12. Конституционно правна и друга вътрешноправна уредба на основните права и свободи. Принцип на неотнемност на основните права и свободи в правната уредба на Република България.

Естествените права на човешкото същество, кодифицирани в международните универсални актове, носят наименованието права на човека. След ратификация на международните актове и трансформация на международните норми в национални, като цяло в законодателствата на държавите не се използва наименованието права на човека, а наименованието права на гражданина, т.е. конституционните и субективни права на гражданина на съответната държава. Това разграничаване е поставено още във Френската декларация за правата на човека и гражданина от 1789 г.
Правата на гражданина като цяло отразяват правата на човека, независимо, че не винаги се препокриват. Правата на гражданина са израз на правната връзка между гражданина и държавата, на която е гражданин. По правило Правата на гражданите получават своето развитие и конкретизиране в законодателствата на държавите главно в две насоки – конститутивни и лични /субективни/ права и свободи.
Конституционализмът е едно от най-големите исторически достижения на човешката цивилизация, предназначено да издигне във върховен принцип основните права и свободи на гражданите и система от процедури за защита.

В конституциите се уреждат не само Правата на гражданина, но и правата на човека /напр. Чужденци – чужди граждани, бипатриди, апатриди и др./. конституционно се установяват само основните права и свободи и задължения на човека и гражданина. Те са основни не защото са регламентирани в Конституцията, а са регламентирани в Конституцията защото са основни.
В юридическата литература общо приета е класификацията, съгласно която конституционните права се обособяват в три групи:

1. Политически – предоставят на гражданина самостоятелно да определя, в съответствие с установените правила, своето поведение в политическия живот, както и установяването на правоотношения с политически институции, участието в политическата система и установения политически ред
2. Социални
3. Икономически и културни
4. Лични – предоставят се на гражданите за да могат свободно да се развиват, без незаконосъобразно вмешателство на държавата в личния им живот.

Всеки има право на живот. Участието на човек в медицински опити е само с изричното съгласие.
Лична свобода и неприкосновеност никой не може да бъде произволно задържан освен случаите предвидени в закона.
Не може да си следен фотографиран без съгласие.
База данни – в Общината - локална база данни на населението - 260 общини
Данъчни - имотно състояние, коли, държавни вземания
Област - Териториално звено ГРАО - с регионална база данни
За страната – Национална база данни „Население” на РБ (върху тази база данни се оформят база данни на МВР, министерство на отбраната, военни )
Закон за защита на личните данни и сигурност.
Жилище - с прокурорско разрешение, съгласие. МВР може да влезе насилствено само ако има данни за нарушение, при пожар, трябва да възстанови щетите.
Свободно да се предвижва в територия на страната.
2+3 – предвиждат се за създаването на условия, които да гарантират жизнения минимум от духовни и материални потребности, необходими на гражданина за да живее достойно.
В юридическата литература е прието, че в конституциите са квалифицирани основните права и свободи на личността, уреждащи отношенията държава-личност- правото на живот, правото на лична свобода и неприкосновеност, които могат да бъдат конкретизирани от гражданското право.в този смисъл все по-актуален става въпросът относно гражданскоправната защита на правата на личността, която се характеризира с определена специфика, и е в зависимост от вида на нарушението и последвалите го искове. По правило исковете се свеждат до констатацията, че съответното право съществува в полза на определен индивид.
Важно средство за защита на личните права от увреждане, и искът за обезщетение, т.к накърняването на човешко право може да доведе до възникването както на имуществени, така и неимуществени вреди /напр. След нарушаването на права- физически/психически увреждания – скъпо лечение/ или да бъде накърнено доброто име, чест и достойнство – неимуществени вреди – мъка, срам, обида....

Принцип на неотнемност на основните права и свободи в правната уредба на Република България.
Този принцип е закрепен в чл. 57, ал.1 от Конституцията.Въпреки абсолютната си ценност основните права могат при определени положения да бъдат и временно ограничени.Така про обявяване на война, на военно или друго извънредно положение със закон може да бъде временно органичено упражняването на някои основни права.Но от друга страна, тъкмо абсолютната ценност на някои права изключва възможността те да бъдат ограничвани дори и при посочените в чл.57, ал. 1 положения. При никакви положения не могат да бъдат ограничавани правата, закрепени в следните конституционни текстове: чл. 28 (правото на живот), чл. 29 (забрана за рилагане на мъчения и др), ал. 31, ал. 1, 2 и 3 (предаване на обвиняемия на съд в законния срок; забрана да се използва принуда с цел да се изтръгне признание завина; презумпцията, че обвиняемият се смята за невиновен до установяване на противното с влязла в сила присъда), чл. 32, ал. 1 (личният живот на гражданите е неприкоснове) и чл. 37 (свободата на съвестта, на мисълта, на вероизповеданиетята.)

