Лекция 3 - Причастие. Показателно местоимение

PARTICIPIUM (ПРИЧАСТИЕ)

Причастието (participium) е отглаголно прилагателно име. Като именна форма притежава категориите род, число и падеж (скланя се) и може да изпълнява всички функции на имената в изречението. Като отглаголна форма причастието притежава категориите време и залог, има рекцията на глагола и като глагола може да се пояснява с наречие.

В латински език има четири причастия:
participium praesentis actīvi (сегашно деятелно причастие);
participium perfecti passīvi (минало страдателно причастие);
participium futūri actīvi (бъдещо деятелно причастие);
participium futūri passīvi (бъдещо страдателно причастие).

Сегашното деятелно причастие (participium praesentis actīvi) изразява едновременност с действието на сказуемото в изречението.
             Миналото страдателно причастие (participium pеrfecti passīvi) се образува само от преходни глаголи и изразява резултат от свършено действие преди действието на сказуемото в изречението.
            В латински език има бъдещи причастия за двата залога. Participium futūri actīvi изразява намерение (най-често за близкото бъдеще), а participium futūri passīvi - необходимост (participium necessitātis). Превеждат се описателно, тъй като в български липсват съответни причастия. Употребяват се обикновено в описателното спрежение (coniugatio periphrastica).
            От сегашната основа на глаголите се образуват participium praesentis actīvi и participium futūri passīvi. Participium futūri actīvi и participium pеrfecti passīvi се образуват от партиципиалната (супинната) основа.


PARTICIPIUM PRAESENTIS ACTIVI (СЕГАШНО ДЕЯТЕЛНО ПРИЧАСТИЕ)

Сегашното деятелно причастие се образува от сегашната основа на глаголите със суфикса -nt- за глаголите от първо и второ спрежение и -ent- за глаголите от трето и четвърто спрежение, а в номинатив завършва на -ns. Скланя се като прилагателните имена по трето склонение с един номинативен завършек за трите рода.
amo 1: amāns, gen. amantis -  обичащ, който обича; обичайки;
video 2: vidēns, gen. videntis – виждащ, който вижда; виждайки;
lego 3: legēns, gen. legentis – четящ, който чете; четейки;
facio 3: faciēns, gen. facientis – вършещ,  който върши; вършейки;
audio 4: audiēns, gen. audientis – слушащ, който слуша; слушайки;

Casus
Singulāris
Plurālis

Nom.
mf                     n
amāns
mf                       n
amantēs             amantia
Gen.
amantis
amantium
Dat.
amantī
amantibus
Acc.
amantem                amāns
amantēs             amantia
Abl.
amantī (amante)
amantibus


Сегашното деятелно причастие се употребява като прилагателните имена -  атрибутивно (във функция на съгласувано определение), предикативно (съгласувано е с някое име в изречението и изразява неговото състояние по време на извършването на действието, изразено чрез сказуемото) и субстантивно (самостоятелно – като съществително име). Сегашното деятелно причастие изразява действие или състояние, което е едновременно с действието, изразено чрез сказуемото. Превеждаме го на български със сегашно деятелно причастие (обичащ) или с определително изречение (който обича), а предикативно употребеното сегашно деятелно причастие – с деепричастие (обичайки) или пък с подчинено обстоятелствено изречение за време (когато, докато обича), съпътстваща причина (понеже, тъй като, защото обича), условие (ако обича), отстъпление (ако и да, макар и да, въпреки че обича) и за начин (като обича).
Сегашното деятелно причастие завършва в abl.  sing. на -e, когато е употребено предикативно или субстантивно, и на -ī, когато е употребено като прилагателно име:
Liberi ex domo flagrante servantur. Децата се спасяват от къщата, докато гори.
cum sapiente – със мъдреца;
flagranti studio – с горещо усърдие;
sapienti consilio – с мъдро решение
В класическия латински език не се употребява сегашно деятелно причастие от спомагателния глагол sum, но образуваните от него сложни глаголи absum, praesum, possum имат сегашно деятелно причастие: absens, praesens, potens.
Под влияние на употребата си като определение много причастия са получили значение предимно на прилагателни имена: sapiens мъдър, constans твърд, непоколебим. Причастията sapiens, prudens, doctus дори имат степени за сравнение като прилагателните имена. 
           


