2. Развитие и усъвършенстване

Общоприето е, че отправната точка на развитието на правата и свободите на човека започва от това, че те са естествени права, т.е., че това са неотделими (неотменими) и неподлежащи на ограничаване или нарушаване права и свободи. Основните права и свободи на човека са му присъщи по природа и са необходим минимум за неговото достойно съществуване, като например: правото на свобода; равенство; собственост;
Постепенно основните права и свободи на човека се развивали и усъвършенствали, преминавайки етапите от индивидуални, социални, вътрешнодържавни до формирането им като международни (двустранни, партикуларни, регионални и универсални).
Първоначално, когато биологичният индивид (homo sapiens) осъзнава, че се разграничава от другите живи същества по своите способности, разбира, че за тяхната реализация са необходими права и свободи,, присъщи на човека (индивидуални). Впоследствие, когато човекът заживява в група (създавайки социални общности), тези права се социализират, преобразувайки се в социални права, без да губят своята индивидуалност.
Както в Древността (напр. Законите на Хамурапи -17 век преди Христа), така и в Средновековието (напр. Магна харта либертатум -1215г.) развитието на правата и свободите на човека са свързани предимно с философски съждения и известно нормативно усъвършенстване преминавайки през обществения договор и позитивното право. На един по-късен етап правата и свободите на човека получават своето реално разграничаване и утвърждаване.
В юридическата литература по отношение на развитието на правата на човека, като цяло се приема, че съществуват три поколения права:
Първото поколение са правата, възникнали и утвърдени през 17-18 век - индивидуални, граждански и политически права (право на живот, свобода на словото, сдружаването и т. н.);
Второ поколение са правата, възникнали през 19 — 20 век, които също са индивидуални, но са в икономическата, социалната и културната област (право на труд, право на социално осигуряване и т.н.);
Третото поколение права, които възникват в края на 20 век (но все още не са утвърдени) са колективни, свързани с правото на информация, правото на екологична защита, правото на нациите и народите на самоопределение и т. н. Те не са получили общо приемане и предстои да бъдат утвърдени през 21 век.
Първо поколение права
По отношение на “първото” и “второто” поколение права, традиционно се приема, че те са индивидуални, т. е., че те са приложими само за отделния човек, да може той достойно да живее и да реализира своите способности като личност. Декларацията за правата на човека и гражданина от 1789 г. и законодателството на Френската революция утвърдиха индивидуалните права на човека и въведоха института гражданство на мястото на института поданство (който е определял подчиненото положение на физическите лица по отношение на монарха). Понятието гражданство е по-широко от понятието поданство, тъй като то е характеризирало само задълженията на индивида (поданика), докато гражданството е по-демократично, тъй като включва права и свободи на гражданина наред със задълженията.
През 1789 г. на практика се утвърждава идеята за индивидуалността на индивида към държавата, за правото на индивида спрямо държавата не само като човек, но и като неин гражданин, т. е. правата на човека са не само естествени, но и граждански (нормативно уредени от държавата). Френската революция полага началото на развитието на “първото поколение” универсални права на човека - граждански и политически.
Индивидът в качеството си на гражданин участва в политическата организация и дейност на държавата посредством нормативно уредените и гарантирани права от държавата. Индивидът пряко взима участие във функционирането на държавата (като посредством гражданските си права осъществява публична функция (напр. държавен служител), а политическите си права осъществява посредством принципите на народния суверенитет (правото да избираш и да бъдеш избиран, правото на членство в политически партии, правото на участие в политически и обществен живот в държавата Следователно като цяло и гражданските и политическите права са права на гражданина. В юридическата литература съществува общо приемане, че правата на човека и правата на гражданина са свързани и не си противостоят. В основата на философията на правата на човека през XVII - XIII век е разбирането, че “правата на човека изразяват независимостта и свободата на индивида спрямо държавната власт, ограничават държавната u1074 власт в отношенията и с индивида - ограничават Законодателя, ограничават още повече изпълнителната власт” .
