Лекция 8 - Синтаксис. Части на изречението. Просто и сложно изречение.

SYNTAXIS (initium)

Части на изречението

Главни части на изречението


1. Подлогът (думата в изречението, с която се свързва осъществяването на глаголното действие) отговаря на въпроса quis? quid? (кой?; що?) и стои в nominativus subiecti (именителен падеж на подлога). Във функция на подлог могат да се явят всички имена и именни глаголни форми (съществителни, местоимения, числителни, инфинитив, субстантивирани прилагателни и причастия). Подлогът и сказуемото се съгласуват по число и лице. При сказуемо в деятелен залог (activum) граматическият подлог (думата в nominativus subiecti) е същевременно и логически подлог (вършител на действието). При сказуемо в страдателен залог (passivum) граматическият подлог (думата в nominativus subiecti) е обект на глаголното действие, а логическият подлог (вършителят на действието) е друго лице и обикновено се изразява чрез ablativus auctoris. Ако подлогът е лично местоимение или дума, която се подразбира от контекста, той обикновено се изпуска, защото личи от формата на сказуемото (лицето и числото). При сказуемо в 1. или 2. лице единствено и множествено число подлог може да бъде само лично местоимение (което се изразява само при противопоставяне или подчертаване, а в останалите случаи се пропуска).

2. Сказуемото (praedicatum) е думата в изречението, която посочва какво действие се осъществява. Можем да зададем въпроса quid fit? (какво става?). Сказуемо в изречението е определена (финитна, спрегната, лична) глаголна форма (verbum finitum) – глаголна форма с характеристики за всички глаголни категории: лице, число, време, залог и наклонение. Сказуемото и подлогът се съгласуват по число и лице. Когато сказуемото е пълнозначен глагол, имаме просто сказуемо.
Discipuli scientiam amant.
Сложното сказуемо се състои от копула (връзка) и предикативно име (сказуемно определение). Предикативното име може да бъде съществително, прилагателно или причастие, рядко infinitivus praedicati. Предикативното съществително име се съгласува с подлога по падеж (стои в номинатив), а прилагателните, причастията, родовите местоимения и менливите числителни освен това и по род и по число. Като копула в изречението се явява:
  • Спомагателният глагол (verbum auxiliare) sum. Понякога, обикновено в сентенции, формата на спомагателния глагол може да се изпусне, понеже цопулата се подразбира при наличието на двоен именителен падеж, и тогава имаме номинално (именно) изречение.
Puellae bonae discipulae sunt.
Omnia praeclāra  rara.
  • Глагол за явяване или пребиваване в някакво състояние: ставам, оставам, раждам се, загивам и под.
Sapiens semper beātus manet.
Nemo nascitur doctus.
  • Страдателен залог от глагол със значение наричам, избирам, назначавам, правя, смятам, обявявам (при activum от тези глаголи се явява двоен винителен падеж).
Iuppiter summus deus a Romānis habētur.

3. Основни правила за съгласуване на подлога и сказуемото:
  • Подлогът и сказуемото се съгласуват по число (и по лице, ако подлогът е лично местоимение).
Puella (sg.) discit (sg.). Момичето учи.
Puellae (pl.) discunt (pl.). Момичетата учат.
  • Ако предикативното име (сказуемното определение при сложното сказуемо) е прилагателно, причастие, родово местоимение или менливо числително, то винаги се съгласува с подлога по род, число и падеж (nominativus!). 
Iudex iustus est. Съдията е справелив.
Puellae laboriosae sunt. Момичетата са трудолюбиви.
  • Предикативното съществително име винаги се съгласува с подлога по падеж (nominativus!) (a). Substantiva communia (съществителни с обща форма за мъжки и женски род) се съгласуват с подлога по падеж и по число (b). При substantivа mobilia (съществителни имена с различни форми за различните родове)  предикативното съществително се съгласува с подлога по род, число и падеж (c). Може да се яви различие в числото на подлога и сказуемното име, когато смисълът го изисква (constructio ad sensum – съгласуване по смисъл) (d). По подобен начин става съгласуването и в съвременния български език.
(a) Scientia potentia est. Знанието е сила.
      Lupus (m) animal (n) est. Вълкът е животно.
(b) Natūra optima dux est. Природата е най-добрият водач.
      Divitiae (pl. t.) comites (pl.) vitiōrum est. Богатството е сътник на пороците.
(c) Timor (m) consultor (m) pessimus est. Страхът е най-лошият съветник.
      Iracundia (f) consultrix (f) pessima est. Гневността е най-лошата съветница.
      Athēnae (pl. t.) genetrīces (pl.) democratiae sunt. Атина е родителка на демокрацията.
(d) Germāni (pl.) populus (sg.) ferus sunt. Германите са див народ.
      Срв. Bulgari (pl.) herōes (pl.) sunt. Българите са герои.



