20. Правно положение на физическите лица като субекти на международното частно право. Определяне на личния статут – отечествено право и право на държавата по обичайното местопребиваване на лицето. Международна компетентност на българските съдилища по дела за лични права на физическите лица.

Правен статут на Фл

Фл като субекти на ПО са в същото положение, както и при ГП.
Съдържание на МЧП-ия статут на Фл:
§  правните норми, въз основа на които се определя приложимото право към правосубектността (която включва право- и дееспособност) и към личните права имат МЧП-ен статут; Едновременно с това в МЧП се използва и понятието *правно положение на правните субекти – тук се включват, освен МЧП-ите норми, определящи приложимото право към правния статут на субектите, също и преките норми, определящи какви права и задължения могат да придобиват/упражняват правните субекти в държавата, където е определен техният МЧП-ен статут.
Например, по повод Фл, осъществяващи търговска дейност в РБ се прилага чл. 48 и следващите от КМЧП и особените изисквания по специалните закони за осъществяване на дадена дейност.

По отношение на Фл в правните системи са известни основно два критерия за определяне на тяхната правосубектност:
ü  lex patria – отечествено право - към правния статут на Фл е приложимо правото на държавата, чийто гражданин е той. Тази норма се съдържа в МЧП-ите кодифицирани/некодифицирани закони на всяка държава. Липсва общностна норма за определяне на приложимото право към правния статут на Фл. МЧП на всяка държава определя кое е приложимото право към статута на лицето.
ü  lex domicilii – правото на държавата по местопребиваването на лицето - това понятие за обичайно местопребиваване има различно съдържание в различните правни системи. То произхожда от английската правна система, наричано domicilii. Тя възприема, че всяко лице има domicilii, но тя включва тук две съставки: първата е пребиваването на лицето на дадена територия и второ, намерението да бъде установено на нея. Според тази система, за да се промени domicilii, трябва да се промени намерението и лице без domicilii не може да съществува.
§  понятието „гражданство“ се определя по правото на държавата, чийто гражданин е лицето, докато при „обичайното местопребиваване” се изхожда от правото на сезирания съд. Само при изрична постановка на правната норма – чл.49 от Р 44/01 – може да се приеме, че понятието се определя по правото на държавата, където се твърди, че е това обичайно местопребиваване. В такъв случай, чл.48 КМЧП определя, че правният статут на лицата се определя от тяхното отечествено право, а под това понятие се има предвид правото на държавата, чийто гражданин е лицето. Ако то има двойно гражданство, едното от които е бг, то се приема за бг гражданин. Ако лицето няма гражданство или има двойно гражданство на различни от РБ държави, то неговият правен статут се определя съобразно правото на държавата по обичайното му местопребиваване. БГ правна система приема критерия на обичайното местопребиваване като допълнителен критерий, приложим при определяне на правния статут на Фл.
В някои правни системи се поставя искането за т.нар. ефективност на гражданството – лицето, гражданин на дадена държава, ефективно да пребивава на нейна територия. Например, такова е люксембургското законодателство.
Доказване на гражданството/обичайното местопребиваване лежи в/у лицето, което има интерес от доказването. Прилагат се правилата за доказателствената тежест на сезирания съд, а що се отнася до начина на доказване – определя се от правото на държавата, чийто гражданин е лицето.
*Обичайно местопребиваване -> легалното определение се съдържа в чл. 48, ал.7 КМЧП. Понятието не съдържа регистрационни елементи, т.е. формални елементи, а само указания за фактическите обстоятелства, които следва да бъдат установени от сезирания съд или от лицето, което твърди, че има ОМ на територията на дадена държава. Те се свеждат до лични, професионални връзки с територията на тази държава, съобразяване на всички фактически обстоятелства, които могат да обосноват трайни връзки на лицето с държавата или намерението му да установи такива. (Постоянният и настоящият адрес не са достатъчни за това, те могат да бъдат само индиция). Тази норма е обща, ако и да се съдържа в текста относно приложимото право по повод правния статут на лицата.
Общи разпоредби
Чл. 48. (1) По смисъла на този кодекс отечествено право на лицето е правото на държавата, чийто гражданин е то.
(2) Отечествено право на лице с две или повече гражданства, едното от които е българско, е българското право.
(3) Отечествено право на лице, което е гражданин на две или повече чужди държави, е правото на тази от тях, в която е неговото обичайно местопребиваване. Когато лицето няма обичайно местопребиваване в нито една държава, на която то е гражданин, прилага се правото на държавата, с която то е в най-тясна връзка.
(4) По смисъла на този кодекс отечествено право на лице без гражданство е правото на държавата, в която е неговото обичайно местопребиваване.
(5) По смисъла на този кодекс отечествено право на лице със статут на бежанец и на лице, на което е предоставено убежище, е правото на държавата, в която е неговото обичайно местопребиваване.
(6) Когато в случаите по ал. 3, 4 и 5 лицето няма обичайно местопребиваване или такова не може да се установи, прилага се правото на държавата, с която лицето се намира в най-тясна връзка.
(7) По смисъла на този кодекс под обичайно местопребиваване на физическо лице се разбира мястото, в което то се е установило преимуществено да живее, без това да е свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или установяване. За определянето на това място трябва да бъдат специално съобразени обстоятелства от личен или професионален характер, които произтичат от трайни връзки на лицето с това място или от намерението му да създаде такива връзки.

Име
Чл. 53. (1) Името на лицето и неговата промяна се уреждат от отечественото право на лицето.
(2) Въздействието на промяната на гражданството върху името се определя от правото на държавата, чието гражданство лицето е придобило. Когато лицето е без гражданство, въздействието на промяната на неговото обичайно местопребиваване върху името се определя от правото на държавата, в която това лице установява своето ново обичайно местопребиваване.
(3) Защитата на името се урежда от правото, което е приложимо съгласно разпоредбите на глава единадесета.
(4) Името и неговата промяна могат да бъдат уредени от българското право, ако това бъде поискано от лице с обичайно местопребиваване в Република България.