Гражданските и политическите права са израз на буржоазните и политически революции, закрепени за пръв път в Знаменитата Декларация за правата на човека и гражданина от 1789г., впоследствие и в други актове, до формулирането им след Втората световна война в универсални права и свободи. Великата Френска Декларация за правата на човека и гражданина от 1789 г. е с универсално значение, защото всъщност е основа, отправна точка за развитието и преминаването на гражданските и политическите права в универсални. Декларацията принципиално е насочена спрямо всички хора (т.е. има универсален характер) и нейните разпоредби са неограничени и неотменими във времето (вечни), докато съществува човекът.
Декларацията съдържа 17 текста: първоначално провъзгласява свободата и равенството на хората по рождение (чл. 1); в чл. 2 и 17 е закрепено правото на собственост, като неприкосновено и свещено; постановява се, че източникът на суверенитета е в нацията (чл. 3); чл.4 и 5 провъзгласяват физическата свобода или свободата на автономията на личността като принцип.; в чл.6 се конкретизира, че всички са равни пред закона, като имат право лично или чрез свои представители да участват в неговото формиране; свободата на предвижване е уредена в чл.7; в чл. 10 е предвидена свободата на словото и съвестта, а в чл. 11 свободата на мисълта и на мненията; в чл.8 е предвидено правото наказването да се осъществява само въз основа на Закон, който няма обратна сила; Данъците се установяват със съгласието на гражданите (пряко или чрез техни представители) съгласно чл. 13 и 14; в съответствие с чл. 15 длъжностните лица са отговорни пред обществото;
След Декларацията от 1789 г., редица актове и идейно - философски течения оказват влияние върху развитието на правата на човека и гражданина, но най-силно влияние и усъвършенстване те получават след Втората световна война. Това се осъществява под натиска u1085 на появилите се антивоенни, демократични настроения и философски естественоправни течения. Това води до излизането на правата на човека извън националните рамки и тяхното решаване на международно ниво, т.е. в рамките на международните универсални и регионални организации.
Създаването през 1945 г. на най-авторитетната досега Организация на обединените нации, постави началото на процеса на интернационализация на закрилата на правата и човека и основните свободи. Философията изразена в преамбюла на Устава съдържа решителността на Обединените нации (т.е. на Международната общност) да възстановят “вярата в основните права на човека, в достойнството и ценността на индивида, равенството между правата на мъже и жени, на малки и големи народи”. Уставът на ООН е първият универсален договор, явяващ се нормативна основа за разработването на Международната харта за правата на човека и останалите универсални договори в тази област.
На 10 декември 1948 г. ОС на ООН приема исторически значимата Всеобща декларация по правата на човека (ВДПЧ), чийто възвишени идеи са неоспорими (денят 10 декември се превръща в международен ден за правата на човека). Декларацията, която съдържа 30 текста, разграничава няколко категории права на човека: основни права и свободи; граждански права; политически права и свободи; икономически, социални и културни права.
В чл.1 ВДПЧ (по примера на френската Декларация от 1789 г.) се прокламира, че “Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права”.
Гражданските права въплътени във ВДПЧ са:
право свободно да се предвижва и да избира своето местожителство в пределите на всяка държава, както и да напуска всяка държава, включително и своята и да се връща в нея (чл. 13);
правото на убежище (чл 14);
право на гражданство (чл 15);
право да сключват брак и образуват семейство (чл. 16);
право на собственост, индивидуално или съвместно с други лица (чл. 17);
право на свобода на мисълта, съвестта и религията, както и правото да смени религията или u1091 убежденията си, както свободата да изповядва религията или убежденията си, индивидуално или колективно, публично или частно и т. н. (чл.18).
