11. Образуване и развитие на арбитражното производство

I. Съдебният исков процес започва с подаване на искова молба до съда (§ 43 I). Така може да започне и арбитражното производство (АП), когато арбитражът е институционен и правилникът му предвижда същото ( § 4 ПрАС към БТПП).
Когато обаче арбитражът е ад хок, първо трябва да се образува арбитражният съд. Само след това до него може да се подаде искова молба. Затова при арбитраж ад хок АП започва в деня, когато ответникът получи искането за арбитраж, отправено до него от ищеца, освен ако страните по арбитража са уговорили друго (чл. 23 ЗМТА). Искането за арбитраж е поканата, която ищецът отправя до ответника да назначи свой арбитър (чл. 12, ал. 1, т. 2) или да се започнат преговори за назначаване на единствения арбитър, когато арбитражният съд е едноличен (чл. 12, ал. 2, т. 3).
Практическото значение на деня, когато АП започва, е, че от този ден се смята прекъсната погасителната давност относно вземането, което е предмет на АП - чл. 116, б. „б" ЗЗД, който под помирително производство има предвид АП (МАД 29-96, Сб. VIII 102).

II. АП се развива съобразно уговорената от страните процедура (чл. 24 ЗМТА). Договорната свобода се движи в пределите на повелителните норми на ЗМТА и особено на чл. 22 (§ 130 V и § 139 II). По въп-росите, неуредени по взаимно съгласие на страните, се прилагат диспозитивните правила на ЗМТА, а по въпросите, неуредени и от тях - арбитражният съд разполага със свобода за разумна преценка как да про-цедира. По тези въпроси ГПК не е субсидиарен източник на право, задължителен за арбитражния съд (МАД 26-96, Сб. VIII 95; ВАД 51-94, Сб. VII 154; МАД 54-95, ТП 99 II, с. 42). Вж. § 130 V.
Договорната свобода на страните важи и за мястото за разглеждане на арбитражното дело. То не трябва да се смесва с мястото на арбитража ( § 130 II), така че може да бъде различно от него. При липса на съгласие на страните мястото за разглеждане на делото се определя от арбитражния съд. При институционен арбитраж то е обикновено там, където е седалището на този арбитраж (чл. 25 ЗМТА).
АП се води при вътрешния арбитраж на български език (арг. § 3, ал. 1 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за изменение и допълнение на ЗМТА във връзка с чл. 26 ЗМТА). Когато арбитражът е международен, страните могат да уговорят езика или езиците, на които да се води АП (чл. 26 ЗМТА).
При институционен арбитраж, чийто правилник сочи езика на АП, то ще се води на този език, освен ако страните са уговорили друг език. Когато документи, представени от страните, са на друг език, арбитражният съд може да разпореди те да бъдат преведени на езика на АП. Ако няма уговорен от страните език, той се определя от арбитражния съд (чл. 26 ЗМТА). Както при вътрешния, така и при международния арбитраж, когато страната представя документи на друг език, арбитражният съд може да я задължи документът да бъде съпроводен с превод на езика на арбитража (чл. 26 ЗМТА).

III. При институционен арбитраж неговият правилник урежда исковата молба. При арбитраж ад хок, ако страните не са уговорили друго, за исковата молба важи чл. 27, ал. 1 ЗМТА. Тя трябва да бъде писмена, да бъде подписана от ищеца или негов представител и да сочи страните (с наименования и адрес), обстоятелствата, на които се основава искът и в какво се състои искането. Към исковата молба трябва да се приложи арбитражното споразумение.
Препис от исковата молба се изпраща на ответника при арбитраж ад хок - от ищеца, а при институционен арбитраж - от канцеларията му, освен ако правилникът му предвижда друго. Ответникът може да подаде писмен отговор, в който той взема становище по предявения иск. Препис от отговора се изпраща на ищеца по същия начин както преписът от исковата молба.
Исковата молба и отговорът трябва да бъдат изпратени до арбитражния съд в срок, уговорен от страните или определен от арбитражния съд (чл. 27, ал. 2 ЗМТА). Ако ищецът пропусне този срок, арбитражният съд прекратява АП, освен ако пропускът се дължи на извинителни причини (чл. 33 ЗМТА). Неподаването на отговор не е пречка за разглеждане на делото и не се смята за признание на иска (чл. 34 ЗМТА).

