Лекция 1 - Латинската азбука (Alphabetum)

ALPHABETUM - АЗБУКА

Латинската азбука е възникнала под влияние на етруската азбука и на западногръцката азбука, която е била използвана в елинските колонии по крайбрежието на Италийския полуостров и остров Сицилия.


1. Латинската азбука има 24 букви, като последните две са заимствани от гръцката азбука през 1. в. пр. Хр. за предаване на съответните звукове в гръцките заемки. Първоначално звуковете у  и в са се означавали с една буква V v. През Средновековието се въвежда буквата J j, която се използва в някои издания вместо I i със звукова стойност й.
2. В най-старата епоха буквата с е служела за означаване и на звука г, което се е запазило при съкращенията на личните имена: C. = Gaius, Cn. = Gnaeus. 
3. Първоначално са използвани само главни букви, а писането е било слято, без разделяне на думите (scriptio continua), например в израза SENATUSPOPULUSQUEROMANUS = senātus populusque Romānus - сенатът и римският народ.

Буква
Наименование
Произношение
A a
А
а
B b
Бе
б
C c
це (ке)
к, ц
D d
Де
д
E e
Е
е
F f
Еф
ф
G g
ге
г
H h
Ха
х
I i
И
и, й
K k
Ка
к
L l
Ел
л
M m
Ем
м
N n
Ен
н
O o
О
о
P p
Пе
п
Q q
Ку
к
R r
Ер
р
S s
Ес
с, з
T t
Те
т, ц
U u
У
у, в
V v
Ве
в
X x
Икс
кс
Y y
Ипсилон (игрек)
и
Z z
Зета
з

- звучни (mediae): b, d, g;
- беззвучни (tenues): p, t, c (k, q);
- аспировани (aspirātae): ph, th, ch, rh (само в гръцки думи)
- устнени (labiāles): b, p, (ph);
- зъбни (dentāles): d, t, (th);
- гърлени (gutturāles): g, c (k, q), (ch);

Класификация на звуковете
I. Гласни (vocālеs)
1. Прости гласни (monophthongi): a, e, i, o, u и y (само в гръцки думи)
2. Двугласни (diphthongi): ae, au, ei, eu, oe, ui (произнасят се като единен звук в рамките на една сричка) . В късния латински език двугласните ae и oe започват да се произнасят като простата гласна e.

II. Съгласни
1. Шумови (неми) или преградни (mutae или explosīvae)
a) по признак звучност/беззвучност
b) по място на учленение
2. Континуантни
a) носови (nasāles): m, n;
b) плавни (liquidae): l, r;
c) съскави или спиранти (spirantes): f, v, s, h, (j) (=предгласно i в началото на сричка)

Забележки
1. Като двойни съгласни (compositae) се отбелязват буквите (графемите) x и z, защото означават съчетание от два звука: x = cs, z = ds.
2. Съчетанията gu и qu пред следваща гласна са наследници на индоевропейските лабиовелари и u се е произнасяло като w в английски (например lingua език, aqua вода).
3. Всички носови и плавни съгласни са звучни, а от съскавите – само v.

Класификация на съгласните

Произношение

1. Гласната i пред гласна в началото на думите и между гласни в средата на думите започва да се произнася като спирант (= й в бълг), напр. ius право, Ianuarius януари, Maius май. Сложните думи, на които втората съставка започва с запазват произношението с й, напр. dis-iunctio. През Средновековието този звук започва да се отбелязва с буквата j, която се е наложила в съвременната латиница.
2. Останалите пет гласни имат само един изговор. След класическата епоха двугласните ae и oe се монофтонгизират и в късния и църковния латински се произнасят като е, напр. quaestor квестор, comoedia комедия. Когато ae или oe не представляват дифтонг, над втората буква се поставя трема ( ¨ )или знак за дължина ( ¯ ), напр. aër въздух, poēta поет.
3. В латинската азбука има три знака за звук к: c, k, q. Употребата на k е съвсем ограничена за сметка на c и се е запазила в няколко думи в начална позиция пред a, като се срещат и дублети с k и c:  Kalendae (и Calendae) календи, първия ден от месеца в римския календар. Буквата q се среща само в съчетание с гласната u пред гласна и групата се произнася кв, напр. quaestor квестор.  Във всички останали случаи се употребява буквата c.
4. Буквата c пред гласните e, i, y (и двугласните ae и oe) е получила смекчение и се чете ц, напр. sacer свещен, facinus деяние, престъпление, Cyprus Кипър, caedes убийство, coeptum начинание. В останалите случаи – пред гласните a, o, u, пред съгласна и в края на думите се произнася к: cardinālis главен, corpus тяло, culpa вина, rector управител, lac мляко.
5. Съчетанието su пред гласна се произнася св само в следните думи и техните производни: suadeo убеждавам, suesco свиквам, suavis сладък, Suebi шваби, германско племе, но suus свой, casuālis случаен.
6. Съчетанието ngu пред гласна се произнася нгв: lingua език, sanguis кръв, но longus (лонгус) дълъг.
7. Съчетанието ti пред гласна се произнася ци, напр. natio народ, initium начало. Произношението ти се запазва, когато тази сричка е предшествана от s, t или x (напр. bestia животно, mixtio смес, Bruttium Брутиум, област в Италия), когато е в гръцки заемки (напр. Galatia – Галатия, област в Мала Азия) или сричката е дълга (напр. в местоименната форма totīus).
8. Буквата x означава съчетание от два звука – cs, напр. pax мир,  iudex съдия. В словно начало x се среща само в чужди думи, напр. Xerxes - Ксеркс, персийски цар.
9. Аспированите съгласни се срещат в гръцки заемки.
а) ph се чете ф и замества φ в гръцки заемки, напр. philosophia философия, triumphus триумф.
b) th се чете т и замества θ в гръцки заемки, напр. thema тема, theātrum театър.
c) ch се чете х и замества χ в гръцки заемки, напр. charta лист папирус, хартия, харта, chorus танц; хор, но се среща и в някои латински думи, напр. pulcher хубав.
d) rh замества гръцката буква в началото на думата или след r в средата на думата и се чете р, напр. rhetorica реторика, rhythmus ритъм.
10. Буквата y се среща само в гръцки думи и се произнася и, напр. nympha нимфа.
11. Буквата z се среща също само в гръцки думи и първоначално се произнасяла дз, но по-късно се опростява в з, напр. zona пояс, зона.