Второстепенни части на изречението

1. Сказуемното определение (предикативното име) е дума в именителен падеж, която пояснява подлога и за връзка с него служи копулатаобикновено форма на спомагателният глагол (verbum auxiliare) sum (виж по-горе). Отговаря на въпроса quails? quot? (какъв? колко?). Предикативното име може да бъде съществително, прилагателно или причастие, рядко infinitivus praedicati. Предикативното име се съгласува с подлога по падеж (стои в номинатив), а прилагателните и причастията освен това и по род и по число.

2. Прякото допълнение (obiectum directum) е дума във винителен падеж, която стои при преходни глаголи и посочва обекта, върху който пряко се въздейства чрез глаголното действие. Отговаря на въпроса quem?; quid? (кого?; що?). Като пряко допълнение се явяват имена (съществителни, местоимения, числителни, субстантивирани прилагателни), а също така и инфинитив (infinitivus obiecti).

3. Непрякото допълнение (obiectum indirectum) е дума в дателен падеж, която посочва обекта, за който е предназначено глаголното действие или в чиято полза или вреда се извършва. Отговаря на въпроса cui (кому?; на кого? за кого? в чия полза?). Непрякото допълнение стои
  • При непреходни глаголи (със значение помагам, вредя, харесвам се, завиждам и подобни) и като (второ) допълнение при преходни глаголи (със значение давам, подарявам, предоставям и др.), а също така и при прилагателни имена със сходно значение (полезен, вреден, приятен, нужен, близък, подобен и др.). В тези случаи рекцията в български език е същата.
Do librum amico.
Quidquid discis, tibi discis.
Sapiens vicīnus proximusque dis consistit, excepta mortalitāte similis deo.
  • При някои латински глаголи, които имат непряко допълнение, рекцията на съответния глагол в български език е различна: faveō (одобрявам, благосклонен съм), maledīcō (злословя), medeor (лекувам), nūbō (омъжвам се), parcō (пестя, щадя), persuadeō (убеждавам), studeō (занимавам се). В български език при тези глаголи стои пряко допълнение или предложно съчетание.
Philosophia medētur animis.
Philologiā studēmus.
  • Някои глаголи имат различно значение, когато се свързват с пряко или непряко допълнение:

+ accusativus (или без допълнение)
+ dativus
caveō (+ acc.) – пазя се от някого
Cave canem. Пази се от кучето.
caveō (+ dat.) – грижа се за някого
Cave amico. Грижи се за приятеля си.
cōnsulō (+ acc.) – допитвам се до някого (за мнение, съвет)
cōnsulō (+ dat.) - погрижвам се за някого
metuō, timeō (+ acc.) - страхувам се от някого
metuō, timeō (+ dat.) – боя се, грижа ме е за някого
prōspiciō, prōvideō (+ acc.) – предвиждам, предсказвам
prōspiciō, prōvideō (+ dat.) – погрижвам се за нещо, вземам мерки


4. Несъгласуваното (генитивното) определение е дума в родителен падеж, която пояснява някое име в изречението и изразява притежание, авторство, количество, част от цялото и др. Несъгласуваното определение отговаря на въпроса cuius? quails? (чий? какъв?)
Libenter libros poetārum legimus.
castra Romanōrum – лагерът на римляните или римският лагер.

5. Съгласуваното определение е прилагателно име (но също така и местоимение, числително, причастие), което изяснява някакво качество и се съгласува с поясняваната дума по род, число и падеж. Съгласуваното определение отговаря на въпроса quails? (какъв?) и може да пояснява всички части на изречението без сказуемото.
Amīcus bonus venit. Добрият ми приятел идва.
Epistulam amīci boni lego. Чета писмото на добрия ми приятел.
Gratulo amīcum bonum. Поздравявам добрия ми приятел.
Do librum amīco bono. Давам книгата на добрия ми приятел.
Cum amīco bono in horto ambulāmus. С добрия ми приятел се разхождаме в градината.
Salve, amīce bone. Здравей, добри приятелю.

6. Обстоятелствено определение (adverbiale) е дума или израз, който пояснява сказуемото и определя начина на протичане на глаголното действие. Като обстоятелствено определение се явяват наречия и падежни форми с обстоятелствено значение (обикновено предложен или безпредложен аблатив).


СИНТАКСИС НА ПРОСТОТО ИЗРЕЧЕНИЕ

ВИДОВЕ ИЗРЕЧЕНИЯ


1. Видове изречения според състава им:
a) Изречение, което изразява само една мисъл, което съдържа само едно съждение, се нарича просто изречение. В простото изречение има само едно сказуемо.
Fortes fortuna adiuvat.
b) Изречение, което се състои от две или повече прости изречения, които заедно съставят смислово единство, се нарича сложно изречение. Сложното изречение има толкова сказуеми, от колкото прости изречения се състои. Връзката между  отделните изречения в състава на сложното изречение може да бъде безсъюзна или да се осъществява с помощта на съюзи, въпросителни и относителни местоимения и наречия.                                                     
Veni, vidi, vici. Дойдох, видях, победих.
Odi et amo. Мразя и обичам.
Nemo amat, quem metuit. Никой не обича този, от когото се страхува.

