9. Европейска конвенция за правата на човека и основните свободи. История по нейното създаване. Правен механизъм за приложение. Пoложението на Република България.

Създаване на конвенцията
Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи е продукт на периода непосредствено след Втората световна война, когато на въпроса за международната закрила на правата на човека се обръща голямо внимание.
Още през 1948 г. в Хага (Холандия) се провежда конференция на Международния комитет на "Движенията за европейско единство", обединение на представители на 19 европейски държави. Там е взето решението за създаване на нов тип европейска наднационална организация, различна по формат от съществуващите до този момент. Първоначално тя се нарича Европейска парламентарна асамблея (Западен съюз), със седалище в Лондон, а в последствие приема името Съвет на Европа.
На 5 май 1949 г. е гласуван Уставът (Статутът) на Съвета на Европа. Той е подписан от ръководителите на делегациите на страните-учредителки на СЕ: Белгия, Дания, Франция, Ирландия, Италия, Люксембург, Нидерландия (Холандия), Норвегия, Швеция и Обединеното кралство на Великобритания и Северна Ирландия. В Устава на СЕ са обяснени мотивите за създаването на това европейско обединение и неговите цели. Създадена първоначално с цел да осигури "...икономически и социален прогрес" /част 1ва на устава/ Идеята за "...ползването от всички лица на правата на човека и основните свободи..." присъства и в част Втора на Устава.
Скоро след влизането на Уставана Съвета на Европа в сила, Асамблеята поставя на Комисията по правни и административни въпроси задачата да подготви проект за Европейска декларация (Европейска Харта) за правата на човека. Във връзка с подготовката на европейската Харта, Комитетът на министрите създава експертна група. След неколкократни редакции и допълнения, на 4.XI. 1950 г. в Рим, е приет окончателният текст на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС). Подписана с първоначално от представители на 12 държави. В сила влиза на 3.IX. 1953 г. след като е ратифицирана от парламентите на десет страни, а в последствие от много други. От България е ратифицирана на 31 юли 1992г. Към края на 2009 г, в Съвета на Европа членуват вече повече от 45 държави, като 44 от тях са подкрепили ЕКЗПЧОС.
Европейската конвенция е първият международен акт, макар и в регионален план, чрез който се придава задължителност на правата на човека, залегнали в Международната харта по ПЧ.

Структура на конвенцията
Според чл. 1 от Конвенцията договарящите страни са длъжни да осигурят на всяко лице под тяхна юрисдикция правата и свободите, определени в част I на Конвенцията. Доколкото една държава е ратифицирала Първия, Четвъртия, Шестия или Седмия протокол, това задължение обхваща и правата и свободите, установени с тези протоколи, тъй като последните се смятат за допълнителни членове на Конвенцията, към които еднакво се прила о гат всички останали нейни разпоредби.

Права и свободи,регламентирани в Конвенцията.
Част I на Конвенцията съдържа следните права и свободи: - право на живот; забрана на изтезанията и нечовешкото или унизителното отнасяне; забрана на робството и принудителния или задължителен труд; право на свобода и сигурност на личността; право на справедлив и публичен процес в разумен срок; защита срещу обратното действие на наказателния закон; право на зачитане па личния и семейния живот, жилището и тайната на кореспонденцията; свобода на мисълта, съвестта и религията; свобода на изразяването на мнения; свобода на събранията и сдружаването; право да се сключва брак и да се създава семейство.
Първият протокол добавя следните права: защита на собствеността; право на образование и свободен избор на образование; право на свободни избори с тайно гласуване.
В Четвъртия протокол са включени следните права и свободи: забрана на лишаването от свобода поради невъзможност да се изпълни договорно задължение; свобода на движение и на избор на местожителство вътре в страната; забрана за експулсиране на собствените граждани и право на лицата да влизат на територията на страната, чиито граждани са; забрана за колективно експулсиране на чужденци.
Шестият протокол добавя забрана за произнасянето и изпълнението на смъртни присъди.
Седмият протокол съдържа следните права и свободи:процесуални гаранции при експулсиране на чужденци, постоянно пребиваващи на законно основание на територията на една държава;право на обжалване на присъдата по наказателни дела пред по-висшестоящ съд; право на обезщетение на лицето, осъдено за престъпление, когато въз основа на нови или новооткрити обстоятелства бъде доказано, че е допусната съдебна грешка;забрана на ново наказателно производство за престъпления, за които лицето вече е осъдено или оправдано; равни права и задължения на съпрузите.

Общи разпоредби относно упражняването, закрилата и границите на правата и свободите.
Според тях всеки, чиито права и свободи по Конвенцията са нарушени, трябва да разполага с ефикасни вътрешноправни средства за защита пред националните съдилища, дори ако нарушението е извършено от лица представители на официалната власт; договарящите страни трябва да осигурят правата и свободите без всякаква дискриминация; държавите могат да дерогират някои разпоредби на Конвенцията по време на война или на друго извънредно положение, застрашаващо съществуването на на-цията; държавите имат право да налагат ограничения върху политическата дейност на чужденците въпреки разпоредбите на Конвенцията; никоя разпоредба на Конвенцията не може да оправдае нарушаването на правата и свободите, визирани в Конвенцията, или ограничаването им в степен, по-голяма от предвидената в Конвенцията; забрана на злоупотребата с власт, що се отнася до правото на договарящите страни да налагат ограничения върху правата и свободите, гарантирани от Конвенцията.

