46. Международна продажба на стоки – понятие, правна уредба. Конвенцията на ООН относно договорите за международна продажба на стоки /Виена, 1980/. Приложно поле и общи разпоредби. Договор за международна продажба на стоки – сключване, съдържание, изпълнение; основни права и задължения на страните. Отговорност при неизпълнение.

Международен характер на договорите за продажба на стоки. Това понятие е общоприето в актовете с международен произход. Международният характерна договорите за продажба на стоки може да произтича от отделни елементи на правоотношението и да бъде свързано с повече от една държава /поради различно поданство на страните, различно гражданство на субектите, договорът да е сключен в една държава, а местоизпълнението да е в друга държава, да е уговорено плащането в чужда валута и т.н./. В позитивното МЧП, дори в уеднаквената уредба на различните държави не винаги едни и същи връзки са меродавни за международния характер на продажбата. Следователно винаги трябва да се ръководим от правната характеристика, дадена за международната продажба в съответния акт, т.е. по смисъла на коя конвенция продажбата се приема за международна.

България се присъединява към конвенцията през 1990 г., а през 19991 г. конвенцията влиза в сила. Създава се международно уеднаквено продажбено право. Конвенцията определя сама своя международен обсег (чл.1). Прилага се към договори за продажба на стоки, страните по които имат място на дейност в различни държави съдоговорителки. Наличието на място на дейност на страните по договора в различни държави (макар че страните може да имат една и съща националност). Този факт трябва да бъде известен на страните най-късно към момента на сключване на договора. Когато двете страни имат място на дейност в различни държави, но когато те не са съдоговорителки по Виенската конвенция, конвенцията ще се приложи, ако нормите на международното частно право на някоя от тях насочва към право на държава съдоговорителка. Това означава, че стълкновителните норми на международното частно право посочват като приложимо правото на съдоговорителката и насочват към нормите на Виенската конвенция. Те се прилагат като материалните норми с несамостоятелно действие (непряко).
Виенската конвенция е комплекс от материални норми с някоя и друга стълкновителна норма J!
  Виенската конвенция очертава предметен обсег на действието си на базата на изключението. Изключенията са две групи:
· абсолютни - продажба на пари, на електричество, на търг, чрез принудително изпълнение, на кораби, на самолети, на превозни средства на въздушна възглав;
· относителни - вещи за лична, домашна или семейна употреба, освен ако продавачът не е знаел, че се купуват за тази цел.
Конвенцията урежда въпросите за приложимото право и свободата на договарянето (чл. 6) - страните могат да изключат конвенцията по отношение на договора си изцяло или от части. В някои случаи трябва да се спазват изискванията за форма. Ако една от страните по договора има място на дейност на територията на държава, чието законодателство съдържа изискванията за форма, и тази държава при присъединяването си към Виенската конвенция е направила резерва, че нейните национални изисквания за форма трябва да бъдат спазени, изборът на приложимо право не дерогира изискванията за форма.
Договорът може да се доказва с всякакви средства. Цялата преддоговорна кореспонденция е неформална.
Глава Х на КМЧП обхваща всички договори – граждански и търговски. Законодателят не ограничава международния елемент, т.е. международната характеристика на договора може да произтича от различни правнозначими връзки с повече от една държави.
Съгласно конвенцията от 1968 година за продажбата на движими телесни вещи, продажбата е международна, когато:
1.Страните договора имат място на дейност в различни държави;
2.Ако стоката преминава през граница;
3.Предложението за сключване на договора е направено в една държава, а приемането на предложението е направено в друга държава;
4.Местосключването и местоизпълнението на договора са на територията на различни държави.
-движими телесни вещи са материално преносимите вещи, без електричеството, акциите, ценните книжа, дружествените дялове.
В чл. 1, ал. 1 от Виенската конвенция на ООН относно договорите за международна продажба на стоки от 1980 година международният характер на продажбата произтича от различното място на стопанска дейност на страните по договора, т.е. те имат място на дейност в два различни държави съдоговорителки по конвенцията.
В чл. 1, ал. 1 от Конвенцията, сключена между държавите - членки на Европейската общност /Римска конвенция от 1980 г./ е посочено, че тази конвенция ще се прилага за договори, в които има стълкновение на закони, т.е. когато има необходимост да се определи приложимото право. В доклада към тази конвенция пише, че това са всички договори, които съдържат чуждестранен елемент /международен елемент/, който няма значение откъде идва /различие в гражданството на страните по договора, различно място на управление  и т.н./.
Хагска конвенция за приложимия закон към договорите за международна продажба на стоки от 1986 г. В нея критериите за международния характер на договора се извеждат от чл. 1 – различно място на стопанска дейност на страните по договора; при договори и отношения, при които има стълкновителен проблем и трябва да се определи приложимото право. Всъщност това са критериите, които са взети от Римската и Виенската конвенции.
Някои държави имат и търговски кодекси, в които има уредба на международната продажба.
Други международни източници, които трябва да имаме предвид при определяне на международния характер на продажбата са:
Конвенция на ООН за погасителната давност от 1984 г.;
Женевска конвенция за представителството в международната продажба на стоки – 1983 г.;
Международния обичай, изрично санкциониран в чл. 9 на Виенската конвенция;
Правилата INKOTERMS, които се прилагат ако са избрани от страните по договора;
Нормативните актове на Търговската камара в Париж;
Уеднаквени правила за акредитиви;
Методи на правна уредба на международната продажба.
И във вътрешните, и в международните източници са използвани следните методи:
-В Хагската и Римската конвенции и КМЧП е използвано стълкновителното право, а във Виенската конвенция /ДВ, бр. 36/92 г./е приложен материално-правният метод на уредба.