Във ВДПЧ са формулирани следните политически права:
правото на свобода на убеждение и на изразяването му, включително правото всеки да се придържа към своите убеждения, както и правото да търси, да получава и разпространява информация (чл. 19);
правото на свобода на мирни събрания и сдружения (чл. 20);
право на участие в управлението на своята държава пряко или чрез свободно избрани представители, право на достъп при равни условия до обществените и държавните служби на своята държава, право на изразяване чрез периодични и действителни избори, при всеобщо, равно и тайно гласуване и т.н. (чл. 20). На 16 декември 1966 г. ОС на ООН приема Международния пакт за гражданските и политическите права (МПГПП) и Международния пакт за икономическите, социалните и културните права, които влизат в сила през 1976 г. Текстовете на МПГПП са по- прецизирани в сравнение с ВДПЧ, макар, че предметният обхват е почти същият. Пактът не съдържа текстове, уреждащи правото на собственост и убежище, но е по-богат по съдържание на забранителни текстове, включва правата на детето, както правата на етническите, религиозните или езиковите малцинства.
МПГПП съдържа 53 текста, обхващащи следните права:
право на народите на самоопределение, включващо правото свободно да определят своето политическо положение и свободно да осъществяват своето икономическо, социално и културно развитие (чл. 1);
гарантиране на правата, без разлика на раса, цвят на кожата,пол, език, религия, политически или други убеждения, национален или социален произход, имотно състояние, рождение или всякакви други признаци (чл. 2);
равни права на мъжете и жените (чл. 3);
държавата има право да нарушава правата само в случай на обществена опасност, която застрашава съществуването на нацията (чл.4);
забрана на дейност или действие (на държава, отделна група или лице), насочени към отнемане на правата и свободите или към ограничаването им в по - голяма степен, отколкото е предвидено в този пакт (чл. 5);
право на живот (чл. 6);
забрана на подлагането на мъчение или жестоко, безчовечно или унизително третиране и наказание (чл. 7);
забрана на робството и търговията с роби във всички форми, както и заставяне да се извършва принудителен или задължителен труд (чл. 8);
право на лична свобода и сигурност, лишението от свобода чрез арест или задържане има право на жалба пред съд, право на обезщетение има всяко лице, жертва на незаконен арест (чл 9);
право на хуманно отношение и на уважение, присъщо на човешката личност, достойнство, има всяко лице, лишено отсвобода (чл. 10);
забрана за затваряне, само затова, че не се изпълнява договорно задължение (чл. 11);
право на свободно придвижване и избиране на местожителство, включително и на свободно напускане на пределите на всяка държава, включително и на своята (чл. 12);
забрана за експулсиране на чужденец, освен по силата на взето решение, взето съгласно закона и ако належащи причини, свързани с националната сигурност не го изискват (чл. 13);
всички са равни пред съдилищата и трибуналите и имат право на справедливо и публично разглеждане на делото от компетентен, независим и безпристрастен съд. Всяко лице, обвинено в извършване на престъпление, се счита за невинно до доказване на вината му съгласно закона (чл. 14);
никой не може да бъде осъден за действие или бездействие, което не е представлявало престъпно деяние съгласно националното законодателство или международното право в момента на извършването му (чл. 15);
всеки има право да бъде признат за правоспособен, където и да се намира (чл. 16);
забрана на своеволно и незаконно вмешателство в личния живот, семейството, дома или кореспонденцията, нито на не законно накърняване на честта и доброто име на всяко лице (чл. 17);
право на свобода на мисълта, съвестта и вероизповеданието (чл. 18);
право на свобода на словото, включващо свобода да търси, да получава и да разпространява u1089 сведения и идеи устно, писмено, печатно или чрез каквото и да е средство по свой избор. Забрана лицето да бъде обезпокоявано за убежденията му (чл.
19);
забрана на всякаква пропаганда на война ( чл. 20);
право на мирни събрания (чл. 21);
право на свободно сдружаване (чл. 22);
право на семейството на закрилата на обществото и държавата (чл. 23).
