Лекция 9 - Прилагателно име. Притежателно местоимение. Словоред

УПОТРЕБА НА ПРИЛАГАТЕЛНИТЕ ИМЕНА

Атрибутивна употреба. Най-честата и най-характерната употреба на прилагателните имена е атрибутивната – като съгласувано определение към някое съществително в изречението (отговаря на въпроса какъв?). В този случай прилагателното име се съгласува с поясняваната дума по род, число и падеж. Всяка част на изречението (освен сказуемото) може да има като определение атрибутивно употребено прилагателно име.
Bonus amīcus venit.
Boni amīci veniunt.
Video amīcos bonos.
Video amīcas bonas.
Da librum discipulo bono.
Date libros discipulae bonae.
Legimus libros poētae clari.
Legunt epistulam amīcae bonae.
Cum amīco bono in horto ambulat.
Salve, amīce bone!
Salvēte, puellae pulchrae!

Забележки:
  • При повече от една определяема дума прилагателното се съгласува с най-близката от тях, а при останалите се подразбира:
Rēs est multae operae ac labōris. Делото коства много усилия и труд.
  • Когато две или повече прилагателни са определения на една дума, те се свързват със съединителните съюзи et, -que, atque/ac или свързването между тях е безсъюзно:
multī et praeclārī virī или multī praeclārī virī - мнозина отлични мъже.

Употреба като предикативно име. Прилагателните имена се употребяват и като сказуемно определение (отговаря на въпроса какъв?) – поясняват подлога в изречението, поради което стоят в номинатив, и се съгласуват с подлога по род и число. Сказуемното определение заедно с копулата (най-често форма на спомагателния глагол sum) образуват сложно сказуемо.
Discipulus studiōsus est.
Discipulae studiōsae sunt.

Субстантивна употреба. Прилагателните имена се употребяват и в служба на съществителни имена, тоест не са употребени като определения на някоя част на изречението, а самостоятелно, и от своя страна може да имат определения. (Освен прилагателните субстантивно могат да се употребяват и причастията, местоименията и числителните имена.)
Най-често срещани са следните субстантивации:

А) В среден род
1. В единствено число:
а) Субстантивираните прилагателни се употребяват главно в номинатив и акузатив единствено число като nomina abstracta, често с категориално значение:


bonum, ī n - добро;
malum, ī n - зло, злина, нещастие;
falsum, ī n - лъжа;
vērum dīcere - казвам истината.



b) Употребата в косвените падежи е характерна за следните случаи:
  • В genitivus partitivus (от субстантивирани прилагателни от второ склонение):
nihil novī - нищо ново;
nīl humānī - нищо човешко;
quid novī? - какво ново?
  • В ablativus comparationis и ablativus mensurae:


plūs aequō - повече от необходимото
multō minus - много по-малко
paulō post - малко по-късно
multō ante - много по-рано
paulō antecēdō - изпреварвам с малко


  • При съпоставяне и противопоставяне:
vērum ā falsō distinguere - различавам истината от лъжата.
  • В предложни изрази:


ā contrāriō - напротив, обратно
ā primō ad extrēmum - отначало докрай
dē imprōvīsō - неочаквано
dē integrō - отначало
ex inopīnātō - внезапно, неочаквано
ex prīvātō - с лични средства
in apertō - на открито място
in pūblicō - публично, пред обществеността
per commodum - удобно
sine dubiō - без съмнение



2. В множествено число за означаване на множество предмети или явления с еднакви качества.
a) Употребяват се главно в номинатив и акузатив. Може да се превеждат с единствено число на прилагателно от среден род или с множествено число на прилагателно и добавяне на съществителните `неща`, `дела`, `работи`, `въпроси`, а също така и с подходящо съществително:
omnia, ium n - всичко, всички неща;
bona, ōrum n -  1. добри неща, благодеяния; 2. блага, имущество;
mala, ōrum n - нещастия.

b) В косвените падежи:
  • субстантивираните прилагателни имена от среден род се употребяват обикновено при съпоставяне и противопоставяне:
vēra a falsīs diiūdicare - различавам истината от лъжата.
  • В останалите случаи прилагателните обикновено се придружават от съществителното rēs:
omnibus in rēbus - във всичко;
rēs novae - новости; нововъведения в държавата, преврат.

B) Субстантивации от мъжки род
1) В единствено число се употребяват:
  • Субстантивирани прилагателни в мъжки (и женски) род за означаване на лице с определено качество:
amīcus 3 - приятелски; amīcus, ī m - приятел, amīca, ae f приятелка;
inimīcus 3 - неприятелски; inimīcus, ī m неприятел; inimīca, ae f - неприятелка; неприятелска страна
avārus 3 - алчен, скъпернически;  avarus, ī m - алчен човек; скъперник
sapiēns, entis (adi.) -  мъдър; sapiēns, entis m - мъдрец
insipiēns, entis  (adi.) - неразумен;  insipiēns, entis m - неразумен човек
iuvenis, e - млад; iuvenis, is m - юноша, младеж.
  • Субстантивирани прилагателни от мъжки род обикновено в единствено число в genitivus possessivus (или characteristicus) при спомагателния глагол sum, при videor, aestimor, habeor etc. и infinitivus subiecti
Rīdēre sine causa stultī est. Присъщо е на глупака да се смее без причина.
  • В други случаи вместо субстантивация се явява атрибутивно прилагателно и съществително като vir, homo, fēmina:
vir doctus - учен (човек)
homo prūdēns - разумен (човек)