Разпоредби, чрез които се гарантира спазването на задълженията от договарящите страни.
Наред с материалноправните разпоредби Европейската конвенция съдържа и ред норми, чрез които се гарантира спазването от договарящите страни на задълженията им по Конвенцията. В тази връзка трябва да се отбележи, че контролът върху прилагането на Конвенцията е поверен предимно на националните органи, в частност националните съдилища В случаите, в които липсва вътрешноправна процедура или съществуващата такава не предвижда адекватни средства за защита, или не е постигнала удовлетворителен резултат по мнението на засегнатата страна или на друга държава-страна по Конвенцията, самата Конвенция предвижда контролен механизъм. В момента системата се състои от две фази, а именно: процедура пред Европейската комисия по правата на човека (част III) и впоследствие процедура пред Европейския съд по правата на човека (част IV) или пред Комитета на министрите на Съвета на Европа (чл. 30 и 31). Наред с това, Генералният секретар иа Съвета на Европа също участвува в контрола за спазването на Конвенцията
Заключителни разпоредби.
Част V съдържа заключителните разпоредби на Конвенцията (чл. 60 до 66). Член 63 относно териториалния обхват и чл. 65, посветен на денонсирането на Конвенцията. Член 64 относно резервите. чл. 66 съдържа правила относно ратифицирането и влизането на Конвенцията в сила и др.

Механизми за защита.
Единният европейски съд започва да функционира на 1 ноември 1998 г.

Организация на Съда. 
Съдът включва 46 съдии, по един от всяка държава, страна по Конвенцията. Избират се за срок от шест години от Парламентарната асамблея. Всяка страна представя списък от трима кандидати, от който се избира един.

Съдът е разделен на четири секции, чийто състав се определя от географската обособеност и принадлежността на държавите към определен вид правна система.

Съдебните състави са:
- комитети (3 съдии), които отсяват молбите;
- състави (7 съдии), съставени от секции; те включват съдия от държавата, страна по спора, и председателя на секцията;
- Голям състав (17 съдии), чиито членове могат да се променят при различните дела. Един състав може да се десезира в полза на Големия състав, ако страните са съгласни. (Това е еквивалентът на пленарния състав, съществувал по-рано.) Нещо повече, той може да бъде сезиран от страна по спора в срок от три месеца след решението на някой състав, когато въпросът относно тълкуването на Конвенцията бе сериозен или от общ интерес. Това второ ниво на юрисдикция включва т.нар. „филтриране" от колегия от пет съдии. Но Големият състав включва съдията от засегнатата страна и председателя на отделението, което не е в съответствие с принципа за безпристрастност заложен в Конвенцията.

Сезиране на Съда
Жалбите от страна на държави позволяват на държавата-жалбоподател да принуди друга държава да спазва Конвен-цията - следователно тези жалби имат обективен характер.
Индивидуалните жалби се отнасят директно пред Съда. Вече не съществува декларация за допустимост на индивиду-алните жалби (освен за отвъдморските територии).

Проверка по допустимост
Съдията-докладчик, назначен от председателя на секцията, решава дали жалбата трябва да се разглежда от комитет или от състав. Комитетът може да обяви жалбата за недопустима или да я отхвърли с единодушие. След като съставът разгледа жалбата, Съдът може:
- да прекрати делото (след десезиране);
- да обяви жалбата за недопустима;
- да обяви жалбата за допустима. В този случай Съдът може да предложи решение за доброволно уреждане на спора.

Що се отнася до държавата-ответник, нарушаването на Конвенцията трябва да й бъде вменено и то да е извършено след влизането й в сила Що се отнася до ищеца предвидени са няколко вида условия, в зависимост от това дали ищецът е държава, или частно лице.
а) Общи условия за жалби от държави или частни лица:
- изискване за изчепване на всички вътрешни способи за защита в съответната държава - шестмесечен срок от окончателното национално решение,
б) Характерни условия за индивидуални жалби:
- Лицето (физическо, независимо от неговата националност, или юридическо) трябва да е жертва на нарушение и да е запазило интерес за действие.
- Жалбите не трябва да са анонимни или повторни, злонамерени или „очевидно" неоснователни т.е. не трябва да са плод на въображението.

Разглеждане на делото по същество
Спед приключването на състезателното производство Съдът се произнася дали има нарушение, или не на Конвенцията, чрез съдебно решение „по същество", което има декларативен характер. Тези решения имат относителна сила на пресъдено нещо. Държавите обаче трябва да приемат необходимите мерки за изпълняване на решението.

