1. Арбитраж - същност

I. В най-общ смисъл арбитражът (А) е разрешаване на спор от трето лице, овластено от страните по спора с това правомощие.
В историята по разрешаване на споровете А предхожда държавното правосъдие. Когато държавното правосъдие възниква, А става негова договорна алтернатива, призната понастоящем в световен мащаб. А е в процес на все по-интензивно развитие особено в областта на външносто-панските отношения, където той изтласква държавното правосъдие.
А е връхна проява на диспозитивното начало в гражданския процес (§ 15). Неговата опора и оправдание е разпоредителната власт на страните относно техните частноправни имуществени правоотношения. В упражнение на тази власт те могат да уредят сами чрез договор за спогодба спор относно такова правоотношение (чл. 365 ЗЗД). Те могат обаче и да възложат на избрано от тях трето лице да разреши вместо тях такъв спор. Тогава третото лице става арбитър, а разрешаването на спора от него представлява А. Затова А е проява на недържавно, доброволно и затова договорно, частно правораздаване, а арбитражното производство е несъдебен исков процес, основан на договор за А.
Особеността на А и сложността на неговите проблеми произтичат от съчетанието в него на договорни с юрисдикционни и процесуални елементи. По основание на правораздавателното правомощие и начин на конституиране на арбитражния съд А има договорна същност. В неговата основа лежи арбитражното споразумение (§ 133-135). Правните последици на А са обаче процесуални и юрисдикционни (§ 135 и 143).
Договорните елементи в А са основанието за разликите между арбитражното и държавното правосъдие, докато процесуалните елементи в А са основанието за сходството между тях. Тези разлики и сходства ще бъдат изтъкнати на систематичното им място.

II. 1. Понеже е изключение от държавния правосъден монопол по граждански дела, А трябва да бъде допуснат от правопорядъка на държавата, с която е свързан. Няма ненационален А. Такъв не е и т. нар. международен търговски А. Той е международен с оглед местожителството или седалището на страните по спора, но е национален (български, германски, руски, френски и т. н.) според държавния правопорядък, с който е свързан. За тази връзка е меродавно мястото (седалището) на А. Според чл. 1, ал. 1 ЗМТА той се прилага, ако мястото на А е в България. Тази териториална привръзка е основната стълкновитслна норма за А. Тя е повелителна: страните не могат да подчинят на чужд закон А, чието място е в България. Но ако една от тях е с местожителство или седалище в друга държава, т. е. ако А е международен, те могат да уговорят мястото на А да бъде в чужбина. При вътрешен арбитраж това е недопустимо: неговото място може да бъде само в България (чл. 9, ал. 2). Мястото на А го прави местен (български) или чужд, като го подчинява на българския или на съответния чужд закон и на юрисдикцията на българските или чуждите съдилища (§ 132). Вж. 68-69II 139; 50-71II141.
Но макар че А, с оглед на приложимия за него закон, е винаги свързан с определена държава и е от тази гледна точка винаги национален, за обсега на неговата компетентност не важат териториалните и лични предели на юрисдикцията на съдилищата на държавата, в която е неговото седалище (§ 214). Понеже не е проява на държавна власт и суверенитет, а черпи правораздавателното си правомощие от волята на страните, на А могат да бъдат възложени за решаване и спорове, които не стоят в каквато и да била териториална или лична връзка с държавата, на чиято територия е неговото седалище. От тази гледна точка той е транснационален (например на А в България може да бъде възложен спор между гръцко и румънско предприятие относно собствеността на стоки на склад в Италия).
На практика мястото на А се сочи чрез населеното място в съответната държава, където обикновено става конституирането на арбитражния съд и разглеждането на делото. Мястото на А трябва да бъде посочено в арбитражното решение (чл. 41, ал. 1 ЗМТА).
Мястото на А не трябва да се смесва с мястото, където може да се вършат по съгласие на страните или по решение на арбитрите разглеждането на делото или отделни действия по него (чл. 25 ЗМТА).
2. Мястото на А се определя по взаимно съгласие на страните. То може да бъде изразено в арбитражното споразумение или в друго съглашение, сключено по-късно. То може да бъде изразено и мълчаливо (например чрез възлагане на спора за решаване от постоянен А; тогава държавата, където е неговото седалище, ще бъде мястото на А).
Страните могат да възложат на трето лице (арбитражна институция; търговска палата и т. н.) да определи мястото на арбитража.
Последната и най-нежелателна алтернатива, която влиза в действие, когато първите две не са били използвани от страните, е определяне на мястото на А от арбитражния съд. Това определяне ще се натъкне на непреодолими трудности, ако той не може да бъде конституиран и конституирането му зависи от съдействието на държавен съд, защото компетентният държавен съд зависи от мястото на арбитража, така че докато то не бъде определено, не е известно кой е международно компетентният държавен съд.
При вътрешен А посочените трудности не възникват, защото неговото място може да бъде само в РБ, така че приложимият за него закон е предопределен - това може да бъде само българският закон.

