7. Конвенция на ООН в областта на правата на човека - гражданите, лицата без гражданство, търсещите убежище и т.н. Положението на Р. България по основните от тях.

В рамките на ООН са сключени близо 80 споразумения и декларации по широк кръг от въпроси. Държавите наблюдават дали се спазват ангажиментите по седем от конвенциите. Когато държавите станат страни по тези конвенции, те се съгласяват тяхното законодателство по правата на човека да бъде разгледано от независими експертни органи.
Конвенцията за преследване и наказване на престъплението геноцид (1948 г.) е пряк отговор на зверствата през Втората световна война и определя престъплението геноцид като извършване на действия с намерение да бъдат унищожени национални, етнически, расови или религиозни групи и задължава държавите да изправят предполагаемите престъпници пред съд. В нея участват 135 страни.

Конвенцията за статута на бежанците (1951 г.) определя правата на бежанците, особено правото им да не бъдат връщани насила в страните, в които са в опасност, и урежда различни аспекти на всекидневния им живот, включително правото на труд, образование, обществена помощ и социална сигурност, право на документи за пътуване. В конвенцията участват 142 държави. Особена категория чужденци са тези, на които е предоставен статут на бежанец. Бежанци са лицата, доброволно напуснали родината си, или държавата, в която е постоянното им местоживеене, по време на война или въоръжени конфликти, в резултат на преследване или други извънредни обстоятелства.
Особена категория образуват и т.нар. политически бежанци, т.е. лицата преследвани по политически мотиви в държавата, в която е постоянното им местоживеене. Те имат общи черти с лицата без гражданство, но имат право да претендират за право на политическо убежище в приемащата държава.
Според Конвенцията от 1951 г., нейните разпоредби не засягат лицата, за които има сериозни основания да се предполага, че:
- са извършили престъпления срещу мира и човечеството
- са извършили тежки престъпления, нямащи политически характер извън държавата, даваща им убежище, преди да са били допуснати в тази държава в качеството си на бежанци
- виновни за извършени деяния, противоречащи на принципите на ООН
през 1967 г е подписан Протокол за бежанците, който макар и неразривно свързан с конвенцията от 1951 г., е независим от нея. Той премахва времевите и географските ограничения на определението бежанец, които се съдържат в Конвенцията.

Международната конвенция за ликвидиране на всички форми на расова дискриминация (1966 г.) е едно от най-широко ратифицираните споразумения ­ 169 държави. Като започва с постановката, че всяка политика на расово превъзходство, основаваща се на расови различия, е незаконна, невярна от научна гледна точка и юридически осъдителна, тя дава определение за „расова дискриминация“ и задължава държавите членки да вземат мерки за забраната като законодателство и като практика. Конвенцията учредява контролен орган ­Комитет за премахване на расовата дискриминация, който разглежда доклади на държавите, както и петиции от отделни лица, твърдящи, че конвенцията се нарушава, ако заинтересованата държава приема тази незадължителна процедура.

Конвенцията за премахване на всички форми на дискриминация по отношение на жените (1979 г.) със 175 участници гарантира равенството на жените пред закона и определя мерки за премахване на дискриминацията на жените по отношение на обществения и политическия живот, националност, образование, заетост, здравеопазване, брак и семейство.

Конвенцията против изтезанията и друго нечовешко и унизително отнасяне или наказание (1984 г.) със 134 държави участнички определя изтезанието като международно престъпление, държи страните отговорни за предотвратяването му и изисква от тях да наказват престъпниците. За оправдание на изтезанията не се признават никакви изключителни обстоятелства, нито пък мъчителят може да се защити, че е действал по заповед. Контролният орган, учреден от конвенцията ­ Комитетът против изтезанията, разглежда доклади на държавите членки и може да провежда разследване в страни, за които смята, че изтезанията са системна практика.

Конвенцията за правата на детето (1989 г.) признава особената уязвимост на децата и обединява в един широкообхватен кодекс защитата на децата по отношение на всички категории човешки права. Конвенцията твърдо гарантира недискриминирането и признава, че всички действия трябва да се ръководят от най-доброто осигуряване на интересите на децата. Специално внимание се обръща на децата бежанци, инвалиди или членове на малцинства. Конвенцията е най-широко ратифицираната ­ от 192 страни. Комитетът по правата на детето, учреден с конвенцията, наблюдава нейното изпълнение и разглежда доклади, представени от държавите.