право на детето на закрила от страна на неговото семейство, на обществото и на държавата, без разлика на раса, цвят на кожата, пол, език, религия, национален, социален произход, имотно състояние или рождение (чл. 24);
право на участие в обществените работи (пряко или посредством свободно избрани представители), право да гласува и да бъде избран, право на достъп при общи условия на равенство до държавните служби в своята държава (чл 25);
всички са равни пред закона и имат право без всякаква дискриминация, на еднаква законна закрила. Забранява се всякаква дискриминация при осигуряването на еднаква и ефикасна закрила, основаваща се на раса, цвят на кожата, пол, език, религия, политически или други убеждения, национален или социален произход, имотно състояние, рождение или всякакви други признаци (чл. 26);
забрана за лишаването на лицата, принадлежащи към етнически, религиозни и езикови малцинства от правото да имат съвместно с другите членове на своята група собствен културен живот, да използват и практикуват собствената си религия или да си служат с родния си език (чл 27). МПГПП предвижда тристепенна система за контрол, гарантираща приложението на съдържащите се в него права и свободи; Комитет по правата на човека - разглежда доклади, задължително представени от държавите - членки, съгласно чл. 40; Съобщения (оплаквания), в които една държава - страна по пакта твърди, че друга държава, държава - страна по пакта, не изпълнява задълженията си по пакта (за тази цел държавата, представила съобщението, следва да е направила декларация, че признава компетентността на Комитета съгласно чл. 41); Индивидуални жалби (оплаквания) съгласно ________факултативния протокол към МПГПП. Наред с тези и в съответствие с тяхните разпоредби са приети и действат голям брой универсални, регионални и др. международни актове.
2.2. Второ поколение права
През втората половина на XIX век започва процесът на формирането и развитие на икономическите и социални права на човека -наречени второ поколение права. За пръв път социални елементи на естествените права на човека са въплътени в Декларацията за права на човека и гражданина от 1793 г. (т. нар. Якобинска декларация), в която наред с другите разпоредби, включва и задължения на обществото (респ. държавата) в икономическата и социална област спрямо гражданите.
В Конституцията на Франция от 1848 г., наред с другите права е регламентирано, че държавата поема задължения спрямо гражданите в икономическата, социалната и просветната области.
Главно през XX век се създават икономическите и социални права на човека, което е свързано с възникналите социални противоречия в производствените отношения и налага защитата от страна на държавата на трудещите се, социално слабите и бедните.
През 1919 г. се създават Обществото на народите (ОН) и Международната организация на труда, а през 1925 г. Международният институт за международно сътрудничество (сега ЮНЕСКО).
Особен принос за развитието на икономическите и социални права внася MOT, чийто актове, приети преди Втората световна война (някои от тях) са все още действащи. MOT влиза в историята на развитието на второто поколение права, като за пръв път в преамбюла на Конституцията си (устава) от 1919 г. включва идеята за “социалната клауза”, прокламирайки, че “неспособността на която и да е нация да приеме човешки условия на труд е пречка по пътя на другите нации, които желаят да подобрят условията в техните собствени страни”.
Във Ваймарската Конституция от 1919 г. предвижда социални функции на държавата, в условията на свободен пазар и произтичащите в това отношение права на гражданите в областта на условията на труда (вкл. и интелектуалния) работното време, социално осигуряване, здравеопазване, закрила на майчинството, синдикално сдружаване и т. н. Процесът на универсалното формиране на икономическите и социалните права получават своето универсално и национално развитие след Втората световна война и е свързано главно с антивоенните, антифашистките и демократични движения. Националните законодателства в значителна степен разширяват обема и съдържанието на икономическите и социалните права. Напр: в Конституциите от 1946 г. на Франция и Япония; Конституцията на Италия от 1947 г.; в Конституцията на ФРГ от 1949 г. и т. н.
Влияние върху развитието на правата на човека през този период освен следвоенните течения, настроения, търсенето на нова, хуманна философия и религията, оказват и създадените социални системи.
Противопоставянето между държавите от нововъзникналата социалистическа система и държавите от Запада оказаха влияние върху прогресивното развитие на социалните и икономическите права, независимо, че се идеологизираха или допуснаха привилегии за тъй наречения “елит”. Концепцията за икономическите и социални права на човека се формира и заражда преди Втората световна война, но едва след учредяването на ООН тези права получават всеобщо, универсално признаване.
Уставът на ООН не съдържа конкретни права, но включва принципиални разпоредби в тази област. Така напр.: в преамбюла е прокламирано “да се насърчи социалния процес и подобрят условията на живот “; в чл.1 като една от целите на ООН е посочена “Да постига международно сътрудничество при разрешаването на международните проблеми от икономическо, социално, културно и социално естество....”;
За пръв път в универсален мащаб се приема разрешаването на икономически и социални проблеми, а наред с тях се включват и тези от културно естество.