Чл. 1 от Виенската конвенция се отнася до нейното приложно поле. Тя се прилага:
1.Към договорите за продажба на стоки между страни, които имат място на дейност в 2 различни държави – съдоговорителки по тази конвенция. Следователно в този случай нормите на Виенската конвенция действат като самостоятелни правни норми
2.Когато нормите на международното частно право сочат като приложимо право правовото на държавата – съдоговорителка, този норми действат като материално-правни норми с несамостоятелно действие и чакат отпращане към стълкновителните норми на МЧП
Съгласно тази конвенция персоналният обхват е много широк – субекти по договорите с международен характер могат да бъдат всички ЮЛ, стига да са от държава – съдоговорителка.
В тази връзка трябва да се каже, че под „място на дейност” се разбира мястото, където ФЛ или ЮЛ осъществяват своята стопанска дейност. Ако едната страна по договора има няколко места на дейност, за Конвенцията е меродавно мястото ,с което договорът се намира в най-тясна връзка, а ако няма място на дейност – обичайното местопребиваване /за ФЛ/.
С чл. 2 на конвенцията определени договор за продажба се изключват от приложното поле на действие на Конвенцията – тази конвенция не се прилага за продажби: на стоки, купени за лична, семейна и домашна употреба, освен ако продавачът преди или при сключване на договора не е знаел, нито би трябвало да знае, че стоките са били купени за такава употреба; на търг; извършени въз основа на принудително изпълнение или по друг начин по силата на закон; на акции, дружествени дялове, обезпечителни книги, ценни книжа и пари; на параходи, кораби, превозни средства на въздушна възглавница или самолети; за електричество.
Конвенцията урежда само сключването на договорите за продажба и правата и задълженията на страните. Разпоредбата на Конвенцията имат диспозитивен характер. Следователно страните могат да се отклонят от нея. Това не се отнася до чл. 12 от конвенцията, където Виенската конвенция е либерална по отношение на формата на договорите и чл. 11, където е посочено,че договорите могат да бъдат доказани по всички начини, включително и свидетели. Но в законодателството на някои държави се изисква и писмена форма на договора и ако тази държава е направила „резерви” по отношение на Конвенцията, договорът, ако е свързан по някакъв начин с тази държава, трябва да бъде подписан сключен в писмена форма. РБ не е направила такава резерва по отношение на тази конвенция.
Съгласно чл. 7 на тази конвенцияал. 1/ - при тълкуване на тази конвенция трябва да се държи сметка за нейния международен характер и за нуждата да се съдейства за еднаквото й прилагане и за спазване на добросъвестността в международната търговия; ал. 2/ - въпроси, засягащи материя, за която тази конвенция се отнася, които не са изрично уредени от нея, следва да бъдат уредени съобразно общите принципи, на които тя е основана, а при липса на такива принципи – в съответствие с приложимия закон, посочен от правилника на МЧП.
Относно запълване на празноти в Конвенцията, това трябва да става въз основа на общите принципи, на които тя се основава, а ако такива няма, празнотата се запълва съобразно закона, който урежда договора.

Условия за сключване на договора:
1. Да се направи предлагане, което може да се третира като валидна оферта, ако са изпълнени следните изисквания:
-да е отправена до конкретно лице /лица/;
-предложението може и да е направено до неопределен кръг лица на панаир, изложба и по др. начин, от който да е ясно, че предлагащия е готов да се обвърже с всеки, който е готов да се обвърже с посочените условия. Достатъчно е да са има описание на стоката или мостра, цена или начин на определянето й и количествата или начин за тяхното определяне;
-предлагащият трябва да посочи изрична клауза, че ще се обвърже с всеки, които приеме офертата.
2. Предложението трябва да достигне до приемащия /може да се оттегли преди да пристигне/.
3. Времето на сключване на договора е когато писменото приемане се е върнало до предлагащия.
След получаване на офертата не може да се оттегля предложението. Ако се приемат само част от условията това е основание за преговори.
Съдържание на договора:
1.Задължения на продавача:
-да достави стоката според клаузите на договора или конвенцията;
-да достави всички придружаващи стоката документи;
-да прехвърли собствеността на стоката – да направи купувача собственик, т.е. той трябва да гарантира купувача срещу евикция.
Изключения: със съгласието на купувача продавача може да прехвърли вещ, за която продавача не гарантира, че е собственик. Тук са изключени обектите на интелектуалната собственост.
2.Задължения на купувача:
-да плати цената според клаузите на договора или конвенцията;
-да приеме доставката – означава:
   1).да извърши всички действия, които се очакват от него с цел да улесни доставката /да наеме складове, да плати на кея, където ще дойде кораба и т.н./
   2).да установи фактическата си власт в/у стоката /най-често това става с вдигане и преместване на стоката или да я отдели и обозначи.

Изпълнение на договора за международна продажба на стоки. Неизпълнение. Отговорност но страните, освобождаване от отговорност.

Защита при неизпълнение:
-страните могат да поискат реално изпълнение;
-изправната страна има право да развали договора, ако вече няма интерес от неговото изпълнение;
-право на обезщетение за вреди, ако са претърпени такива от неизпълнението;
-купувачът може да иска отбив от цената.
Обезщетението обхваща реално претърпените вреди и пропуснатите ползи, но само ако са били предвидени преди или към момента на сключването на договора. Ако там не е посочено, дори и да настъпят не се дължи обезщетение.
Освобождаването от отговорност става само при непреодолима сила, възпрепятствала страната или упълномощено лице.