PARTICIPIUM PЕRFECTI PASSIVI (МИНАЛО СТРАДАТЕЛНО ПРИЧАСТИЕ)

Participium pеrfecti passīvi се образува от партиципиалната (супинната) основа, която се характеризира със съгласната –t- (-s-) и е еднаква за двата супина, participium pеrfecti passivi и participium futuri activi. Партиципиалната (супинната) основа се посочва в речниците като трета основна форма на глаголите.
Participium pеrfecti passīvi завършва на -tus, -ta, -tum (-sus, -sa, -sum) и се скланя правилно по първо и второ склонение. Този суфикс се явява на мястото на  характеристиката -v- за перфекта, която се прибавя само към дълги гласни, тоест при повечето глаголи от първо и четвърто спрежение и при някои от глаголите от другите две спрежения (например: laudātus похвален от глагола laudō 1 хваля, audītus чут audiō 4 чувам, dēlētus разрушен от dēleō 2 разрушавам). При глаголите с перфект на -ui- (главно от второ спрежение) participium pеrfecti passīvi завършва обикновено на -itus, -ita, -itum, прибавяни на мястото на  характеристиката -u- за перфекта (например: praebitus предоставен от praebeō 2 предоставям, vetitus 1 забранен от vetō 1 забранявам).
При останалите глаголи суфиксите се прибавят към глаголната основа (в повечето случаи на съгласна), като често се наблюдават асимилационни промени. При глаголна основа на дентал се явява завършек на причастието -ssus, който се опростява в -sus след съгласна и след дълга гласна в основата на глагола (например: concessus отстъпен от concēdō 3 отстъпвам; но versus обърнат от vertō 3 обръщам, clausus  заключен от claudō 3 заключвам).  При глаголна основа на гутурал се явява завършек -ctus (например: dictus dīcō 3; tēctus покрит от tegō 3 покривам). Гласната -ē- пред -ctus винаги е дълга. При глаголна основа на лабиал завършекът е -ptus (например: scrīptus написан от scrībō 3 пиша).
Participium pеrfecti passīvi се посочва като трета основна глаголна форма (освен при регулярните глаголи от от първо и четвърто спрежение). За препоръчване е да се заучават четирите основни глаголни форми.


УПОТРЕБА  НА  ПРИЧАСТИЯТА

Както прилагателните имена, така и причастията (като отглаголни прилагателни имена) се употребяват атрибутивно, субстантивно и предикативно.

1. Употреба на причастието като определение (participium attributīvum)

Употребеното като съгласувано определение причастие се превежда с членувано сегашно деятелно причастие или с подчинено относително определително изречение.
Virtus, quae venientibus malis obstat, fortitūdo nominātur.
Добродетелта, която се противопоставя на идващите злини, се нарича храброст.
Добродетелта, която се противопоставя на злините, които идват, се нарича храброст.
Motus errantium stellārum.
Движението на блуждаещите звезди.
Движението на звездите, които блуждаят.
Rerum amissārum remedium est oblivio.
Забравата е лек за изгубените неща.
Забравата е лек за и нещата, които са изгубени.
Някои причастия поради честата си атрибутивна и субстантивна употреба са придобили значение предимно на прилагателни имена (sapiens мъдър; doctus учен; futūrus бъдещ). От причастията sapiens, doctus, prudens се образуват и степени за сравнение.

2. Употреба на причастието като съществително име (participium substantīvum)

И причастията като прилагателните имена могат да се явят самостоятелно в службата на съществителни имена.
Vae victis! Горко на победените!
Sero venientibus ossa. За закъсняващите – кокалите. (За тези, които закъсняват, – кокалите.)
Orta omnia intereunt. Всичко родено погива. (Всички неща, които са родени, загиват.)
Praesens vide, cerne futūrum. Виждай настоящето, прозирай бъдещето.