В Устава на ООН в глава XII се урежда международното икономическо и социално сътрудничество, като съгласно чл.55, Организацията “С цел да се създават условия за стабилност и благоденствие, необходими за мирните и приятелски отношения между народите ... Съдействува: а) за повишаване жизненото равнище, пълна заетост на работната сила и условия за икономически и социален процес и развитие; 6) за решаване на международните икономически, социални, здравни и други свързани с тях проблеми; за международното сътрудничество в областта на културата и образованието”.
Отговорността за създаването на условията за икономически и социален процес и развитие и решаването на международните проблеми в социалната, икономическата, здравната, културата и образованието й свързаните с тях области съгласно чл. X на Устава на ООН се възлага на Икономическия и социален съвет, под ръководството на Общото събрание. Във ВДПЧ са предвидени следните икономически и социални права, които имат препоръчителен характер:
право на социална сигурност (чл.22);
право на труд (чл.23);
право на почивка и отдих (чл24);
право на жизнено равнище (чл.25);
право на образование (чл.26);
право на свободно участие в културния живот (чл.27);
право на социален и международен ред (чл.28);
ограничаване на упражняване на правата и свободите се установява със закон (чл.29);
държава, група или лице нямат право да извършват действия, насочени към унижаване на правата и свободите в Декларацията (чл.ЗО);
Поради нежеланието на държавите да гарантират социалните и икономическите права на човека като цяло и гражданина в частност, както и да ги приравнява към гражданските и политическите права (за това се приемат да бъдат определени като “първо”, а другите “като “второ” поколение права) след дълги спорове в ООН се приема решението да се разработят и приемат два отделни пакта.
Основната разлика между тях е, че разпоредбите на Пакта за граждански и политически права имат задължителна сила за изпълнение, докато нормите на Пакта за икономически, социални и културни права имат много или малко условен характер. За държавите-страни по Пакта не произтича задължително в определен срок да изпълнят нормите предвидени в него, а съгласно чл.2, ал.1 “само, когато те преценят “съобразно максималните си възможности, да осигурят постепенно пълното осъществяване на признатите в този пакт права с всички подходящи средства, включително предприемането на законодателни мерки”. Това неограничено във времето задължение на държавите да предоставят на своите граждани упражняването на права, предвидени в Пакта, а също така и предвидения много слаб международен контрол, позволи вече повече от 30 години в много държави по света да не бъдат намерени “подходящите” включително и “законодателни” мерки за ефективно предоставяне и гарантиране.
МПИСКП съдържа 31 текста, които предвиждат постепеното (т.е. поетапно) предоставяне на следните права:
равни права на мъжете и жените (чл.З);
ограничаване на правата само със закон (чл.4);
държавата страна по Пакта, отделна група или лице няма право да отнема някои от правата или свободите (чл.5);
право на труд(чл.б);
право на справедливи и благоприятни условия на труд, които да осигурят: възнаграждение обезпечаващо минимума на живот; за равен труд-равна заплата (мъже и жени); сносен живот (включително и на семейството); безопасни и здравословни условия на труда; повишаване по месторабота; почивка, отдих, разумно ограничаване на работното време, периодичен платен отпуск, както и възнаграждение за празничните дни (чл.7);
право на образуване и членуване в профсъюз и право на стачка (чл.8);
право на социална сигурност, включително и на обществени осигуровки (чл.9);
защита и помощ на семейството, особена защита на майките, специална защита на всички деца и младежи (включително от икономическа и социална експлоатация(чл.10);
право на задоволително жизнено равнище, право на защита от глад, осигуряване на справедливо разпределение на хранителните запаси(чл. 11);
право на физическо и душевно здраве(чл.12);
право на образование(чл.13);
право на участие в културния живот; ползване на постиженията на нация процес и приложението му; защита на моралните u1080 и материалните интереси (чл. 15). Независимо от хуманитарните норми въплътени в стотиците универсални, регионални и други актове, социалните и икономическите права си остават само по желание, оставено без последствие и контрол.