III. А не трябва да бъде смесван с други институти, сходни с него - по функция или по име.
1. Той не трябва да бъде смесван с посредничеството или с помирението, които като него целят уреждане на спора. Посредникът или помирителят не са овластени от страните да разрешат спора, с каквото правомощие арбитърът разполага. Посредникът и помирителят сътрудничат на страните при постигане на спогодба, с която самите страни разрешават спора и по този начин го прекратяват (чл. 365 ЗЗД). Посредникът цели ла склони страните по спора да започнат преговори за неговото уреждане. По време на преговорите той се стреми да създаде атмосфера за взаимни отстъпки. Помирителят има по-активна роля. Той предлага проекти за спогодба и в известен смисъл упражнява натиск върху страните, за да я постигнат. Както посредничеството, така и помирението целят да осуетят разрешаване на спора от държавен съд или от А. Те изхождат от народната мъдрост, че и най-лошата спогодба е по-добра от най-доброто решение, постановено от трето лице, защото възстановява по-сигурно от него правния мир между спорещите страни. Има народи (особено азиатските - Китай, Япония и др.), в които посредничеството и помирението са особено популярни и изтласкват даже А като алтернатива на държавното правосъдие. Напоследък този способ известен и като медиациа става все по-популярен и в Европа.
2. А по частноправни спорове и когато е международен (§131 П), не трябва да се смесва със същинския международен А, разглеждащ междудържавни спорове, за които важи международното публично право. Въпреки някои сходства двата А се различават съществено по предмета на споровете, които решават, и по правилата, които важат за тях.
3. Същинският, доброволен А не трябва да бъде смесван и с институции, носещи името А, но представляващи особени съдилища или юрисдикции, овластени от закона със задължителна за страните правораздавателна власт. Съществуващият у нас държавен арбитраж (§ 8 и 20) носеше името А, но бе диаметрално противоположен на същинския А от гл. т. на зависимост от волята на страните. Държавният арбитраж бе присъщ на социалистическото планово стопанство и затова бе апогей на служебното начало (§ 16), докато същинският А е присъщ на пазарното стопанство и затова е апогей на диспозитивното начало (вж. т. I). АС при БТПП не действаше като същински А, а като особена юрисдикция (§ 8 и 20), когато разрешаваше спорове въз основа на независима от волята на страните и задължителна за тях компетентност, сходна с тази на държавния съд. Тя бе въведена първо само относно спорове по доставка на стоки (1948 г.) и през 1972 г. бе разширена с Московската конвенция относно всички граждански спо-рове между стопански организации на държавите, членуващи в СИВ. Тези спорове бяха изключени от компетентността на общите съдилища и бяха възложени на съществуващите арбитражни съдилища към търговските палати на тези държави. След въвеждане на задължителната компетентност тези арбитражни съдилища започнаха да действат в две качества: като същински А по спорове, възложени им с арбитражни споразумения, и като особени юрисдикции по споровете от задължителната компетентност.
След разпаденто на СИВ тази конвенция изгуби своето значение. От някои от държавите - членки на СИВ, тя бе денонсирана. РБ не е денонсирала конвенцията, но |я стана неприложима поради несъвместимостта й с пазарното стопанство. През последните години пред АС при БТПП няма дела, основани на нея.
4. А не трябва да бъде смесван и с такива процесуални договори, по силата на които се дерогира било международната подведомственост, било местната подсъдност по граждански дела (чл. 9, ал. 3 и § 216 I, както и чл. 91 и § 28). Защото с тези договори спорът не се изключва от подведомствеността или подсъдността на държавните съдилища изобщо, както при А а само се пренася за разрешаване от един държавен съд в друг държавен съд (от местен в чужд съд, респ. обратно - чл. 9, ал. 3, респ. от местно компетентния по ГПК пър-воинстанционен съд в уговорения от страните друг първоинстанционен съд - чл. 91).