2. Главни и подчинени изречения:
a) Изречение, което изразява завършена и независима, самостойна мисъл, се нарича главно или независимо.
Dum spiro, spero.
b) Изречение, което не съдържа завършена мисъл, а е в зависимост от друго изречение, което допълва или изяснява, се нарича подчинено (зависимо, приставно). Подчинените изречения се свързват с главните със съюзи, местоимения или наречия.
Dum spiro, spero.

3. Видове сложни изречения:
a) Сложни изречения, които се състоят само от независими (главни) изречения, се наричат сложни съчинени изречения. Връзката между тях се нарича паратактична, тъй като простите изречения са равностойни. Простите изречения в състава на сложното съчинено изречение може да се свързват безсъюзно (asyndeton) или с помощта на съчинителни съюзи (съединителни, противопоставителни, разделителни, изяснителни и заключителни).
Tempora mutantur et nos mutamur in illis.
Aut disce, aut discede.
b) Сложно изречение, което се състои от независимо (главно) изречение и подчинено (зависимо, приставно) изречение, се нарича сложно съставно изречение. Частите на сложното изречение са неравностойни, т. е. едно изречение служи за пояснение на друго – имаме подчинителна връзка (хипотаксис) между отделните изречения.
Credo, quia absurdum est.

ГЛАВНИ  ИЗРЕЧЕНИЯ

Главните изречения според естеството на съдържащата се в тях информация биват разказни, заповедни и въпросителни.

1. Главни разказни изречения
Изречение, с което се представя някаква мисъл, в което се съдържа някакво съобщение, се нарича разказно. Разказните изречения са най-честите в речевата комуникация. Отрицанието в разказното изречение е non, haud стои при имена, рядко при някои глаголи.
Сказуемото в главното разказно изречение има следните наклонения:
a) Indicativus на всички времена при съобщаване на факт, при представянето на действието като съответстващо на действителността.
Venit mors velociter.
b) Coniunctivus (potentialis при предаване на възможност, irrealis за неизпълнима или неизпълнена мисъл).
Hoc sine ulla dubitatione confirmaverim. Без никакво колебание бих потвърдил това.

2. Главни заповедни изречения
Изречение, с което се предава заповед, желание, искане, подкана, се нарича заповедно. Отрицанието в заповедното изречение е nе.
Сказуемото в главното заповедно изречение има следните наклонения:
a) Сказуемото най-често е в imperativus.
Festīina lente.
Lex brevis esto. Законът да бъде кратък.
b) Coniunctivus adhortativus, coniunctivus iussivus, coniunctivus prohibitivus, coniunctivus optativus (вж. по-подробно казаното за конюнктива в главни изречения).
Ne varietātem timeāmus. Да не се боим от разнообразието.
Ne pauperem irrideas. Не се присмивай на бедния.

3. Главни въпросителни изречения
Изречение, с което се пита за нещо, с което се търси информация за неизвестно лице, предмет, действие, обстоятелство, се нарича въпросително. Главните въпросителни изречения се наричат преки (прави) въпроси. Отрицанието във въпросителното изречение е non. Когато се задава въпрос за отделна дума или част от изречението, се използват въпросителни местоимения и наречия, а когато се задава въпрос за цялото изречение или се очаква определен отговор, се използват въпросителни частици.

A. Едночленните въпросителните изречения се въвеждат следните въпросителни думи:
1. Въпросителни местоимения:
quis, quidкой, що (в субстантивна футкция)
quī, quae, quod – какъв, кой (в атрибутивна функция)
uter, utra, utrumкой от двамата
quantus, quanta, quantumколко голям
quālis, quāle какъв
quotus, quota, quotumкакъв на брой; кой по ред
quot колко
Quis non amat patriam suam?

2. Въпросителни наречия:


ubi - къде
unde - откъде
quō – накъде, къде
qua (sc. via) – по кой път; по кой начин
quam – как, колко
quamdiu – колко дълго, докога
quandō - кога
quōmodo – как, по какъв начин
cūr - защо
quārē – защо; с какво
ut как


Quo vadis, Domine?
Quamdiu aquila vivit?