2) Употребата в множествено число е обичайна за означаване на лица с еднакво качество. В някои случаи на субстантивация се изпуска подразбираната дума (virī, hominēs):
doctī, ōrum m - учените;
maiōres, um m - предци, деди;
fortēs, , ium m (sc. virī) - смелите;
bonī, ōrum m (sc. hominēs) - добрите;

C) Някои субстантивации се дължат на елипса (изпускане) на подразбираната дума:
aestīva (sc. castra) - летен лагер;
hīberna (sc. castra) - зимен лагер;
circēnsēs, ium m (sc. lūdī) - циркови игри;
saeculārēs, ium m (sc. lūdī) - юбилейни игри;
dextra, ae f (sc. manus) - десница, дъсна ръка;
sinistra, ae f (sc. manus) - лява ръка;
merum, ī n (sc. vinum) - несмесено вино


УПОТРЕБА  НА  ПРИТЕЖАТЕЛНИТЕ  МЕСТОИМЕНИЯ

1. Притежателните местоимения се употребяват по-рядко в сравнение с български език. Те се изпускат, когато притежателят се подразбира и не е необходимо да се подчертае. 
manūs lavō - мия ръцете си;
amīcum videō- виждам моя приятел;
но: amīcum meum vidēs - виждаш моя приятел.
  • Притежателното местоимение се подчертава, когато стои пред поясняваното име, и има значение `собствен`, `моят (твоят и т. н.) собствен`:
meā sponte - по моя собствена подбуда;
meō vitiō pereō - загивам заради моята собствена грешка.
  • Употребата във вокатив изразява близост:
mī fīlī - сине мой;
mī Attice - скъпи мой Атик.

2. Като притежателно местоимение за трето лице се употребява родителен падеж от показателното местоимения is, а по-рядко от ille:
pater eius (illīus) - неговият баща;
pater eōrum (illōrum) - техният баща.

3. Субстантивна употреба на притежателните местоимения
Субстантивната употреба на притежателните местоимения е подобна на тази на прилагателните имена.
  • Притежателно местоимение в среден род единствено число:
meum poscō - искам си моето;
suum cuīque - всекиму своето.
  • Притежателно местоимение в среден род множествено число:
Sapiēns omnia sua sēcum portat. Мъдрецът носи всичко свое със себе си.
  • Притежателно местоимение в мъжки род множествено число:
Suōs amat. Обича близките си.
Nostri inimīcōs vincunt. Нашите побеждават неприятелите.
Nostri in primo congressu circiter LXX cecidērunt. Около 120 наши паднаха при първия сблъсък.

Забележка: Формите за genitivus на притежателните местоимения не се употребяват субстантивно. Genitivus singularis meī, tuī, nostrī, vestrī, suī се употребява като genitivus obiectivus от личните местоимения:
amor suī - любовта към себе си; но: amor suus - своята любов;
desīderium tuī - копнежът по теб; но: desīderium tuum - твоят копнеж.


СЛОВОРЕД. МЯСТО НА ОПРЕДЕЛЕНИЕТО.

1. Съгласуваното и несъгласуваното определение може да стои пред и след определяемата дума, но при обективното дефиниране преобладава задпоставената употреба:
vīta honesta и honesta vīta - почтен живот.

2. Прилагателните и притежателните местоимения като съгласувано определение стоят след определяемото при nomina propria (лични имена), когато прилагателното е постоянен епитет и представлява част от името на лицето(прозвище), при едносрични съществителни, при разширени и многочленни определения или при подчертаване на определяемото:
Bellum Gallicum - Галската война;
Tarquinius Superbus - Тарквиний Горди;
iūs cīvīle - гражданско право;
rēs pūblica - държава (буквално: обществено дело);
aes aliēnum - дълг;
casū incredibilī ac paene dīvīnō - по невероятна и почти божествена случайност;
urbānus praetor - възпитаният претор; но: praetor urbānus – градски префект.

3. При изтъкване на качеството, при определяне на мярка, степен (компаратив и суперлатив) и брой определението стои обикновено пред определяната дума.
multī hominēs - много хора;
omnēs discipulī - всички ученици;
magnā celeritāte - с голяма бързина;
maiōre studiō - с по-голямо усърдие.

4. Притежателните местоимения стоят след определяната дума, но при емфаза се явяват пред тях и имат значение `собствен`:
meus pater - собственият ми баща.

5. Между определението и определяемото може да се явят и други думи, най-често едносричен предлог:
paucōs ante diēs - преди малко (няколко дни);
magnā ex parte - до голяма степен;
magnā cum laude - с голяма похвала, отлично.

6. В някои изрази определението стои само след определяната дума:
populus Romānus-– римският народ;
Iuppiter Optimus Maximus - преблагият и всемогъщ Юпитер;
pontifex maximus - върховен жрец.

7. Когато прилагателните са употребени с цел изтъкване или укоряване на нечие качество, между името и определението стои местоимението ille или между определяемото и определението след него се явява vir, homo човек или родово понятие като rēx, poēta, urbs, gēns etc.
Alexander ille magnus, magnus ille Alexander - великият Александър
(но: Alexander Magnus - Александър Велики);
Sōcratēs ille (или vir) sapientissimus - мъдрият Сократ, мъдрецът Сократ.