IV. Съпоставим ли А с държавното правосъдие, ще разкрием, че А разполага с ред предимства, но има и някои недостатъци спрямо държавното правосъдие.
1. А е по-бърз, защото е едноинстанционен. Неговите решения не подлежат на обжалване. При искове с висока цена арбитражната такса е по-ниска от държавната. Понеже страните избират арбитрите, А открива възможността да се обезпечи правилно решаване на спора от специалисти по материята, предмет на спора. Правомощието на страните да уговорят процедурата за разрешаване на спора допринася за нейното прие пособяване към предмета на делото. Арбитражното решение може да бъде атакувано само по исков ред и е затова по-стабилно от решението на държавния съд. За А не важат ограниченията на международната подведомственост на държавните съдилища (вж. II 1) и което е особено важно - изпълнението на арбитражните решения в чужбини е чрез Нюйоркската конвенция обезпечено в много по-висока степен, отколкото изпъл нението в чужбина на решенията на държавните съдилища (§ 143).
2. Що се касае до недостатъците на А спрямо държавното правосъдие, то те се дължат главно на неговата договорна същност. Чрез договора за А стопанското неравенство на страните по него може да доведе до организация и процедура на А, изгодни за стопански по-силната страна. Израз на това опасение е забраната за допустимост на А по трудови спорове (чл. 9, ал. 1 и § 134 I). Понеже не разполага с държавна правосъд-на власт, а само с правомощия спрямо страните по спора, А не разполага с власт да наложи явяването на свидетели или вещи лица пред него, респ. да положат клетва, нито да задължи трети лица да представят държани от тях документи. Той не може ла ирив лече трети лица, нито да постановява спрямо тях обезпечителни мерки (§ 132, 140 VIII).
Затова А се нуждае от съдействието на държавния съд. Поради спецификата на основанията за отмяна на порочно арбитражно решение рискът за страната да бъде окончателно обвързана от неправилно арбитражно решение е по-голям, отколкото при решението на държавен съд (§ 145 II 1, б. „е").

V. 1. За разлика от ГПК, който е съвкупност от повелителни норми (§ 6 III 2), ЗМТА съдържа една предимно диспозитивна уредба. Тя отговаря на договорната същност на А. За да подчертаят диспозитивния характер на ЗМТА, чл. 12, ал. 1 и чл. 24 ЗМТА изрично изтъкват, че по два основни въпроси на А - образуването на АС и разглеждането на делото - страните могат да уговорят уредба, различна от тази, която ЗМТА предвижда. Възможността да се уговаря нещо различно от ЗМТА е изрично предвидена и в ред други разпоредби на ЗМТА (вж. чл. 15, 21, 25, 26, 39, 41, 43, ал. 3). Повелителните разпоредби на ЗМТА са по-малко на брой. Такива са чл. 1, 3, 6, 7, ал. 2, 8, ал. 1, 16, 22, 31, 32, 37, 38, ал. 3 и 4, 39, ал. 1, изр. 2 и ал. 2, 41, ал. 2 и 3, 42-49, 51.

В пределите на посочените повелителни норми правилниците на арбитражни институции и А ад хок могат да се отклоняват от дадената със ЗМТА уредба. Уговорените от страните правила имат предимство спрямо правилника на институционния А, комуто те са възложили своя спор, защото възлагането става под условие, че уговорените от страните правила ще отклонят съответните правила на правилника, стига самият той да не съдържа ограничения (вж. чл. 3, ал. 2 ПрАС към БТПП).

2. Субсидиарното прилагане на ГПК по неуредени от ЗМТА въпроси е изключено от чл. 24 ЗМТА (МАД 63-92, Сб. VII; МАД 54-95, Сб. VIII; МАД 29-96, Сб. VIII). По смисъла на тази разпоредба, когато по съответния въпрос липсва уговорена от страните уредба или разпоредба на ЗМТА (арг. чл. 47, т. 6 ЗМТА), арбитражният съд разглежда делото по начин, който намери за подходящ, т. е. той изработва правилото, което дава отговор на неуредения въпрос. Касае се за разумна преценка, която държи сметка за естеството на А и предмета на спора и се съобразява с повелителното изискване на чл. 22 ЗМТА да бъде обезпечена на страните равна възможност за защита на техните права.