3. Въпросителни частици
a) Частицата ne (ли) стои прилепена след думата, която носи логическото ударение във въпросителното изречение, и е неутрална по отношение на очаквания отговор.
Vidsne puerum? Видя ли момчето?
Puerumne vidisti? Момчето ли видя?
b) Частицата num (нима) въвежда въпросителни изречения, на които се очаква отрицателен отговор.
Num negare audes? Нима смееш да отречеш?
c) Nōnne (нали) въвежда въпросителни изречения, на които се очаква положителен отговор.
Nonne canis similis est lupo? Нали кучето прилича на вълк?

Nota bene!
Bъпросителните изречения може да не съдържат въпросителна дума. Чрез такива изречения обикновено се изразява възражение, учудване, възмущение.
Patere tua consilia non sentis? (Cicero) Не чувстваш ли, че са ясни твоите намерения?

B. Двучленните и многочленните въпросителни изречения се въвеждат със следните въпросителни частици:
1. utruman (дали – или, ли - или)
Utrum pro ancilla me habes, an pro filia? (Plautus) Дали ме смяташ за слугиня, или за дъщеря?
2. -ne - an (ли – или)
Divitiisne homines an sunt virtute beati? (Horatius) Заради богатството или добродетелта са юастливи хората?
3. В първото изречение няма въпросителна частица, а второто и всяко следващо се въвежда с въпросителната частица an (или).
Uter est divitior? Qui eget an qui abundat? Кой от двамата е по-богат? Който се нуждае или който има в изобилие?


Наклонения в главните въпросителни изречения
1. В главните въпросителни изречения най-често се явява indicativus.
Ubi sunt, qui ante nos in mundo fuerunt?
2. Въпросителните изречения могат да се конструират и с coniunctivus dubitativus или coniunctivus potentialis.
Quid agam, amici? Какво да правя, приятели?
Quis bonus pro patria mori dubitet? Кой би се поколебал да умре за отечеството?


СЛОЖНИ  ИЗРЕЧЕНИЯ

I. СЛОЖНИ  СЪЧИНЕНИ  ИЗРЕЧЕНИЯ

Съчинените изречения са в различна смислова връзка помежду си, която се обуславя от използваните съчинителни съюзи.
1. Съединителни съчинени изречения
Простите изречения се свързват като равностойни части съюзно или безсъюзно.
Tempora mutantur et nos mutamur in illis.
Puella, tibi dico, surge.
2. Съпоставително-противопоставителни (адверзативни) съчинени изречения
Простите изречения се противополагат едно на друго и се свързват със съответните съюзи.
Oppida non moenibus, sed civium virtute custodiuntur. Градовете се охраняват не със стените, а с храбростта на гражданите.
Aliena vitia in oculis habemus, a tergo nostra sunt.
3. Разделителни съчинени изречения
Простите изречения са представени като взаимно изключващи се или като редуване на различни възможности.
Aut disce, aut discede.
4. Мотивиращи съчинени изречения
Едно просто изречение представя действието като обусловено и мотивиранo и служи за изяснение на казаното в предходното изречение.
Nam de Carthagine tacere melius puto, quam parum dicere. Така че смятам за по-добре да не говоря за Картаген, отколкото да кажа малко.
5. Заключителни и резултативни съчинени изречения
Едно просто изречение дава логическото заключение или обобщение въз основа на съдържанието на предходното изречение.
Christianus est, ergo moriatur. Християнин е, следователно да умре.

СЪЧИНИТЕЛНИ СЪЮЗИ 

1. Съединителни съюзи
atque / ac
et
-que
etiam
quoque (постпозитивен)
neque / nec
neve / neu
et…et
neque…neque (nec…nec)
ne…quidem
и, също и
и, също
и
също, даже и
също
и не, също не, но не
и не
и ... и, както ... така и
нито ... нито
нито ... дори и, нито даже
тясно свързване


градация






2. Съпоставително-противопоставителни съюзи
at
sed
autem (постпозитивен)
tamen
vero
ceterum
neque tamen
neque vero
quamquam
а, но, обаче
но, обаче
но, пък, обаче
въпреки това, все пак,
но, обаче
впрочем, обаче
но все пак не
но не, все пак не
впрочем, обаче
силно противопоставяне
след отрицание
слабо противопоставяне





уточняване / поправяне
3. Разделителни съюзи
aut
aut…aut
vel
vel…vel
sive / seu
sive...sive (seu… seu)
an
или
или ... или
или
или ... или
или ... или, било ... било
или ... или, било ... било
или
силно разделяне
взаимно изключване
редуване / избор
равносилност
равносилност
равносилност
във въпроси
4. Мотивиращи съюзи
nam (прeпозитивен)
enim (постпозитивен)

neque enim
защото; затова; а именно
защото; именно, наистина
защото не; наистина не

5. Заключителни и резултативни съюзи
ergo
itaque
igitur (постпозитивен)

proinde / proin
и така, следователно
и така, следователно
и така, прочее, следователно
затова, следователно



изискване