ООН, която продължава не- много резултатната си дейност в тази област, отчита, че ежедневно милиони хора от цял свят са подложени на сериозно нарушаване или лишаване от основни права и свободи - подложени са на жестоки мъчения, изнасилване и глад, лишени са от здравеопазване, санитарни нужди й водоснабдяване (около 1.3 милиарда души живеят с доходи по 1 щатски долар на ден, повече от един милиард нямат достъп до питейна вода, над 800 милиона гладуват, а над един милиард са неграмотни), а също така са обект на корумпирана съдебна система и принудителен труд(Върховния Комисар на ООН по правата на човека ежедневно получава около половин милион съобщения (жалби) за нарушени права, но милиони са тези, които смятат,че е безсмислено да се оплакват-т.е., какво като се оплакват).
Нарушаването на правата на отделния човек не е само едностранна, лична трагедия, но е и условие за създаването на социални и политически проблеми, които пораждат не само конфликти, но са свързани с насилие между общностите и държавата, поставят в опасност като цяло международния мир и сигурност.
Проблемът с предоставянето и гарантирането на икономическите и социални права на човека е свързан със създаването наистина на нов, справедлив за всички държави и народи (а не само за малка част)международен икономически ред.
Приетите по егидата на ООН през 1974г. Декларация за установяване на нов икономически ред и Хартата за икономическите права и задължения на страните, не се оказаха на необходимото ниво, за да преодолеят противоречията (икономически, политически, културни, религиозни и други)между държавите и наистина да бъде създаден нов международен икономически ред.
Глобалното решаване на икономическото равнопоставено развитие на държавите ще позволи предоставянето на социалните и икономическите права.
Икономическото изравняване на държавите ще позволи да се реши и въпроса с предоставянето на права на човека, фундаментално условие, което ще доведе до общото им приемане от всички култури,религии, философии, идеологии, народи и държави.
2.3. Трето поколение права
Концепцията за третото поколение - колективни права не е получила общата подкрепа и общото приемане от цялата международна общност, но независимо от това постепенно се възприема и утвърждава.
Приема се, че една част от третото поколение права са производни от общите за цялото човечество глобални проблеми, възникнали през втората половина на 20 век. Колективните права се приемат не като права на различни групи (етнически, религиозни, езикови и др.) или отделни общности, а като права присъщи на всички хора, на цялата международна общност (населението на планетата Земя).
Конкретен израз на колективните права се приема, че е принципът на солидаризиране, който действа не само на национално, но и на интернационално (международно) ниво. Най-значителната разлика по сравнение с първото и второто поколение права на човека е, че третото поколение не са права само на отделния човек (индивида), т.е. те не са индивидуални, а колективни права, принадлежащи на цялата международна общност - на всички хора, на всички народи. В това отношение се приема, че колективните права са интернационализирани и имат универсален (глобален) характер. Класифицирането на третото поколение права е сложен процес, изискващ задълбочено изследване, но като цяло те могат да се разделят условно на два вида:
права свързани с глобалните проблеми (право на мир, право на народите на самоопределяне, право на здравословна(жизнена) околна среда и др).
вторият обхваща всички останали колективни права(право на комуникиране, право на хуманитарна помощ, право на достоен жизнен минимум и др.)
В юридическата литература авторите предлагат както различни, така и еднакви права (общоприети), които могат да се обобщят както следва:
Общоприетите права всъщност са ценности, които предоставят възможността на хората да живеят достойно.Тази ценностна система ще се превърне в универсална тогава, когато тези ценности - права се предоставят, гарантират и упражняват ефективно от всички човешки индивиди равнопоставено, в глобален мащаб.
Правото на човешки права има глобален характер, защото по природа принадлежат на всички хора, на цялото човечество, а не само на една нищожна част от човечеството, наричащи себе си право-имащи.
В резолюция 32/130 на ОС на ООН, приета през 1977г., за пръв път се признава официално, че човешките права трябва да се разглеждат в глобална перспектива.За пръв път ОС на ООН пристъпва към глобален анализ на съществуващите проблеми в областта на човешките права.