Конституционната уредба на ползването на българския език като официален език и като майчин език
Въпросите, свързани с българския език, са от съществено значение за Република България. Те са свързани с укрепването на държавността и неслучайно са предмет на конституционна уредба. През дългите години на византийско и турско робство именно българският език, църква и училище са съхранили националната идентичност. Не на последно място, сложното преплита-не на международноправна и вътрешна уредба по тези въпроси затруднява някои граждани и създава известни проблеми във въз-приемането на правната уредба. Употребата на българския език е свързана както със защитата на лични права и интереси, така и със защитата на публичноправния интерес и на държавността в нашата страна.
Още в преамбюла на Конституцията от 1991 г. са откроени основните принципни положения: „… като издигаме във върхо-вен принцип правата на личността, нейното достойнство и сигурност; като съзнаваме неотменимия си дълг да пазим национално-то и държавното единство на България, прогласяваме своята решимост да създадем демократична, правова и социална държава.“.
В Глава първа на Основните начала и, по-конкретно – в чл. 3, е записано: „Официалният език в републиката е български-ят.“. В чл. 5 е прогласено върховенството и непосредственото действие на Конституцията, което означава, че другите закони не могат да и противоречат и че всеки може направо да се позове на който и да е неин текст.
В Глава втора на Конституцията – „Основни права и задължения на гражданите“, в чл. 36 е записано: (1) „Изучаването и ползването на българския език е право и задължение на българските граждани. (2) Гражданите, за които българският език не е майчин, имат право наред със задължителното изучаване на българския език да изучават и ползват своя език. (3) Случаите, в кои-то се използва само официалният език, се посочват в закона.“
Според § 3, ал. 3 от Преходните и заключителни разпоредби на Конституцията, такъв закон трябваше да бъде приет в тригодишен срок от влизането на Конституцията в сила (13 юли 1991 г.) – тоест, най-късно до 13 юли 1994 г. Факт е обаче, че и до днес такъв закон не е приет.
Международните договори, по които Република България е страна, имат по-особено положение във вътрешния правен ред. По юридическа сила те са непосредствено след Конституцията, като имат предимство пред останалите норми на вътрешното право, които им противоречат.
Веднага обаче трябва да подчертая, че това се отнася само за международните договори. Редица международноправни актове като декларации, резолюции, препоръки и т. н. имат само насочващ и препоръчителен характер.
Конституционният съд на Република България с Определение от 1998 г. се е произнесъл, че „Всеобщата декларация за правата на човека от 1948 г. не е международен договор, по който България е страна и не може да се взема предвид от Конститу-ционния съд при упражняване на правомощията му.“. Всеобщата декларация за правата на човека е приета с резолюция от Общо-то събрание на ООН и е една „обща мяра, към постигането на която трябва да се стремят народите.“
Гражданите на Република България общуват с държавните органи, учреждения, институции и с органите на местната власт на един общ, разбираем и достъпен език, и той е българският език. Той е задължителен в Народното събрание, в министерствата и другите ведомства, в областните и общински администрации. Задължителен е при провеждане на масови обществени прояви – митинги, събрания, шествия, при предизборната агитация. Целият документооборот е на български език. Не само в обществените учреждения, но и при многообразните граждански взаимоотношения общоприетият език е българският.
Конституцията дава възможност на българските граждани, за които българският език не е майчин, да го изучават и пол-зват наред със задължителното изучаване на българския език (чл. 36, ал. 2). Остава открит въпросът къде могат да го използват. Общоприето и публично изразено в редица научни публикации е становището, според което майчиният език се използва на ниво битово общуване – в семейството, в съответната етнокултурна среда за ползване на общочовешките ценности и културни дости-жения, в личните контакти извън публичноправните взаимоотношения в държавни учреждения, ведомства, институции, в различни художествено-творчески изяви (чл. 54, ал. 1 от Конституцията).

Конституционният съд на Република България в няколко свои решения и определения, косвено засяга и въпросите с езика, правата на човека и публичния интерес. Установява на съответствие на Рамковата конвенция за националните малцинства с Конституцията на Република България. „Съдът констатира, че действително в българското и международното право липсва юридически задължително, обвързващо Република България, определение на термина „национални малцинства“ (national minorities, minorites nationales).“. Трябва категорично да се подчертае изводът на Конституционния съд: „Разпоредбите на чл. 7, 8, 9, 10 и 11 от Рамковата конвенция за защита на националните малцинства, подписана на 9 октомври 1997 г., както и конвенцията изцяло, съ-ответстват на Конституцията на Република България.“. И все пак, периодично възниква напрежение.
Гражданите и длъжностните лица по различен начин тълкуват и прилагат конституционноправната уредба. Причините за това са много и различни – образование, култура, политически или друг интерес и т. н. В правната наука е възприето разбирането, че тълкуването е сложен мисловно волеви процес, предназначен да установи точния смисъл на правната норма. Конституционният законодател се стреми към прецизност, яснота и последователност на правната уредба, но това не винаги се постига в необходимата степен, поради което се налага тълкуване. Конституционният съд дава задължителни тълкувания на Конституцията (чл. 149, ал. 1, т. 1). Но по въпросите, за които е установена празнота в законодателството /напр. в кои случаи да се употребява малцинствен език/ тълкуванията на Конст. съд не могат да решат въпроса.
Правните измерения на националното единство се определят от точното и еднакво прилагане на основните конституционни принципи – единство на българския народ като политически субект, равенство на всички, без каквато и да е дискриминация, пред Конституцията и законите, общозадължителност на всички права и задължения, посочени в Глава втора на Конституцията.
Националното единство не изключва различия – религиозни, етнически, езикови. Нещо повече – в редица конституционни текстове са отбелязани такива различия. Това етнокултурно многообразие обаче в никакъв случай не трябва да води към противопоставяне, което често се наблюдава в икономически бедните и политически нестабилни държави. Напротив – то трябва да обогатява пъстрата палитра на многообразния и сложен обществен живот и да води към развитие и прогрес. Гаранциите за това са правата, свободите и задълженията на българските граждани, прокламирани в Конституцията на Република България и доразвити в законови и подзаконови актове в съответствие с Конституцията и международните договори, по които Република България е страна.