Обхват на Конвенцията
Трябва да се разглежда на две нива - мястото на конвенционалните норми във вътрешното право на държавите и силата на решенията на Европейския съд по правата на човека.
а) Мястото на нормите във вътрешното право на държавите. Отговорите на този въпрос са различни в зависимост от конституционните и съдебни традиции на държавите. Въпреки това Съдът полага усилия ако не да ги определи, поне да ги ориентира.
В някои страни Конвенцията има надконституционна (Холандия) или конституционна сила (Австрия). В по-голямата част от страните тя има сила след конституцията и над законите.
б) Силата на решенията на Съда е предмет на спорове.
Ако относителната сила на пресъдено нещо е неоспорима, тя може да се сблъска със силата на предшестващото решение на националния съд по силата на правилото за изчерпване на всички вътрешни способи за защита. Макар че държавите са задължени да се съобразят със съдебните решения, те не са длъжни да променят нормата, която е в основата на нарушението.При много хипотези държавите промениха своя вътрешен правен ред в резултат на решенията на Съда. Конвенцията ефективно допринася за изграждането на общо европейско право на обществени свободи и най-вече в областите, белязани от нерешителността на законодателите и на националните съдилища. Конституционните юрисдикции и Европейският съд по правата на човека си влияят взаимно.

Положението на Република България
Република България става член на Съвета на Европа на 7.V.1992 г. Скоро след това тя ратифицира Европейската конвенцията със Закон на Народното събрание на България от 31.VII.1992 г., който влиза в сила от 7.IX.1992 г. Едновременно с Конвенцията българското Народно събрание ратифицира и приетите допълнително към нея Протоколи № 1, 2 и 11. Към Конвенцията са приети поредица от допълнителни протоколи, които предоставят допълнителни права и усъвършенстват нейното действие. Първият допълнителен протокол е приет в Париж (в сила от 18. V1954 г.) и е подкрепен от 13 страни членки, България го ратифицира със закон от 31 .VII. 1992 г.
С разпоредбите на Протокол № 1 се акцентира върху три конкретни права: собственост, образование и свободни избори
Със закон от 1992 г. (чл. 2) за ратификация Народното събрание на Република България изразява резерва по правото па ползване на собствеността. В записаната резерва България обявява, че чужденци..,не могат да придобиват право на собственост върху земя..." С това българската държава отклонява възможността за съобразяване с международния документ (ЕК) и запазва правото си в онзи момент на приоритетно действие на конституционния текст.
Според Протокол № 1 в областта на образованието държавите поемат ангажимент да "...уважават правото на родителите да дават на своите деца образование и уважение в съответствие със своите религиозни и философски убеждения," (чл. 2)
Българската държава изразява резерва и към този текст. ...не следва да се тълкува като...допълнителни финансови ангажименти върху държавата по отношение на учебни заведения с философска или религиозна ориентация извън ангажиментите, предвидени...в Конституцията..."
Република България се присъединява в 2000 г. и към Протокол № 4 на ЕК, който е подписан и е ратифициран от 33 държави. Протоколът визира свободата на придвижване и избора на местожителство, както и забраната за експулсиране на собствени граждани и на чужденци.
С особена стойност за настоящия ден и историческата памет на българите е текстът на ал. 1 от чл. 3 на ЕКПЧОС, който гласи: "Никой не може да бъде експулсиран по силата на индивидуални или колективни мерки от територията на държавата, на която е гражданин." Темата за колективната експулсация с болезнена за българското общество, особено за онези български граждани, които и в периода преди 90-те години на XX в. са носили специфично етническо самосъзнание, независимо от това дали тогавашните закони са допускали или са признавали правото на такова самоопределение. Протокол № 6 относно премахването на смъртното наказание, приет 1983 г, е ратифициран от 39 държави. По-късно той е допълнен и изменен по силата на разпоред-бите на Протокол № 11. България го ратифицира със закон от 1999 г.

Международните договори, ратифицирани от България, в йерархията па правните норми се нареждат след конституционните разпоредби и с тях трябва да се съобразява вътрешното законодателство.

Голяма част от правата, гарантирани в Европейската конвенция са залегнали и в Конституцията на Република България:
право на живот; свобода от изтезания и нечовешко отнасяне; забрана на принудителен труд; свобода и лична сигурност; справедлив процес; презумпция за невинност; право на адвокатска защита; защита срещу обратно действие на закона; неприкосновеност на личния живот, жилище; неприкосновеност на кореспонденция; свобода на мисъл, съвест, религия; свобода на убеждения; свобода на слово, на информация; право на събрания и сдружаване; защита при нарушаване на правата; права на малцинства; право на образование; право на свободни избори;право на собственост.
Наред със съобразяване и включване на норми от Европейската конвенция в Конституцията на Република България, в последната има и разпоредби по някои видове права, които не се срещат в европейския документ. Българската конституция предоставя допълнително право на свободно придвижване; предвижда хуманно отношение за лишените от свобода; повелява забрана за пропаганда на екстремистки действия; предвижда права на детето.
Стойностите на Европейската конвенция са вплетени в българския основен закон като класически норми за функциониране на едно съвременно демократично общество.