14. Правни последици на арбитражното решение

I. Понеже се основава на арбитражното споразумение, арбитражното решение (АР) не е държавен акт, а едностранно волеизявление с частноправен характер. Особеното обаче на този частноправен акт е, че той поражда, подобно на арбитражното споразумение (§ 135 I), процесуални, т. е. публично-правни, последици. Те се състоят в сила на пресъдено нещо и в изпълнителна сила. Когато АР е конститутивно, то ще породи наред със силата на пресъдено нещо и тези граждански последици, в които се състои конститутивното действие. Тези последици произтичат от правораздавателната функция на арбитража. Той е признат от закона сурогат на държавното правосъдие и затова трябва да може да даде същата защита, която спорещите биха получили чрез решението на държавния съд. Иначе страната, недоволна от АР би могла да поднови спора пред държавния съд, защото забраната за пререшаване на спора, породена от силата на пресъдено нещо, не би важала.
До това приравняване но сили на АР със съдебното решение у нас сс стигна с реформата на ЗМТА от 2.XI. 1993 г. Преди не», за да получи същата сила, с която се ползва съдебното решение, АР трябваше да бъде признато и изпълнението му допуснато от държавния съд. Тази реформа е най-важното и полезно отклонение на ЗМТА от Закона-Модел на Унситрал. Чрез нея ефикасността на АР бе значително засилена, а българският арбитраж получи спрямо арбитража в държавите, които следват по разглежданата материя Закона-Модел на Унситрал, едно значително предимство.

II. Според чл. 41, ал. 1 ЗМТА с връчване на АР на една от страните то влиза в сила, става задължително за страните и подлежи на принудително изпълнение.
1. Когато постановява, че АР става задължително за страните, чл. 41, ал. 3 ЗМТА има предвид силата на пресъдено нещо и конститутивното действие на решението, ако предявеният иск е бил конститутивен. Силата на пресъдено нещо на АР има същото съдържание като силата на пресъдено нещо на съдебното решение, същите обективни предели и подлежи на зачитане от държавните съдилища и другите държавни органи като съдебното решение (183-77, Сб. IV 174; ВАД 70-93, Сб. VII 200; ВАД 30-94, Сб. VII 201). Тъй като обаче произтича от арбитражното споразумение, тя има същите субективни предели, които има то: важи само за страните (§ 135 IV), така че не се разпростира спрямо трети лица (§ 73 II).
2. Понеже подлежи на принудително изпълнение, осъдителното АР има същата изпълнителна сила като съдебното решение. Като него то е изпълнително основание (чл. 237, б. „а"), така че въз основа на него може да бъде издаден изпълнителен лист (чл. 242, ал. 2).
Изпълнителният лист се издава по молба на заинтересуваната страна от Софийския градски съд. Към молбата трябва да бъдат приложени арбитражното решение и доказателство, че то е връчено на длъжника по изпълнението. При затруднения за връчването ще се приложи чл. 32 ЗМТА (§ 140 VI 2). За производството за издаване на изпълнителния лист важи ГПК (§ 151).
Изпълнителният лист може да бъде поискан и издаден преди да е изтекъл срокът по чл. 48 ЗМТА за атакуване на АР, но изпълнението на АР може да бъде спряно като обезпечителна мярка на иска по чл. 47 ЗМТА (§ 193 IV).
3. АР при уговорени условия има същата сила като постановеното след устни състезания АР (чл. 40 ЗМТА; § 142 I 6).
Сключената пред арбитражния съд спогодба има същата изпълнителна сила като АР (чл. 237. б. „а" и чя. 242, ал. 2). Законът мълчи по въпроса дали тя, подобно на съдебната спогодба, се ползва със сила на пресъдено нещо. Отговорът би трябвало да бъде положителен, щом с такава сила се ползва АР при уговорени условия, защото то възпроизвежда спогодбата (§ 142 I 6).

III. 1. С посочената сила се ползва обаче само АР което е постановено от арбитражен съд, чието седалище е в България, а не и АР постановено от арбитражен съд със седалище в друга държава. Спрямо нашия правопорядък то е чуждо АР За да се ползва у нас със силата, която има, то трябва да бъде признато и изпълнението му допуснато от български държавен съд (§ 224). Според чл. 51, ал. 2 ЗМТА признаването и допускане изпълнението на чуждо АР стават съобразно сключените от Република България двустранни и многостранни международни договори.
Двустранните договори на България за взаимна правна помощ с Унгария (чл. 47), Югославия (чл. 42, б. „в"), Сирия (чл. 20) и Тунис (чл. 27), както и договорите за търговия и корабоплаване със СССР (чл. 18) и Чехословакия (чл. 16), които предвиждат взаимно признаване и изпълнение на арбитражни решения, са спрямо Нюйоркската конвенция (§ 130 VI 3), в която и посочените държави участват, особен закон, който изключва нейното прилагане по уредените от тях въпроси.