Международната конвенция за защита на правата на мигриращите работници и членовете на техните семейства (1990 г.) определя основните права и принципи, а също и мерките за защита на мигриращите работници ­ както легални, така и нелегални, през цялото време на мигриране. Конвенцията, която влезе в сила на 1 юли 2003 г., има държави участнички. Първото заседание на нейния контролен орган ­ Комитета по мигриращите работници, беше проведено през март 2004 година. Всеобщата декларация и други документи на ООН вдъхновиха сключването на няколко регионални споразумения като Европейската конвенция за човешки права, Американската конвенция за човешки права и Африканската харта за човешки и народни права.

Други актове на ООН
ООН е приела много други нормативни документи и правила за защита на правата на човека. Тези „декларации“, „правила за поведение“, „принципи“ и т. н. не са споразумения по които има страни, но имат огромно влияние не само защото са съставени внимателно и са приети с консенсус. Сред най-важните от тях са: Декларацията за премахване на всички форми на нетърпимост и дискриминация, основани на религия и вяра (1981 г.) ,Декларацията за правото на развитие (1986 г.) ,Декларацията за правата на хората, принадлежащи към национални или етнически, религиозни и езикови малцинства (1992 г.) , Декларацията за защитниците на човешките права (1998 г.) и др.Основният орган на ООН, който работи за подпомагане и защита на човешките права, е Комисията на ООН по правата на човека, учредена през 1946 г. Комисията осъществява цялостното политическо ръководство, изучава проблемите на правата на човека, развива и кодифицира нови международни норми, наблюдава човешките права в целия свят. Комисията се състои от 53 държави членки, избрани за срок от три години, и всяка година заседава по шест седмици в Женева. Ако прецени, че определена ситуация е достатъчно сериозна, комисията може да възложи разследването или на група от независими експерти (работна група), или на отделна личност (специален докладчик/представител). Въз основа на получената от експертите информация комисията може да призове съответното правителство да извърши необходимите промени.
Специалните докладчици и работните групи по правата на човека са на първата линия на защитата на човешките права. Те разследват нарушенията и се намесват в отделни случаи и в извънредни ситуации чрез т. нар. специални процедури. Експертите по човешките права са независими. Те служат в лично качество максимум шест години и не се преназначават.

В българското законодателство, правата и задълженията могат да бъдат:
1. Само за български граждани
2. За български и чужди граждани ( лица без гражданство )
3. Само за чужденци

Глава първа от Конституцията, глава втора се съдържат основни начала за правата и свободите на гражданите
България е една от най-демократичните страни по отношение на правата на чужденците – лица, граждани на чужда държава или без гражданство /Закон за чужденците в РБ/. Чужденците са физически лица, които пребивават временно или постоянно на територията на една държава и попадат под нейната юрисдикция, независимо, че не са нейни граждани. Понятието чужденци, обхваща понятията чужд гражданин, лице с двойно гражданство и бежанци.

Най-близо до статута на български граждани са постоянно пребиваващите чужденци, но те нямат политически права ( да избират ) да заемат длъжности, за които се изисква българско гражданство. Независимо от времетраенето на престоя, те се ползват от пълен обем дипломатическа и консулска защита от официалните дипломатически и консулски представителства на собствената държава, намиращи се на територията на приемащата държава. ЧГ попадат под юрисдикцията на приемащата държава, с изключение на случаите на експулсиране и екстрадиране.

Лицата с двойно гражданство /бипатриди и биполиди/ се ползват с правен статус, който се определя в зависимост от това, дали едното гражданство е гражданство на държавата, на територията на която се намира или живее постоянно. Двойното гражданство възниква: в случай на колизия на законите на две държави относно получаването на гражданство, когато едно дете се роди на територията на държава, чийто закон включва принципа на почвата, а родителите са гражданите на държава, чийто закон включва принципа на кръвта; в случай на брак с чужд гражданин; в случай на натурализация – придобива ново гражданство, но запазва и старото си. Всяка държава, чийто гражданин е лице с двойно гражданство, изисква от него да изпълнява всички задължения, произтичащи от законодателството. Съгласно международното право държавите могат и въобще да не признаят второто гражданство и да разглеждат лицето като свой гражданин. Това правило произтича от подписаната на 30.04.1930 г. в Хага Конвенция за някои въпроси, засягащи колизията на законите за гражданството. Редица разпоредби в нея, засягат въпроси относно двойното гражданство, като се прокламира, че съответните разпоредби на националните закони трябва да се признават от другите държави, освен ако не противоречат на международните договори.