IV. Пред арбитражния съд ответникът може да предяви насрещен иск само ако той има за предмет спор, възложен с арбитражно споразумение на страните по първоначалния иск на същия арбитражен съд. Според чл. 28 ЗМТА ответникът може да предяви насрещен иск най-късно с отговора на исковата молба, така че и за него важи срокът, в който отговорът на исковата молба трябва да бъде подаден съобразно чл. 27, ал. 2 ЗМТА (ВАД 86-93, Сб. VII 172).
За насрещния иск се прилага чл. 27, ал. 2 ЗМТА.
Ответникът може да предяви насрещното си вземане спрямо ищеца с възражение за прихващане само ако относно насрещното вземане има арбитражно споразумение, възлагащо спора за него на същия арбитражен съд, или ако насрещното вземане е установено със сила на пресъдено нещо, която арбитражният съд е длъжен да зачете, респ. е признато от ищеца. Основанието за тези ограничителни изисквания е, че арбитражният съд не би разполагал иначе с компетентност да се произнесе по спора дали насрещното вземане съществува и дали то е изискуемо (МАД 22-98, Сб. IX 130; ВАД 67-99, Сб. 1X129).

V. Член 29 ЗМТА прогласява принципната допустимост на изменението на иска, вкл. чрез неговото допълване, както и на защитата срещу иска, освен ако страните са уговорили друго.
Пред арбитража е допустимо едновременното изменение и на основанието, и на петитума на иска. Изменението и допълнението на иска са допустими обаче само ако с тях не се предявява спор, до който арбитражното споразумение не се отнася, защото по такъв спор арбитражният съд не е властен да се произнесе (МАД 19-92, Сб. VII 170). Изменението на иска е допустимо и по време на устните състезания (например ищецът увеличава размера на иска до сумата на вредите, установени от вещото лице).
Арбитражният съд обаче може да не допусне изменението, ако счете, че то ще създаде особени затруднения за другата страна. При упражняване на това правомощие спрямо изменение на възраженията на ответника арбитражният съд трябва да държи сметка, че арбитражното производство е едноинстанционно и че силата на пресъдено нещо на арбитражното решение ще преклудира непредявените възражения на ответника. Изводът е, че изменението на възраженията ще следва да бъде допуснато, освен ако то представлява злоупотреба с правото на защита, целяща да се саботира завърш-ването на АП.

VI. 1. Разглеждането на делото става в заседание, насрочено от арбитражния съд, освен ако страните се съгласят спорът да се реши, без те да бъдат призовавани на заседание, а само въз основа на представените от тях писмени доказателства и становища (чл. 30 ЗМТА). Ако обаче за правилното решаване на делото е необходимо страните да бъдат призовани, арбитражният съд може да насрочи заседание.
Страните трябва да бъдат своевременно уведомени за деня и часа на заседанието (чл. 31, ал. 1 ЗМТА). Това изискване следва от чл. 22 ЗМТА. То е една гаранция, че правото на всяка страна да бъде изслушана ще може на практика да бъде осъществено. Това е възможно само ако страните разполагат с достатъчно време, за да се подготвят надлежно за заседанието. Затова чл. 31 ЗМТА, който важи и за доказателствения материал по делото (вж. т. VII), има повелителен характер. Нарушаването му е основание за отмяна на арбитражното решение (чл. 47, т. 4 ЗМТА).
2. Уведомяването може да се натъкне на пречки, когато ответникът се укрива, за да саботира развитието на арбитража. Затова чл. 32 ЗМТА разпорежда, че когато седалището, местожителството, обикновеното местопребиваване или адресът на получателя не могат да бъдат намерени и след старателно издирване, уведомлението се смята получено, ако е изпратено до последното известно седалище, местожителство, обикновено местопребиваване или адрес на получателя с препоръчано писмо или с каквото и да било друго средство, което удостоверява опита да му бъде предадено (МАД 70-93. Сб. VII 173; МАД 71-94, Сб. VIII 97; ВАД 67-96, Сб. VIII 98; ВАД 54-99, Сб. IX 125). Такова друго средство е изпращане на уведомлението чрез телекса или факса ни получателя. Изпращащият телексов или факсов апарат удостоверява, че уведомлението е получено. То се смята за получено и когато получателят е отказал или не се е явил в пощенската станция да го получи, ако тя удостовери това.
Член 32 ЗМТА важи не само за уведомяване на заседанието, но и за всякакви други уведомявания във връзка с АП, както и за изпращане на писма и други книжа. Той има повелителен характер. Чрез фикцията за уведомяване, която той предвижда, той обезпечава развитието на АП. Иначе то би било леко осуетено от недобросъвестен ответник.
Когато страната е посочила адресат, т. е. неин представител за уведомяванията и изпращане на книжа, тя се смята за уведомена, респ. получила книжата, ако адресатът е бил уведомен, респ. нему са били изпратени книжата.
3. Когато страните са били уведомени за заседанието, вкл. чрез фикцията по чл. 32 ЗМТА, заседанието може да бъде проведено, макар че някоя от страните или и двете страни не се явят в заседанието, освен ако неявяването е извинително, защото се дължи на оправдаващи основания (внезапно заболяване, превозни препятствия и т. н.). Ако неявяването е извинително, заседанието трябва да бъде отложено (арг. чл. 47, т. 4 ЗМТА). То трябва да бъде отложено и когато уведомяването на страната е било несвоевременно (например тя е получила призовката за заседанието няколко дни преди то да се състои).

