2. Развитие и източници на българското авторско право.

1. Възникване и развитие на авторското право в България до Втората световна война.
Защитата на АП в България има 100-годишна история. Първата норма, отнасяща се до защита на АП, е чл. 373 от Наказателния закон от 1896 г. който постановява наказателна отговорност за контрафакция и плагиат. Тези две престъпления според закона са престъпления от общ характер. Предвидените наказания са: 3 години затвор за плагиат и „запиране от един ден до три месеца или глоба - за контрафакция".
До приемането на ЗАвтПСП през 1993 г. бе наложено дуалистичното начало: в отделни актове се уреждаха правата на авторите върху създадените от тях произведения и начините, чрез които те отстъпваха своите права. В ТЗ, приет през 1897 г., е включена уредбата на издателския договор (чл. 432 - 450). Тези норми са изцяло заимствани от австро-унгарския ТЗ от 1895 г. Общите правила за търговските сделки се прилагат и за издателските правоотношения. При това законът презюмира безвъзмездността на издателския договор. Авторско възнаграждение се дължи само ако е уговорено.
Първият български Закон за авторското право е приет през 1921 г. Той е изключително подробен. Това е един от случаите, когато български закон е приет изцяло под външен натиск. В Ньойския мирен договор, се предвижда задължението за България да се присъедини към Бернската конвенция за закрила на културни и художествени произведения, като преди това бъде приет закон за авторското право.
В структурно отношение законът се състои от обща част и пет специални раздела - за литературни, музикални, сценични, художествени и фотографски произведения. Законът не определя по общ начин обектите на АП, а изчерпателно изброява произведенията по категории. Законът предвижда възможност за прехвърляне на АП в неговата цялост за неопределен период от време, както и възможност за предварително прехвърляне на АП върху произведения които ще бъдат създадени от автора в срок от 5 год. след сключване на договора. Допуска се принудително изпълнение върху произведенията на автора. АП се наследява след смъртта на автора от наследниците за срок от 30 год. и в рамките на този срок е допустимо неколкократно наследяване. В този закон са направени две изменения - през 1936 и през 1939 г.
Според първото изменение държавните, изборните и държавно-автономните учреждения придобиват авторски права върху произведения, резултат от дейността на служби или длъжностни лица в тези учреждения. Учрежденията могат свободно да се разпореждат със създадените произведения. Дължат само трудово възнаграждение. С изменението през 1939 г. е предвидено, че авторското право не може да бъде отстъпвано завинаги, както и че след изтичане на 30 години от смъртта на автора неговите права преминават върху творческите съюзи за срок от 20 години.

2. Развитие на авторското право след Втората световна война.
След Втората световна война развитието на авторското право в България следва съветските правни принципи. Първите норми се съдържат в тарифите за заплащане на авторски възнаграждения: премахва се свободата на договаряне. Във всички области на културната индустрия се установява монополът на държавата.
Когато се пристъпва към създаването на цялостна уредба на правоотношенията, законодателят решава да съхрани дуалистичния принцип, като договорите за отстъпване на авторски права се уреждат от ЗЗД. Приетият през 1951 г. ЗАвтП съдържа норми относно обектите, възникването, носителите, съдържанието, времетраенето, наследяването и защитата на авторското право.
През 1972 г. в уредбата на авторскоправните отношения бяха въведени значителни изменения, целящи преди всичко съобразяване с минималния стандарт на закрила на авторски права, установен от Бернската конвенция.
Друго основно съображение, подтикващо към изменения във вътрешноправната уредба за закрила на авторското право, бе бурното развитие на науката и техниката, появата на нови технологии и на нови форми за използване на авторски произведения. Въведена бе закрила, макар и в много начален вид, на някои сродни на авторското права. Несъмнено най-голямо значение сред предприетите изменения има увеличаването на срока на закрила на авторското право - от 15 на 50 год.
Второто изменение на Закона от 1951 г. е изключително важно. То поставя Закона в съответствие с изискванията на последната редакция на Бернската конвенция за закрила на литературните и художествените произведения (БК) и дава възможност България да се присъедини към последната редакция на тази конвенция. Последното изменение - от 1990 г, е съвсем ограничено. То въведе засилени мерки срещу т.нар. „интелектуално пиратство".
Когато се характеризира авторското право като обективно право в България през периода на социалистическата тоталитарна държава, трябва да бъдат изтъкнати две особености:
1) наличието на голям брой подзаконови нормативни актове. Самият ЗАвтП предвиждаше в чл. 31, ал. 2, че за приложението на Закона ръководителят на ведомството (министерство, комитет) на културата е овластен да издава правилници и наредби.
2) създаването през 1961 г. на специален орган - Дирекция за защита на авторското право, която като орган на Комитета за култура и изкуство имаше задача да „осъществява държавното ръководство по прилагането на авторското право и тарифите за авторски възнаграждения".

3. Създаване на ЗАвтПСП през 1993 г.
Веднага след началото на демократичните промени в Република България се пристъпи към изработването на пакет от закони, които да улеснят икономическата реформа в страната, преминаването от централизирана държавна икономика към пазарна икономика. Сред този пакет от закони важно място заемат Законът за патентите, приет от Народното събрание на 18 март 1993 г, и ЗАвтПСП в сила от 1 август 1993 г.
При подготовката на ЗАвтПСП се е имало предвид установената в нашата страна континентално-европейска концепция за АП. Структурата и редица основни формулировки са заимствани от испанския закон, приет през 1987 г. Той се смята за един от най-модерните закони в Европа.
При създаването на закона наред с експертите от Западноевропейските страни ценна помощ оказват и представителите на Американската асоциация на юристите.
В заключение може да се отбележи, че сега България разполага с един модерен закон. За съжаление обаче тези добри от правно-техническа гледна точка разпоредби не се прилагат и не съответстват на нуждите на нашата страна през преходния период. Много често е налице „явно разминаване между закон и действителност".
С оглед на международноправните задължения, поети от нашата държава, ще бъдат внасяни периодически изменения и допълнения в ЗАвтПСП.