11. Рамкова конвенция за защита на националните малцинства. Положение на Република България по отношение на този акт. Решения на Конституционния съд по тези въпроси.

Етномалцинствените пригранични, езикови, културно-исторически, териториални и други спорове и конфликти пораждат проблеми и са един от най-дестабилизиращите фактори в Европа и в частност – в региона на Балканите.
Тази етномалцинствена проблематика се характеризира с това, че във всяка от страните в тях ситуацията е различна, що се отнася до исторически създалите се условия, традициите и моделите на междуетнически взаимоотношения, равнището на защита и гаранции за правата на малцинствените общности и др.

Сред основните причини за възникването и изострянето на междуетнически противоречия и проблеми през последното десетилетие могат да бъдат очертани следните:
- Възникване и развитие на повечето държави в региона върху развалините на многосъставни държавни формирования, което в повечето случаи води до несъвпадение между култура и етнос.
- Сравнително краткия период на самостоятелно съществуване на съвременните държави на Балканите
В страните на Европейския съюз проблемни ситуации произтичат преди всичко от имигрантите, от новодошлите и техните потомци. Едва на втори план са очертани и други проблеми. Както и трудното интегриране на ромите.
В бившите социалистически страни етническите проблеми са коренно различни. Например преобърнат статус (представителите на мнозинството станаха малцинства – СССР, Чехословакия). Тук проблемът е, че се изграждат нови държави с участие на различни етнически общности, нови етноси, нови езици.
В новите държави възниква възможността за злоупотреба с държавната власт от страна на новото мнозинство. От друга страна възниква сепаратизъм на малцинствата.
Основната насока, в която трябва да се решение на проблемите на етническите малцинства, е различна в Западна Европа и бившите социалистически страни особено от Югоизточна Европа и бившия СССР. В първият случай става дума за специални мерки по социалната защита на имигрантите и тяхната интеграция. Мерки против дискриминацията на расизма. Във втория случай става дума за основни задачи по изграждането на стабилно гражданско общество и ефективна политическа демокрация. Западна Европа „другите” етноси се сблъскват с частни проблеми, в Югоизточна Европа – с фундаментални проблеми. Това е най-важната разлика. Пример за етнически конфликт и насилие е България през 1989 г. и проведената в тоталитарен стил, като военна операция, акция наречена „възродителен процес”, коята доведе до атмосфера на несигурност, насилие над турските граждани и изселване на над 300 хиляди етнически турци.