3. Употреба на причастието като сказуемно име (participium praedicatīvum)
Предикативно употребеното причастие е съгласувано с някое име в изречението, най-често с подлога, и изразява връзката му с осъществяването на действието, изразено чрез сказуемото. Превежда се с нечленувано причастие (и с деепричастие) или с подчинено обстоятелствено изречение за време, причина, условие, отстъпление и начин, въведени със съответен съюз. Понеже, както вече беше подчертано, причастията не изразяват в собствен смисъл време, participium praesentis actīvi съпътстващо, participium perfecti passīvi предшестващо и participium futūri actīvi предстоящо обстоятелство независимо от времето на сказуемото.
Milites pugnantes vulnerantur. Войниците биват ранявани, докато се сражават.
Milites pugnantes vulnerabantur. Войниците биваха ранявани, докато се сражаваха.
Milites pugnantes vulnerabuntur. Войниците ще бъдат ранявани, докато се сражават.

Caesar in dorsō equi sedens epistulam scripsit. Цезар написал писмо седейки (който седял; докато седял; въпреки че седял; като седял) на гърба на коня.
Corinthus a Romānis delēta denuo aedificāta est. Коринт, разрушен от римляните, бил построен отново. Коринт, след като бил разрушен от римляните, бил построен отново.
Dux in hostes se iniēcit moritūrus. Вождът се хвърлил срещу враговете готов да умре.
Trioam captam Graeci delevērunt. След като била превзета, гърците разрушили Троя. (Тук предикативното причастие е съгласувано с прякото допълнение.)
Mendāci homini ne verum quidem dicenti credere solēmus. Дори и да говори истината, не вярваме на лъжливия човек. (Тук предикативното причастие е съгласувано с непрякото допълнение.)
След някои като video виждам, audio чувам, animadverto забелязвам и др., когато предикативното причастие е съгласувано с прякото допълнение, можем да преведем причастието с допълнително изречение, въведено с допълнителния съюз да. Тази конструкция представя непосредствено наблюдаван факт и се нарича accusatīvus cum participio (cравни конструкцията accusatīvus cum infinitīvo).
Verrem nemo umquam in equo sedentem vidit. Никой не е видял някога Верес да седи на кон.
Когато глаголите facio, fingo са употребени с причастие в предикативна функция, те придобиват значение представям, рисувам, изобразявам.
Polyphēmum Homērus cum ariete colloquentem facit. (Cicero, Tusc. V, 115) Омир представя Полифем да говори с овен.

ABLATIVUS ABSOLUTUS

Ablatīvus absolūtus е конструкция, която се състои от име в аблатив и съгласувано с него причастие (минало страдателно или сегашно деятелно). Тя служи за изразяване на обстоятелствата, при които се осъществява действието, изразено чрез сказуемото. Превеждаме с подчинено обстоятелствено изречение (за време, причина, условие, отстъпление и начин), въведено със съответния подчинителен съюз, и в него името от конструкцията се превежда като подлог, а причастието като сказуемо. Подлогът на конструкцията (името в аблатив) никога не е подлог или друга част от изречението, поради което тя е наречена абсолютна (самостоятелен аблатив).

Сравни participium coniunctum (който е съгласуван с различни части на изречението, главно с подлога, когато субектът на сказуемото и на причастието е един и същ): Milites pugnantes vulnerantur. Докато войниците се сражават, биват наранявани.;  ablatīvus absolūtus: Duōbus certantibus (vel: litigantibus) tertius gaudet. Докато (когато, ако) двама се карат, третият се радва (печели).

Миналото страдателно причастие изразява обстоятелство, което предшества или обуславя действието, след което или вследстие на което се осъществява действието, изразено чрез сказуемото в изречението, докато сегашното причастие насочва към съпътстващи и съвпадащи по време обстоятелства.

От депонентните глаголи може да се употреби минало причастие само от непреходни глаголи (най-често от morior – Alexandro mortuo… След като Александър умрял...).

Често при отстъпително значение на конструкцията се явяват et (и, дори и), etiam (дори и, също и), а също така сказуемото може да бъде придружено от наречието tamen (все пак).
Etiam sanāto vulnere cicātrix manet. Дори и след като е излекувана раната, остава белег.
Testamento facto mulier moritur. След като е направено завещание, жената умира.