VII. 1. По ред въпроси доказването в АП е сходно с това в съдебния исков процес (доказателствена тежест, видове доказателствени средства, разлика между официален и частен документ, оспорване на тяхната истинност и т. н.). По други въпроси обаче то се отклонява от него.
Преди всичко за доказването в АП важи договорната свобода на страните, така че в АП са допустими доказателствени договори (чл. 24 ЗМТА).
Така например страните могат да изключат допустимостта на свидетели, респ. да придадат обвързваща доказателствена сила на удостоверенията за стоков контрол, издавани от предприятия за стоков контрол, и т. н. (256-80 IV 81; 254-80 IV 85; ВАД 51-94, Сб. VII 154 и др.). Понеже съгласието на страните може да бъде изразено чрез препращане към Правилника на Унситрал за арбитраж или чрез възлагане на спора на институционен арбитраж, който има свой правилник за АП, разпоредбите на тези правилници относно доказването ще важат в АП.
2. Липсват ли уговорени от страните правила, за доказването ще важат оскъдните разпоредби на ЗМТА, а по неуредените от тях въпроси -разумната преценка на арбитражния съд (чл. 24 ЗМТА).
а. Според чл. 27, ал. 3 ЗМТА заедно с исковата молба и отговора страните представят писмените си доказателства и посочват други доказателства, които ще представят. Този срок обаче не е преклузивен. АП е едноинстанционно. Арбитражното решение не може да бъде атакувано поради непълнота на доказателствата. Затова в АП делото може да бъде попълвано с доказателства до приключване на устните състезания.
б. Арбитражният съд може да попълва делото с доказателства по свой почин. Най-често това става чрез назначаване на вещи лица, за да дадат заключение по някои въпроси, по които арбитражният съд не разполага с необходимите знания. Той може да задължи страните да предоставят на вещото лице необходимите сведения или да му осигурят достъп за проверка на документи (например счетоводни книги), стоки или други вещи, когато това е потребно за изготвяне на заключението (чл. 36, ал. 1 ЗМТА).
Вещото лице се призовава в арбитражното заседание, за да потвърди писменото си заключение, да даде пояснения във връзка с него и за да отговори на поставени му въпроси само ако една от страните поиска това или арбитражният съд намери, че явяването на вещото лице е необходимо. Иначе представянето на писмено заключение от вещото лице е достатъчно (чл. 36, ал. 2 ЗМТА). За проверка на правилността на заключението на вещото лице могат да бъдат назначени и други вещи лица по искане на страните. Назначаването им обаче трябва да стане от арбитражния съд, а не от заинтересуваната страна, каквато е английската практика (чл. 36, ал. 2 ЗМТА).
в. Арбитражният съд не е обвързан от правилата на ГПК относно доказването и по-специално от чл. 133 ГПК, така че в АП предвидените от чл. 133 ограничения на свидетелските показания не важат (МАД 63-92, Сб. VII 171; ВАД 51-94, Сб. VII 154). Арбитражният съд може да допусне писмени показания на свидетел (т. нар. афидавит). Арбитражният съд, подобно на държавния съд, преценява доказателствената сила на събраните доказателства по свободно убеждение с изключение на признанието.
г. В АП отказът от иска не води до прекратяване на делото. В качеството му на признание за неоснователността на иска той, подобно на признанието, обвързва арбитражния съд. Той е длъжен да постанови решение, с което да отхвърли иска като неоснователен (чл. 37, ал. 2 ПрАС при БТПП; ВАД 79-99, Сб. IX 191).
3. Събирането на доказателства от арбитражния съд може да се натъкне на пречки, които той сам не може да преодолее поради това, че не разполага с държавна принудителна власт (например свидетел, който арбитражният съд е призовал или страната е обещала да доведе, не се явява; трето лице, което държи документ, необходим за делото, отказва да го представи). Без съдействието на държавния съд АП няма да може да бъде попълнено с необходимите доказателства и арбитражното решение е заплашено да бъде неправилно. Затова чл. 37 ЗМТА задължава държавния съд да окаже съдействие на арбитражния съд. Държавният съд дължи съдействие и когато има опасност някое доказателство да се изгуби, така че е нужно то да бъде предварително събрано чрез обезпечаване на доказателствата (чл. 9 ЗМТА).
Съдействието може да бъде поискано от самия арбитражен съд или от заинтересуваната страна с негово одобрение. Компетентен да събере доказателствата е районният съд, в чийто район е подлежащото на събиране доказателство. За събиране на доказателството по аналогия ще важат правилата на ГПК за обезпечаване на доказателствата и за събиране на съответните доказателства. Особеното е, че арбитрите следва да бъдат призовани при събиране на доказателствата, за да могат да поставят въпроси на свидетелите или вещото лице. Когато трето лице не предава документ, необходим за арбитражното дело, районният съд ще го задължи да го предаде на арбитражния съд под страх на отговорността по чл. 153, ал. 3.