Съществува взаимозависимост между процеса на демократизацията и начините за преодоляване на етнически конфликти. Като цяло демократизацията има потенциал да съдейства за смекчаване на етническите конфликти. Демокрацията предостави възможност за свободно изповядване на исляма. Демократичните промени създадоха възможност много етнически напрежения, включително трудният конфликт в Косово, да излязат на повърхността.
Взаимоотношението между демократизация, демокрация и етнически конфликти има две страни: демокрацията има потенциал да съдейства за смекчаване и преодоляване на етническото напрежение, но преходът към демокрация създава благоприятни условия за омраза, противоречия, с това конфликти и кризи на етническа основа. Националните мнозинства в балканските страни няма да бъдат сигурни, докато човешките права на малцинствата не са защитени в необходимата и възможна степен. Повечето конфликти са резултат от правителствени политики и практики, които са дискриминационни или нарушават основни права на етническите малцинства.
Повечето етнически конфликти включват сблъсък на интереси, който може да стане експлозивен дори в демократични общества, ако правата на малцинствата не се зачитат. Този сблъсък обикновено включва борба за земя, образование, употреба на език, политическо представителство, религия, запазване на етническа идентичност, автономия, заетост, самоопределение. Всичко това е уредено от международното право, като недискриминацията е централен въпрос. Освен това се появяват и нови договори за защита на малцинствата като Рамковата конвенция за защита на националните малцинства и редица други инициативи за защита на техните права.
- Например на 26.06.1945 г. в Сан Франциско петдесет и една държави – учредителки на ООН, приемат устава на Организацията. Това е новата международна миротворческа централа, която трябва да помогне на човечеството да излезе от следвоенна морална разруха и да прегърне идеята за свят, изграден от свободни и равноправни граждани.
- На първото си заседание комисията по правата на човека взема решение да бъде съставена международна Харта за правата на човека. Дейността по подготовката на Хартата започва с изработване на Всеобща декларация за правата на човека. Декларацията поставя въпроса за пълно равенство и недопустимост на различия не само от морална и религиозна гледна точка, но и във всички останали сфери на живота, като пледира за пълно равенство, независимо от политическата система и власт.
- Международния пакт за граждански и политически права.
Същевременно Подкомисията пояснява, че понятието „национално малцинство” е приложимо само в слените случаи:
- когато се отнася към групи от населението, които са по-малобройни в сравнение с останалите и които притежават и желаят да запазят трайно етническите, религиозните и езиковите си традиции, които ги отличават от останалото население;
- когато тези малцинства са достатъчно авторитетни числено, за да са способни да запазят вътре в групата посочените по-горе характеристики;
- когато те проявяват лоялност към държавата от която са част.
Мерките за закрила на националните малцинства в рамките на Обществото на народите са предвидени в няколко основни групи документи, а именно:
- Мирният договор, подписан в Сан Жермен на 10.09.1919 г.
- Мирният договор с България, подписан в Ньой 27.11.1919 г. и много други договори.
Изработените до този момент механизми, както в областта на общите човешки права, така и тези касаещи правата на националните малцинства, се нуждаят не само от актуализиране, но и от създаване на инструментариум за превенция при изменената, особено след 1990 г. геополитическа обстановка на континента.
-През 1994 г. Съветът на министрите приема окончателния текст, титулуван „Рамкова конвенция за закрила на националните малцинства”. На българската общественост документът е познат като „рамкова конвенция за защита на националните малцинства”. Текстът е открит за подписване от страните – членки на Съвета на Европа на 1.02.1995 г. и влиза в сила на 1.02.98 г.
Рамковата конвенция е изготвена като документ с програмен характер. Нейната цел е да начертае онзи минимум (т.е. рамката) от мерки по закрилата на специфичните права на националните малцинства, пред който нито една държава ратифицирала документа, не трябва да слиза при изработването и прилагането на вътрешното си законодателство в областта на правата на своите национални малцинства.
Самото заглавие на документа-конвенция, предполага отчитане и съгласуване на интересите на две страни и в случая на държавата, от една страна, и на нейни граждани от малцинствен произход – от друга страна. Формата на документа дава възможност за избор на такива средства за закрила на националните малцинства, които да бъдат съобразени с исторически утвърдените национални традиции. Възможност към документа да имат право да се присъединят страни, които не са членки на Съвета на Европа.
Терминът „национално малцинство”, макар и наложил се в официалната административна и правна лексика на СЕ, е достатъчно двусмислен, спорен и поради това неизвестен. Терминът „националност” се идентифицира с „гражданство”. Българската позиция по темата е формулирана от представител на страната в комитета ad hoc. Изразено е становището, че „изборът основаващ се на концепцията за политическа нация прави безпочвени опасенията, че българските граждани с различия в езика във вероизповеданието и етническата принадлежност могат да бъдат разглеждани като национални малцинства, които представляват части от други нации.

Всички страни – членки на ЕС, в нормативната си уредба предвиждат спазване на следните видов права на лицата принадлежащи към националните малцинства: езикови, образователни, културни, религиозни, политически, социално-икономически.
При изработването на Рамковата конвенция, Съветът на Европа не посочва какви са възможностите за държавите да изразят своите несъгласия или съмнения относно текста – независимо от всеобщата подкрепа на нейния дух. Това дава възможност за резерви от страна на държавите, които те биха включили в своите ратификационни декларации. Към този факт трябва да се добави и установената вече липса на общо приемливо определение на понятието „национално малцинство”. Така при бъдещата ратификация се очертават два сериозни аргумента за „оттеглящи” уговорки от страна на отделните държави. Например част от тях отричат съществуването на такъв елемент (национално малцинство) на тяхна територия, а втората група – тези, които признават такъв елемент, ограничават поетите от тях задължения в най-разнообразни формати.