Вместо причастие като втора съставка може да се употреби съществително или прилагателно име. В този случай конструкцията се нарича именна или съкратена, понеже се смята, че е изпуснато причастието от спомагателния глагол. В номиналните конструкции се използват най-често
  • Съществителни, които означават деятел, служба, възраст: imperātor, consul, dux, adiūtor, auctor, testis, senex, puer etc.
  • Прилагателни имена, които са близки по значение до причастия: vivus, salvus, invītus, inscius, conscius etc.
Ето още няколко примера за конструкцията ablatīvus absolūtus:
Deo adiuvante homines magna opera faciunt. Когато Бог помага (или С Божията помощ), хората вършат велики дела.
Graeci Persis advenientibus Thermopylas occupavērunt.
Cicerōne consule ( Cicerōne et Antonio consulibus)
Tarquinio Superbo regnante
Senātu invīto Caesar exercitum et Galliam provinciam tenuit.
Nobis non sentientibus labitur aetas.
Discipuli dormientes vires recreant.
Discipulis dormientibus magister ludit.
Parentibus dormientibus filius domum rediit.
Noctu fenestris apertis dormiēbat.
Cicerōne consule Catilīna conspiratiōnem nobilitātis fecit.
Cicerōne et Antonio consulibus Augustus natus est.
Tiberio regnante Christus mortuus est.
Nobis non sentientibus discimus linguam Latīnam.


PRONOMINA DEMONSTRATIVA (ПОКАЗАТЕЛНИ МЕСТОИМЕНИЯ)

Показателните местоимения указват близост или далечина и определят съществителни, прилагателни и числителни имена или се употребяват субстантивно. По начина на указване те са близки до личните местоимения. Показателните местоимения в своето склонение и употреба се доближават твърде много до прилагателните имена по първо и второ склонение, защото тяхната основа за мъжки и среден род завършва на -о-, а за женски род на -а-.
Те показват следните особености (освен прономиналните окончания за gen.sing. -īus и за dat. sing. –ī):
  • Някои от тях в nom. sing. има окончание –e за мъжки род, -d за среден род,
  • Някои получават показателните частици -cе, -i или и двете заедно.
  • В мно­жествено число показателните местоимения се скланят изцяло по първо и второ склонение.

Латинските показателни местоимения са шест.
Всяко от тези местоимения, но най-често is, ea, id се употребява като лично местоимение за трето лице, като при това се запазва основното им значение на посочване.:

  1. Hic, haec, hoc – този тук, тази, това (подчертава се близостта до говорещото лице).
  2. Iste, ista, istud – този там, тази, това (подчертава се близостта до лицето, на което се говори).
  3. Ille, illa, illud – онзи, онази, онова.
  4. Is, ea, id  – онзи, който; този, който (обикновено в съответствие с относително местоимение или дума, с която се съотнася, поради което се нарича още анафорично местоимение); той, тя, то.
  5. Idem, eadem, idem – същият; този същият.
  6. Ipse, ipsa, ipsum – самият; сам, лично.

Последните три местоимения (is, ea, id;  idem, eadem, idem; ipse, ipsa, ipsum) се наричат още определителни (pronomina determinativa).


hic, haec, hoc - този (тук), тази (тук), това (тук)
idem, ista, istud - този там, този (тази, това) до тебе
ille, illa, illud – онзи, онази, онова
Casus
Singularis

m
f
n
m
f
n
m
f
n
Nom.
hic
haec
hoc
iste
ista
istud
ille
illa
illud
Gen.
huius
istīus
illīus
Dat.
huic
istī
illī
Acc.
hunc
hanc
hoc
istum
istam
istud
illum
illam
illud
Abl.
hōc
hāc
hōc
istō
istā
istō
illō
illā
illō

Pluralis

m
f
n
m
f
n
m
f
n
Nom.
hae
haec
istī
ist
ista
illī
illae
illa
Gen.
hōrum
hārum
hōrum
istōrum
istārum
istōrum
illōrum
illārum
illōrum
Dat.
hīs
istīs
illīs
Acc.
hōs
hās
haec
istōs
istās
ista
illōs
illās
illa
Abl.
hīs
istīs
illīs



is, ea, id - онзи който, този който; той, тя, то
īdem, eadem, idem - същият (този), същата (тази), същото (това) 
ipse, ipsa, ipsum - самият; сам, лично
Casus
Singularis

m
f
n
m
f
n
m
f
n
Nom.
is
ea
id
īdem
eadem
idem
ipse
ipsa
ipsum
Gen.
eius
eiusdem
ipsīus
Dat.
еī
еīdem
ipsī
Acc.
eum
eam
id
eundem
eandem
idem
ipsum
ipsam
ipsum
Abl.
eōdem
eādem
eōdem
ipsō
ipsā
ipsō