VIII. Член 21 ЗМТА допуща арбитражният съд (АС) сам да постанови обезпечаване на предявения пред него иск.
Между обезпечаване на иск (ОИ) от държавен съд и ОИ от АС има обаче съществена разлика.
На обезпечителната власт на държавния съд страните са подчинени независимо от тяхната воля и обезпечителната власт на съда не се ограничава до тях, но важи и спрямо трети лица. Напротив, обезпечителното правомощие на АС зависи от волята на страните и важи само спрямо тях, но не и спрямо трети лица. Тези ограничения на ОИ от АС произтичат от договорната същност на арбитража. Член 21 ЗМТА изрично разпорежда, че АС може да постанови ОИ, предявен пред него, само ако страните не са уговорили друго, т. е. не са изключили това правомощие на АС. От друга страна, АС не може да постанови такива обезпечителни мерки, които имат действие спрямо трети лица, каквито са например обезпечителният запор и възбрана, както и спиране на принудително изпълнение - то обвързва съдия-изпълнителя. Противна уговорка на страните е недействителна, защото с власт спрямо трети лица те не разполагат.
Изводът е, че АС може да постанови обезпечителни мерки, чийто ефект важи само спрямо страна по делото. Както разпорежда чл. 21 ЗМТА, АС може по искане на една от страните да задължи другата страна да вземе подходящи мерки за обезпечаване правата на молителя (например да предостави на трето лице пазенето на спорната вещ; да продаде подлежащи на разваляне стоки, които държи; да преустанови или продължи определени действия и т. н.).
Съдържанието на обезпечителната мярка ще зависи от преценката, която АС ще направи на обезпечителната нужда и подходящите средства за нейното задоволяване, като държи сметка и за вредоносните последици, които обезпечителната мярка може да причини в сферата на страната, спрямо която тя се прилага. Затова както при ОИ от държавен съд, така и при ОИ от АС допускането на ОИ може да бъде обусловено от представяне на гаранция от молителя за вредите, които може да претърпи другата страна, среагу която обезпечителната мярка се постановява. Определението на АС, с което допуска или отказва ОИ, не подлежи на обжалване пред държавен съд, нито може да се атакува с иск по чл. 47 ЗМТА.
Постановените от АС обезпечителни мерки не подлежат на принудително изпълнение. Санкцията за несъобразяване с тях е отговорност на страната, която е нарушила възложеното й от АС задължение, за причинените на другата страна вреди.

IX. Понеже преди да се образува АС не е възможно да се иска от него ОИ, така че обезпечаване на бъдещ иск от АС е невъзможно, а, от друга страна, АС не е в състояние да постанови обезпечителни мерки с ефект спрямо трети лица (т. I), уговарянето на арбитраж не трябва да бъде пречка за ОИ от държавния съд. Затова чл. 9 ЗМТА разпорежда, че всяка от страните по арбитражното споразумение може да поиска от компетентния държавен съд преди или по време на арбитражното производство ОИ, до който арбитражното споразумение се отнася.
При обезпечителни мерки с ефект в чужбина (например налагане на запор или възбрана върху вещ в чужбина) международно компетентен е съдът на държавата, където обезпечителната мярка ще прояви своя ефект (арг. чл. 10 ЗМТА). При обезпечителни мерки с ефект у нас ще бъде винаги компетентен районният съд независимо от това, дали се касае до обезпечаване на бъдещ иск, или на иск, вече предявен пред АС. Мест но компетентният районен съд се определя от ГПК (чл. 309 и § 191 III 1).
Както се вижда, правомощията на държавния и на АС са относно ОИ отчасти паралелни (АС е вече образуван и ОИ е с ефект само спрямо ответника) и отчасти допълващи (АС не е още образуван или иска-ното ОИ ще засегне правната сфера на трети лица). Когато правомощията са паралелни, заинтересуваната страна може да избира между ОИ от АС и ОИ от държавния съд.