България ратифицира документа през 1999 г. Основаната за разнопосочно отношение към постановките на Рамковата конвенция се базират на факта, че в българската конституция няма конкретна норма, която да признава присъствие на национални малцинства в държавата.
В Закона за ратификация се потвърждава „привързаността на страната към ценностите на Съвета на Европа и желанието за интеграция тези европейски структури...”, както и ангажиментът на страната към политиката в защита на човешките права и на толерантност към лица, принадлежащи към малцинствата”. След като аргументира мотивите си за ратификация, народното събрание на Република България декларира, че ратифицирането и прилагането на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства по никакъв начин не дава право на дейност, нарушаваща териториалната цялост и суверенитета на единната българска държава, нейната вътрешна и международна сигурност”. С това на практика е изразена резерва към някои от правата, предоставени на националните малцинства.
Конституционния съд на Република България констатира, че действително в българското и международно право липсва юридически задължително, обвързващо Република България определение за термина национално малцинство, както и че Конституцията не дава определение на термина „национално малцинство”. Въпреки това конституционния съд обяснява някои от елементите на националните малцинства като казва, че „В самата конвенция определение на термина „национално малцинство” не е дадено. Като най-важни на идентичността на лицата, принадлежащи към национални малцинства чл. 5, ал. 1 от конвенцията сочи религията, езика, традициите, културното наследство, но това не е счетено за достатъчно за изработване на определението”.
Видно е, че тези елементи са отчетени в решението на конституционния съд.
Конституционния съд отбелязва, че термина “национално малцинство” не е чужд за българското законодателство. В конституционно правната ни традиция този термин е употребен в конституцията на Народна Република България от 1947 г.
Според Конституционния съд определение на това понятие може да бъде извлечено и от Международния пакт за граждански и политически права.

В конституцията на Република България е посочен принципът за равенство на гражданите пред закона чл. 6 ал. 2. Възниква въпросът на това изброяване? – дали то е примерно или изчерпателно? Отговорът, който се извежда от Конституцията е, че посочването на социалните признаци – раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, политическа принадлежност и т.н. е изчерпателно. В този смисъл е и Решение № 14 от 1992 г. на Конституционния съд. Извън обхвата на тези социални признаци остават възможни ограничения. По-точно искано е да се обявят за противоконституционни членове 7, 8, 9, 10 и 11 от Рамковата конвенция. Решението е и те съответстват на конституцията на Република България. В мотивите на решението се казва: т. 7 „Съдът констатира, че съдействието в Българското и международното право липсва юридически задължително обвързващото Република България определение на термина „национално малцинство”....т. 9 „Съдът приема, че волята на договарящите се държави на този етап на международноправна уредба е да представи определението на съдържанието ù национално малцинство” на преценката на всяка договаря се държава....в т. 11 на своето решение Конституционния съд подчертава: Терминът национално малцинство е конвенциален т.е. не е правен, с ясна летална дефиниция и от там обхват на прилагане...и по нататък....До момента България все още не е определила съдържанието на понятието „национално малцинство” във вътрешното си право. Тоест, политиката ни е като .... – съгласни сме с Рамковата конвенция, в които държави има национални малцинства да я прилагат.

В Разпоредбите на Конституцията на Република България се открива еднопосочност с целите на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства. Например чл. 29 ал. 1 от КРБ забранява жестокото, безчовечно или унижаващо отношение, както и насилствената асимилация, в синхрон с чл. 5 ал. 2 от Рамковата конвенция. Конституцията дава право на гражданите, за които българския език не е майчин, да изучават и ползват своя език наред с официалния (чл. 36 ал. 2). Рамковата конвенция пък формулира прав за ползване на малцинствен език (чл. 10 ал. 1). Важно право на всеки индивид е правото на образование. В чл. 53 ал. 5 от Конституцията е закриляно правото на създаване на училища от граждани и организации по ред определен от закона. От формулировката „всеки има право на образование” е видно, че конституцията не допуска дискриминация в тази област, дава възможност за разгръщане на мрежа от учебни заведения за интересите на всички етноси. Посочените текстове се покриват с препоръките на чл. 12 ал. 3 и чл. 13 ал. 1 на Рамковата конвенция.

Така постепенно Република България съобразява и синхронизира своето законодателство в областта на малцинствената материя с основополагащите глобални и европейски документи в тази област и предприема редица практически мерки за гаранцията на правата на своите граждани от малцинствен произход. Механизмите, които осигуряват гаранциите за техните права, са Конституцията на страната и редица вътрешноправни документи, които предоставят свобода при упражняване на етнически специфики и многообразие.