Pluralis

m
f
n
m
f
n
m
f
n
Nom.
еī (ī, iī,)
eae
ea
īdem (iīdem)
eaedem
eadem
ipsī
ipsaе
ipsa
Gen.
eōrum
eārum
eōrum
eōrundem
eārundem
eōrundem
ipsōrum
ipsārum
ipsōrum
Dat.
еīs (iīs, īs)
еīsdem (iīsdem, īsdem)
ipsīs
Acc.
eōs
eās
ea
eōsdem
eāsdem
eadem
ipsōs
ipsās
ipsa
Abl.
еīs (iīs, īs)
еīsdem (iīsdem, īsdem)
ipsīs


SYNTAXIS

Genitivus subiectivus (subiecti)
Genitivus subiectivus (subiecti) означава лице или предмет, на което нещо принадлежи или от което нещо произлиза. Ако изразът с genitivus subiectivus се разгърне в изречение, името в генитив ще изпълнява в него функцията на подлог. Превеждаме с предлога на.
amor matris – обичта на майката; сравни: Mater (liberos) amat. Маайкатаобича децата си.
Herēdis fletus sub persōna risus est.


Genitīvus obiectīvus (obiecti)
Genitīvus obiectīvus (obiecti) посочва обекта, към който е насочено действието или отношението, изразено чрез определяната дума. Превеждаме с подходящ предлог (на, към, за, спрямо, от). Ако изразът с genitīvus obiectīvus се разгърне в изречение, името в генитив ще изпълнява в него функцията на пряко допълнение (obiectum).
amor matris – обичта към майката; сравни Matrem (liberi) amant.
Genitivus obiectivus се среща в следните случаи:
  • При съществителни имена, чийто произход е свързан с преходен глагол:
fuga – бягство;
metus – страх;
oblivio – забрава;
imitatio – подражание;
expugnatio – завладяване;
odium – омраза.
actio - иск
error - грешка
actio doli — иск за измама;
animus dominii – намерение за владение
error iuris – грешка в правото
Odium generis humāni. Омраза към човешкия род.
Felix qui potuit rerum cognoscere causas.
Aquae et ignis interdictio.
Laudātor temporis acti.
Iucunda memoria est praeteritōrum malōrum.
Много често при едни и същи съществителни се явява и genitīvus obiectīvus, и genitīvus subiectīvus. Контекстът насочва към зачението на падежа и съответно превода му.
  • При относителните прилагателни, които изискват допълнение в генитив:
perītus, imperītus – опитен, неопитен;
conscius, inscius – знаещ, незнаещ;
memor, immemor – помнещ, забравящ;
plenus, inānis – пълен, празен;
avidus, cupidus – жаден, алчен.
peritus iuris - вещ в правото;
Calamitōsus est animus futūri anxius.
  • При употребените като задлог с родителен падеж аблативни форми causā и gratiā `заради, поради`:
donatiōnis causa – за (заради) дарение;
exempli gratia – за пример, например.

Забележки:
1. Прилагателните similis / dissimilis се свързват с genitīvus obiectīvus или с datīvus obiecti indirecti, като подобието на лице се изразява обикновено с генитив, а подобието на предмет или отвлечено понятие – и с двата падежа.
similis mortis / morti -  подобен на смъртта, но similis patris -  подобен на баща си.
2. Личните местоимения, а също така и съществителното verum (истина) стоят само в genitīvus obiectīvus:
similis mei (tui, sui,…) – подобен на мене (на тебе ...); veri similis – правдоподобен.
3. Genitīvus obiectīvus стои и при сегашни деятелни причастия, изразяващи постоянна склонност към нещо (иначе причастията от преходните глаголи изискват допълнение в акузатив):
homo patiens iniuriam – човек понасящ несправедливост;
vir patriae amans – човек обичащ отечеството си.
4. Личните местоимения се употребяват в родителен падеж само като genitivus obiectīvus или genitīvus partitīvus, а вместо genitīvus partitīvus или genitīvus subiectīvus се употребяват притежателните местоимения.
amor tui – обич към тебе, но amor tuus – твоята обич.
5. За по-голяма яснота вместо genitīvus obiectīvus може да се използват предлозите с акузатив erga към и adversus спрямо:
amor erga amīcos – обичта към приятелите.

