12. Субекти на установяване на чуждото право.

Установяване на МЕ на ПО

Това е задължение на правоприлагащия орган или на страните, които следва да го изтъкнат изрично и да поискат прилагане на чуждото право. Налице са две решения на различните правни системи:
    В някои правни системи, страните по спора следва изрично да изтъкнат МЕ по ПО и въз основа на съответната МЧП норма, да поискат съдът да приложи чуждото право. Ако това не бъде сторено изрично в хода на процеса, то съдът прилага собственото си материално право и не прилага МЧП норма –> Bilbao.

    Въпросът е Кой се позовава на МЕ в ПО – страните или съдът? В нашата правна система въз основа на разпоредбите в ГПК, съдът следва да квалифицира ПО въз основа на фактическите обстоятелства, изложени от страните. Квалификацията, която страните дават на ПО не ангажира съда. Въпросът се свежда до следното – ако страните не/умишлено прикрият м/ународния х-ер на това ПО, следва ли съдът да го търси, който правораздава въз основа на фактите и обстоятелствата, изтъкнати от страните, независимо от неговото виждане. Той не може да задължи страните да представят доказателства, които те не желаят или в/у такива, които не са изтъкнати от страните да постанови своето решение.
Установяване съдържанието на чуждото право
Съгласно чл. 43, ал.1 КМЧП задължение за установяването му има съдът – той е субектът. Едновременно с това законът предвижда, че съдът може да поиска съдействието на страните, но не е задължен. Ако те не окажат нужното съдействие, това не значи, че той е освободен от задължението си да установи съдържанието на чуждото право.
Страната, която има интерес от установяване на чуждото право обикновено се ангажира с това – в практиката. Предполага се, че страните имат повече познание за чуждото право с оглед обстоятелството, че те са го имали предвид при развитие на ПО. В хипотезата на чл. 43, ал.3 КМЧП съдът може директно да възложи на страните да установят съдържанието на правото, когато те са го избрали като приложимо право към ПО. Тогава съдът може и сам да търси чуждото право, но той е освободен по принцип от това задължение с нормата на чл.43,ал.3 КМЧП. Тогава задължението тежи в/у страните и ако те не установят съдържанието на чуждото право, съдът ще бъде оправомощен поради тяхното бездействие да приложи собственото си право – lex fori – законът на сезирания съд.
Способи за установяване съдържанието на чуждото право -> не са изчерпателно изброени в закона. Въпрос на преценка на правоприлагащия орган. Може да използва всякакви способи. Нито е ограничен, нито е задължен с определена форма за издирване на правото.
Способи, общоприети в практиката:
·        Ползване на експерти – това на практика значи ползване на експертизи от вещи лица; Но този способ не се приема като доказателство по делото, понеже с него не се установява фактическо обстоятелство;
·        Т.нар Европейска конвенция за обмен на правна информация – по силата на тази Конвенция, всяка страна по нея определя т.нар. централен орган, чрез който могат да се отправят запитвания до други държави с оглед установяване съдържанието на чуждото право. У нас това е Министерство на правосъдието. Съдът може да отправи питане до МП, с което да иска установяване на съответното чуждо право, като изложи казуса, посочи отпращащата норма и съответно кое според него е приложимото право с оглед отговор от съответната чужда държава. В МП е налице списък на съответните централни органи на държавите-страни по Конвенцията, които са длъжни в определен срок според тежестта на запитването да дадат съответната информация.
В рамките на ЕС има и т.нар. европейска съдебна мрежа (european judicial network).
Последица от неустановяване съдържанието на правото – два момента:
§  Съдът не е положил усилия или те не са достатъчни. Тогава е налице нарушението на процесуалната норма, т.е. неспазване на процесуално задължение на съда, което е основание за обжалване на решението. В мотивите на решението се описват положените усилия на съда – така се доказват те, а неположените не се доказват, понеже отрицателни факти не подлежат на доказване.
§  Неправилно приложено или неправилно намерено чуждо право – неправилно намереното право значи, че не е приложена правилно МЧП норма, следователно решението подлежи на въззивно обжалване поради неправилно прилагане на материалния закон. На същото основание подлежи на обжалване решението и при неправилно приложено чуждо право, тъй като то е право, а не факт и защото МЧП има регулативна функция и чуждата правна норма се вкарва във входа на правоприлагането на мястото на привръзката (има развръщане на нормата) – то е основание за отмяна на решението и във въззивната жалба трябва да се обоснове защо не е приложено правилно чуждото право и да се изтъкнат доводи относно правилното му прилагане в чуждата правна система.

Възможно е съдът да е положил максимални усилия, но да не може да намери чуждото право. Спорът не може да остане нерешен – не е валиден отказ от правосъдие. Тогава, общоприетото становище е, че съдът прилага собственото си материално право. Всичко това, за да може да не падне решенето, следва да бъде описано в мотивите -> всички положени усилия + невъзможността да стигне до чуждото право.
ИЛИ
Има и друга теория – да се приложи друго чуждо право въз основа на чл.2, ал.2 КМЧП – чуждото право, с което ПО е в тясна връзка.
Съгласно ТР 1/2001 ВКС е допустимо установяване съдържанието на чуждото право и в касационната инстанция. Т.е., когато първа и втора инстанция не са могли или неправилно са приложими материалното право, респ. нормата на МЧП, няма пречка и в касационното производство да бъде установено съдържанието на чуждата норма.
Тълкуването на чуждото право съгласно чл. 44 КМЧП става по начина, по който се тълкува в съответната чужда държава. Съдът следва да е възложил това с определение.