото право за установяване на определени формалности. Една държава може да изисква за закрила на звукозаписи поставянето на определен знак като изпълнена формалност. А това е символът, съставен от знака "Р", придружен от годината на първата публикация, поставен по начин, показващ ясно предоставяне на закрила.

V. Срок на закрила
Минималният срок на закрила, установен в Римската конвенция, е 20 години. Не е установено правилото за сравняване на срокове, типично за конвенциите за закрила на авторски права.
Заключителни разпоредби
Уточнено е, че страните-участнички могат да сключват помежду си и други договори, ако в тях се предвижда по-разширена закрила в сравнение с предоставената от Конвенцията. Уточнени са и начините за нейното влизане в сила. Членуването в РК е открито само за държави - участнички в УК и БК (чл. 24).
ІІІ. Конвенция от 1971 г. за закрила на продуцентите на звукозаписи срещу неразрешеното възпроизвеждане на техните звукозапизи (Женевската конвенция). Конвенцията влиза в сила на 18 април 1973 г.
За разлика от Бернската конвенция, Универсалната конвенция и Римската конвенция, тази конвенция не е изградена върху принципите на предоставяне на национален режим. В нея няма и „минимални права". Вместо това Конвенцията се основава на „установяване на взаимни задължения между договарящите се държави". Структурата на Конвенцията се отличава с пределна яснота. За предоставяне на закрила според Конвенцията единствено меродавен е критерият по националността на производителя.
Закрила се дава срещу три вида дейности, които са всъщност основните действия в случаите на „звукозаписващо пиратство".
Това са:
(1) извършването на непозволен звукозапис;
(2) вносът на такъв звукозапис;
(3) разпространението на такъв звукозапис.
Римската конвенция не визира вноса и разпространението на звукозаписи. Уточнението, което се прави в Конвенцията от 1971г, е, че вносът и разпространението трябва да бъдат предназначени за публика. Срокът за закрила според Конвенцията е 20 години. В нея е предвидено, че националните законодателства не са длъжни да изискват съобразяване с определени формалности, но ако въпреки това съществува такова изискване, то трябва да се смята за удовлетворено с поставянето на знака "Р" на звукозаписа или на неговата опаковка. Този символ е еднакъв с установения в РК.
По принцип не са разрешени задължителни лицензии. Предвидено е изключение за развиващите се страни. Необходимо е да бъдат налице три условия за предоставяне на лицензията:
- възпроизвеждането трябва да бъде за обучение или за научно изследване;
- износът трябва да бъде забранен;
- първоначалният производител трябва да получи справедливо възнаграждение.
Държавите, обвързани от Римската конвенция и от Конвенцията от 1971 г, ще прилагат и двете, а при колизия между двете - разпоредбите, които предоставят по-голяма по обем закрила.