Genitīvus criminis
Genitīvus criminis означава обвинението или наказанието при глаголи със значение обвинявам, осъждам, оправдавам (verba iudicalia):
accūso, arguo, reum facio – обвинявам;
convinco, coаrguo – обвинявам, изобличавам;
damno, condemno – осъждам;
libero, absolvo – освобождавам, оправдавам.
Inimīcus meus furti damnātus est. Неприятелят ми бе осъден за кражба.
Аccūsat multos proditiōnis.
Забележки:
1. Наказанието стои в ablatīvus criminis:
damno aliquem exsilio (morte, capite) – осъждам някого на изгнение (на смърт).
Само думата caput в значение смърт, смъртно наказание стои в генитив при глагола accūso, а при останалите глаголи стои в генитив или аблатив:
capite / capitis damno – осъждам на смърт; capitis absolvo освобождавам от смъртно наказание; capitis accūso – обвинявам в углавно престъпление.
2. Вместо genitīvus criminis при глагола може да има употреба на предлог:
accūso de veneficio – обвинявам в отровителство;
accūso propter iniurias – обвинявам за несправедливи постъпки.

ПРЕВЕДЕТЕ

1. Non omnibus eadem placent. 2. Amōris vulnus sanat idem, qui facit (Syr. 31). 3. Facile veritas se ipsa defendit. 4. Homo ab stirpe ipsa neque absolūte bonus neque malus nascitur, sed ad utrumque proclīve ingenium eius est. 5. Avārus ipse miseriae causa est suae (Syr. 14). 6. Medice, cura te ipsum. 7. Nosce te ipsum. 8. Sapiens ipse fìngit fortūnam sibi. 8. Cantilēnam eandem canis. 9. Tempora mutantur et nos mutāmur in illis. 10. Tempora mutantur et leges mutantur in illis. 11. Scire leges non est verba eārum tenēre, sed vim ac potestātem. 12. In stipulationibus ipsis verbis obligāmur.13. Legis virtus haec est: imperāre, vetāre, permittere, punīre. 14. Iudex damnātur, cum nocens absolvitur. 15. Haec verbōrum obligatio: dare spondes? - spondeo propria civium Romanōrum est. 16. Nascentes morimur. 17. Timeo Danaos et dona ferentes. (Verg.) 18. Tarde (sero) venientibus ossa. 19. Luna latrantes canes non curat. 20. Ducunt volentem fata, nolentem trahunt. (Seneca) 21. Volenti non fit iniuria. (Dig., LVII, 10,1) 22. Ars non habet osōrem nisi ignorantem. 23. Amantis iusiurandum poenam non habet (Syr.). 24. Scriptum pro scribente nihil probat. 25. Nemo audītur propriam turpitudinem allegans. 26. Leges cum omnibus semper una atque eādem voce loquuntur. 27. Homines magis defendenti quam accusanti favent. 28. Iustitia est constans et perpetua voluntas ius suum cuique tribuens (Iust., Inst. I, 1, 1). 29. Hereditas iacens sustinet persōnam defuncti. (D.41,1,34). 30. Vir absens uxōrem nubere potest, femina absens nubere non potest. (Pauli Sent.2,19,8).  31. Littera scripta manet. 32. Equi donāti dentes non inspiciuntur. 33. Multi sunt enim vocāti; pauci enim electi. 34. Iucundi acti labores. 35. Iustitia est obtemperatio scriptis legibus (Cic., De leg. I, 15). 36. Munera sumpta ligant. 37. Quid aliud sunt leges quam minis mixta praecepta. 38. Infans conceptus iam pro nato habētur. 39. Res iudicāta pro veritāte habētur. 40. Iura scripta sunt vigilantibus, non dormientibus. 41. Res nullīus cedit primo occupanti. 42. Duōbus litigantibus tertius gaudet. 43. Durante causa durat effectus. 44. Cessante causa cessat effectus. 45. Actōre non probante reus solvitur. 46. Quid iuvat amisso claudere saepta grege? 47. Etiam sanāto vulnere cicātrix manet. 48. Auro suadente nil potest oratio. 49. Prima est haec ultio, quod se iudice nemo nocens absolvitur. (Iuvenalis) 50. Perfecta emptiōne periculum ad emptōrem respicit.