Лицата без гражданство /апатриди, аполиди/ не притежават гражданство на нито една държава и техният правен статус се определя в националните законодателства на всяка държава. Може да възникне в следните случаи:
- когато едно лице е загубило гражданството на една държава – доброволно или му е отнето, и не е придобило гражданство на друга държава
- когато жена встъпи в брак с чужд гражданин и автоматично губи гражданството си, след като е напуснала родината си, но не е придобила гражданство при пристигане в държавата на съпруга си / временно или постоянно/
- когато едно лице е родено на територията на държава, където се прилага „принципът на кръвта”, а неговите родители са без гражданство.
Лицата без гражданство се ползват с по-ограничена правоспособност в сравнение с другите две категории. Техният правен статус се определя в законодателството на държавата, в която пребивават и му се подчиняват напълно. Техните възможности за получаване на работа, равно заплащане, за социални помощи др. Са по-ограничени в сравнение с гражданите на приемащата държава. не се ползват с дипломатическа и консулска защита.

1954 г. Конвенция за статуса на апатридите, като под това понятие се разбира, лице, което не се разглежда като гражданин на нито една държава в съответствие с нейното законодателство. Съгласно нея всеки апатрид е длъжен:
- да се подчинява на законите и правилниците на държавата, в която се намира
- предоставя им се свобода да изповядват своята религия
- държавата е длъжна да се отнася с тях, както към чужденци
- договарящите се държави предоставят на апатридите същото правно положение като на чужденците
- поемат задължение да издават документи на за самоличност на апатридите, намиращи се на тяхна територия и не притежаващи действителни документи за пътуване.

Понятието гражданство като термин е провъзгласено в Декларацията за правата на човека и гражданина 1789 г. Гражданството включва в себе си правата и свободите на гражданина наред със задълженията. Гражданството е правна и политическа връзка между отделното физическо лице и съответната държава. Въпросите за гражданството се определят от националното законодателство на съответната държава. Може да се каже, че правото на гражданите е задължение за държавата - пример: правото на труд, образование; И обратно правото на държавата е задължение на гражданите например - задължението им да защитават териториалната цялост на държавата. Качеството “ гражданин на българската държава“ се урежда от закона за българското гражданство от 1998 г. и Конституцията.
В чл. 25 ал. 1 на Конституцията са установени три способа за придобиване на българско гражданство: по произход, по месторождение /ако не придобива друго гражданство по произход/, по натурализация.
Придобиването на гражданство - по рождение, означава от момента на раждане и продължава до физическата смърт; Държавите се придържат към два принципа: единият е придобиване на гражданство “по произход – правото на кръвта“ т.е детето придобива такова гражданство, каквото имат родителите. Ако родителите имат различно гражданство тогава гражданството на детето се урежда съобразно законодателството на съответната държава. В някой държави от Западна Европа детето следва гражданството на бащата, а в други / Азия / това на майката.
Другия принцип за придобиване на гражданство е “териториалният принцип“ и означава, че детето родено на територията на една държава придобива автоматично нейното гражданство, независимо от гражданството или безгражданството на родителите му.
Третият способ предвижда придобиване на българско гражданство - по натурализация - тук се изисква изричната воля на лицето, както и съгласие на съответната държава, като двете условия трябва да са в кумулативна връзка. За придобиване на гражданство по чл. 12 от ЗБГ се изисква: - лицето да е пълнолетно ; да е живяло на територията на Р България не по малко от 5 год.; да не е извършило умишлено престъпление и не е осъждано за дела от общ характер; - да има доход или занятие за издръжка ; да владее български език