Тази възможност на арбитражния съд, в случай че той действа от името на институционен А, е ограничена от правилника на този А, с който арбитрите са длъжни да се съобразяват, защото чрез възлагане на спора на такъв А страните са превърнали неговия правилник в уговорени от тях правила за А. Това е изрично изтъкнато в чл. 3, ал. 3 на ПрАС към БТПП (ВАД 68-94, Сб. VII; ВАД 31-92, Сб. VII).
Освобождаването на АС от задължението да прилага ГПК по неуредени процесуални въпроси на А не е пречка АС да приеме като подходящо правило, прогласено от ГПК. Тази възможност е разумна. Тя произтича от сходството в правораздавателната функция на държавния съд и на А (вж. т. I) и от рационалността на разрешенията, дадени от гражданскопроцесуалните кодекси, които въплътяват многогодишен съдебен опит (МАД 18-98, Сб. IX, 40).

VI. 1. Дълги години (1952-1989 г.) законодателната уредба на А у нас бе твърде оскъдна, а спрямо вътрешния (местен) А - направо враждебна. Той бе обявен за недопустим. Промяната в това отношение към А започна от 1988 г., когато влезе в сила ЗМТА (ДВ, бр. 60 от 5.VIII.1988 г.), който уреди международния търговски арбитраж, продължи през 1989 г. с чл. 98 на УСД, който допусна вътрешния арбитраж между фирми и през 1992 и 1993 г., когато А бе допуснат по всички граждански имуществени спорове с някои изключения (вж. за тях § 134 I), а вътрешният А получи пълна законодателна уредба чрез подчиняването му с малки изключения на режима на международния А (вж. Закона за изменение и допълнение на ЗМТА - ДВ, бр. 93 от 2.XI.1993 г.).
2. ЗМТА следва принципите и повечето от разрешенията на Закона-Модел на Унситрал за международния търговски арбитраж. Чрез неговото възприемане България даде своя принос за международното хармонизиране и уеднаквяване на законодателна- та уредба на международния търговски арбитраж. Законът-Модел на Унситрал е вече възприет от ред държави, между които Австралия, Канада, Нигерия, Русия и някои от щатите на САЩ. Новият закон за А в Германия също възприема Закона-Модел. Благо- дарение на възприемането на Закона-Модел и неговото разпростиране и спрямо вътрешния А, България разполага понастоящем с най-съвременно законодателство за А, отговарящо на международните стандарти за А и на изискванията на пазарното стопанство в международен и национален мащаб. Предвид кодификационния характер на новата уредба на А, разпоредбите на особени закони, съдържащи правила за А, бяха или изрично отменени (чл. 98 УСД и разпоредбите на Правилника за прилагане на УСД относно А), или трябва да се считат за отменени (чл. 24 КТМ и чл. 16, ал. 2 ЗГВ). Понастоящем цялостната национална уредба на А, независимо от това, дали е вътрешен или международен, се съдържа в ГПК (чл. 9, 237, б. „а" и чл. 242, ал. 2) и в ЗМТА, така както той бе изменен и допълнен на 2.XI.1993 г.
3. Към националната уредба на А трябва да се добави неговата международна уредба, съдържаща се в двете важни конвенции, по които РБългария е страна: Нюйоркската конвенция за признаване и допускане изпълнението на арбитражни решения от 10.VI.1958 г. (ратификация от 10.10.1961 г.) и Европейската конвенция за международен търговски арбитраж от 21.IV. 1961 г. (ратификация от 13.V.1964 г.).
4. От сравнителноправно гледище има два подхода при националната уредба на А. Единият урежда еднакво международния и вътрешния А (например холандският ГПК от 1.XII. 1986 г.). Другият въвежда особена уредба на международния спрямо вътрешния А (например швейцарският Закон за международно частно право от 1.1.1989 г.). Нашето право, след реформата от 2.XI.1993 г., възприе едно междинно разрешение: поначало сходна уредба на международния и на вътрешния А с известни отклонения на уредбата на вътрешния спрямо уредбата на международния А. Този подход държи сметка за основното сходство на двата вида А и не надценява особеностите на международния спрямо вътрешния А.
С последната реформа на ЗМТА (ДВ, бр. 38 от 17.IV.2001 г.) неговата уредба бе допълнително усъвършенствана. Премахнати бяха някои неоправдани отклонения от Закона-Модел на Унситрал, сближаването между вътрешния и международния арбитраж бе увеличено. Засилена бе интернационализацията на арбитража и бе увеличена неговата ефикасност с оглед той да стане по-привлекателен за чуждестранни предприятия. Промените, въведени с тази реформа, ще бъдат разгледани на систематичното им място.