Срички (syllabae)

Сричката е част от думата или отделна дума, състояща се от гласна или двугласна обикновено в съчетание с една или повече съгласни. Думите имат толкова срички, колкото гласни или двугласни съдържат. В латински език сричките се броят отляво надясно, т. е. от края към началото на думата.
При разделяне на срички една съгласна между гласни или двугласни отива към следващата сричка, т. е. тази съгласна е начало на сричката (напр. i-ni-ti-um, a-qua. Две съгласни или двойна съгласна се разделят и между тях минава границата между сричките (напр. con-cor-di-a съгласие, an-cil-la слугиня. Само когато групата съгласни е шумова (p, b; t, d; c, g) + плавна (l, r), групата се свързва със следващата сричка (напр. ar-bi-tri-um определение, решение, sa-cri-fi-ci-um свещенодействие. Когато сричката завършва на гласна, тя е отворена (напр. co-rō-na венец, корона, където всички срички за отворени), а когато завършва на съгласна – затворена (напр. con-sul консул, където и двете срички за затворени). В сложните думи разделянето става според съставните им части, trans-actor посредник, dis-iunctio разделяне.  

Квантитет (дължина) на сричките

Латинските гласни са кратки или дълги по природа, т. е. те се различават по дължина, както е в някои съвременни езици. Кратките гласни се произнасят за една единица време, наречена mora, и краткостта се отбелязва (при нужда) с отворена нагоре дъгичка над гласната, напр. ă, ě, ŏ.
Дългите гласни се произнасят за две мори и дължината на гласната се означава с чертица над гласната, напр. ā, ī, ū. Дължините на гласните винаги се отбелязват в речниците. Двугласните винаги са дълги, защото представляват съчетание от две гласни.
В зависимост от квантитета на гласните сричките се делят на кратки или дълги.
1. Кратки са всички срички, които съдържат кратки гласни и след тях няма повече от една проста съгласна, напр. ă-mī-cĭ-tĭ-ă (приятелство), където всички срички освен сричката mī са кратки, защото съдържат кратки гласни. По правило кратка е всяка сричка, в която гласна се намира пред друга гласна или пред h, напр. tră-ho влача, ă-mī-cĭ--ă. 
2. Дългите срички са два вида:
a) Дълги по природа са сричките, които съдържат двугласни или дълги гласни, напр. в  --tus пратеник, легат втората и третата сричка от края са дълги , защото съдържат дълги гласни, в cau-sa причина, съдебно дело сричката cau- е дълга, понеже съдържа двугласната au. 
б) Дълги по положение са сричките, които съдържат кратка гласна, но са следвани от група съгласни или x, напр. ma-gis-ter учител, no-xa вреда. Само групата шумова (p, b; t, d; c, g) + плавна съгласна (l, r) не удължава предходната сричка с кратка гласна, напр. ar-bi-tra свидетелка, където сричката -bi- е кратка, защото съдържа кратка гласна и не се удължава по положение от следващите я шумова и ликвидна съгласна.

Ударение (accentus)

В речта една сричка от думата се произнася с по-голяма сила или височина. Тази сричка носи словното ударение.
Ударението в латински език се носи от втората или третата сричка в думите (редът на сричките се отчита от края към началото на думата), следователно крайната сричка винаги е неударена. Правилото е следното:
1. Всички двусрични думи имат ударение на втората сричка от края, т. е. на началната сричка, напр. o-pus работа, дейност, -men име.
2. При многосричните думи ударението се носи от втората или третата сричка в зависимост от дължината на втората сричка от края на думата:
a) Втората сричка от края получава ударение, ако е дълга независимо дали по природа (т. е. съдържа двугласна или дълга гласна) или по положение (след кратката гласна има група от две или повече съгласни), напр. ac--so обвинявам, mo-nu-men-tum паметник.
b) Ударението в многосричните думи пада върху третата сричка, ако втората е кратка. Ударението в трисричната дума na-ti-o пада върху третата сричка, защото сричката ti е кратка.
Забележка
Частиците –que (и), -ve (или), -ne (ли) се прилепват към думите и привличат ударението върху предходната сричка независимо от нейната дължина.