Гражданите, за които българския език не е майчин имат право наред с българския език да изучават и майчиния си език. Случаите, в които се използва задължително официален език са регламентирани със закон. Гражданство може да се придобие и чрез реинтеграция - свързва се с възстановяване на вече загубено гражданство и не са валидни условията за натурализация ./ сключване на брак , осиновяване , спец . заслуги / .
Б-я е ратифицирала рамковата конвеция за защита правата на малцинствата . В нея няма дадено понятие за малцинство , но е описан какви права трябва да имат малцинствата . Конституционния съд има
Официален език е този които се ползва във публичното пространство , централни институции, общини, библиотеки . Майчин език – в семейството Общуване на битово ниво – в семейството, на събирания

Съгласно Европейската конвенция всеки има право да представи доказателства и да се защити. Никой не може да бъде преследван и да бъде ограничаван.
Някои от правата са: избирателни права на гражданите, Закон за Достъп до информацията, гражданите могат да се събират свободно без оръжия, викове, скандали, Закон за митингите, сдружения на граждани на политическа професионална основа, ЮЛ с нестопанска цел, гражданите имат право на жалби, предложения и петиции. Тук е мястото на омбудсмана, тъй като обществото преминава от една политическа система в друга (средство за въздействие върху администрацията). Може да е национален и местен. Може да доведе до по-добро общуване между граждани и администрация .
Социални и икономически права (образование, труд, здравеопазване, социални осигуровки) Образоването у нас е задължително до 16 г., но 23 % са неграмотни. Държавата гарантира правото на труд - правна фикция, правото на защита.
1. Всички права в конвенцията са неотменими , единствено при обявяване на война или друго извънредно положение някой от тях могат да бъдат ограничавани. В чл. 57 са изброени правата които не могат да бъдат ограничени.
2. Пределите на правата - са личната сфера на другите ( в публичното право – публичните личности могат да правят само това , за което имат компетенция кмета, в частното право - всичко което не е забранено)

Гражданство се загубва по 3 начина – чрез освобождаване, но само по молба на лицето до съответните компетентни органи; чрез лишаване от гражданство / отнася се за лица придобили гражданство по натурализация /; при смърт на лицето.
Въпросите за гражданството намират място в нормите на МП: Устава на ООН, Всеобщата декларация за правата на човека от 1948 г.

Чужденци са физически лица , които пребивават временно или постоянно на територията на една держава и попадат под нейната юрисдикция, независимо че не са нейни граждани . По правило чужденец може да пребивава на територията на една държава след получаване на разрешение в съответствие с установената в нея паспортна с/ма, определяща режима за тях. Под правен режим се разбира законовите и подзаконови актове уреждащи въпросите за влизане , пребиваване и напускане на д-вата . Това определя и статута на чужденците.

Съществуват три различни режима които определят статута на чужденците.
1. Национален  режим – по отношение на някои права и свободи чужденците са приравнени на гражданите на държавата, на са с ограничена правоспособност, например нямат право да гласуват или да заемат държавни служби, за които се изисква българско гражданство.
2. Режим на взаимност - този режим се урежда от Международни договори за уреждане статута на официални представители или за безвизово влизане на гражданите на държавите сключили договор. У нас основния и важен нормативен акт, който урежда статута на чужденците е “Закона за чужденците в България“ от 98 г., както и “Правилника за прилагане закона за чужденците в България“ от 98 г.

За допускане на чужденец на територията на Р. България се изисква:
1. Официален документ от държавата или друг субект на МП удостоверяващ самоличността на чужденеца и даващ му право да пътува в чужбина – дипломатически паспорт, служебен, официален, обикновен личен, морски
2. Виза  - разрешение за влизане и пребиваване в държавата. Това, че лице притежава официален документ и виза не означава автоматично, че държавата е задължена да го пусне на територията си. Това се урежда от законодателството на съответната държава. За да бъде един чужденец задържан или изгонен принудително трябва да има решение на съда.

Екстрадиция - това е наказателно процесуална мярка по НПК за предаване на чужденец извършил престъпление или е наложено наказание лишаване от свобода от чужда държава. Извършва се от прокуратурата. Нужно е наличие на международен договор между страните .
Експулсиране – административна санкция за предаване на нежелан чужденец на друга държава. Извършва се от Министерствата на вътрешните или външните работи.