С развитието на глобалната международна система във всички области, възникнаха и нови глобални проблеми и свързаните с тях нови ценности, които следва да се предоставят като колективни права на човешката общност. Развитието на човешките права е процес пряко свързан с процеса на развитие, в който съществуващите права ще бъдат видоизменени, обогатявани и допълвани като напр.: правото на мир; правото на здравословна, екологична околна среда; право на изхранване; право на развитие; право на комуникации и т.н.
Правото на развитие е с глобални измерения, тъй като то ще даде възможността на цялото човечество, на всеки народ, на всеки човек да живее достойно. Само хармоничното и равноправно развитие на човешката общност може да доведе до ефективното развитие на всяко човешко същество, съобразно неговите индивидуални способности.
Правото на развитие включва и задължението на цялата общност да даде своя принос за установяването на нов, справедлив световен ред, който да не допуска грубите нарушения на правата и свободите, да установи траен мир и здравословна околна среда, както и да гарантира оцеляването на човечеството. Следва да се създадат условия, при EEс които всички хора ще могат да се развиват хармонично и цивилизовано за да живеят достойно, така както се полага по природа на homo sapiens. Правото на развитие е предмет на уреждане в рамките на ООН от 1981 г., когато Комисията по правата на човека създава специална работна група да проучи въпроса с новите права. ОС на ООН през 1986г. Приема Декларация за правото на развитие като допълнение и развитие на Международната харта за правата на човека.
Концепцията за правото на развитие е, че то е пряко свързано с основните права и свободи и е зависимо до голяма степен от тяхното ефективно упражняване. В Декларацията изрично са посочени:
правото на международен мир и сигурност е с изключително(основополагащо) значение за осъществяването на правото на развитие;
правото на народите на самоопределение, както и правото свободно да определят своя политически статус и да работят върху своето икономическо, социално и културно развитие;
човешката личност е определена като централен субект на процеса на развитие, така че. политиката на развитие трябва да направи личността главен участник и обект на развитието;
премахване на масовите и грубите нарушения на правата на човека, народите и личността;
принципът на равни възможности за развитие е прерогативът както на народите, така и за индивидите;
всички права и свободи са неделими или взаимнозависими, а Защитата на определени права и свободи не може да оправдае отменянето(нарушаването) на други;
усилията на международно ниво за утвърждаването и за защитата на правата и свободите трябва да се съчетае с усилията за утвърждаването на нов икономически ред;
право на народите на пълен суверенитет по отношение на благосъстоянието и природните (вкл. разбира се на здравословна околна среда) блага.
По същество за сега това изключително важно право (на развитие) не е получило общо приемане от цялата международна общност, нито пък е правен опит договорно да се уреди, а само в рамките на Декларация(т.е. препоръка). Държавите видимо не желаят u1076 да уредят правото на развитие, което има глобални измерения, и което се очертава, като основополагащо за развитието на съвременните права и свободи, особено от третото поколение.
Правото на мир е право, принадлежащо на цялото човечество, на всички нации, на населението, на всички държави, затова е общоприето, че това е колективно право.
Правото на мир се основава и е тясно свързано с правото на живот, те се припокриват до известна степен, но не са напълно идентични.Те са отделни ценности както мирът, така и правата на човека са признати като ценности присъщи на хората, за да могат те да живеят достойно и пълноценно. Мирът се осъществява посредством правата на човека и е невъзможно да съществува мир без гарантирани права на човека. За съжаление гарантирането на правата на човека не е обвързано с гарантирането и осигуряването на мир. Правата на човека като универсална ценност за пръв път са въплътени в Устава на ООН, обвързвайки като цяло поддържането на международния мир и сигурност с развитието и насърчаване зачитането правата на човека на основата на развитието.
Определение на понятието “мир” е прието през 1948г. От Международния червен кръст, съгласно което мирът е “динамичен процес на сътрудничеството основан на свободата, независимостта, националния суверенитет, за равенство, зачитане на правата на човека и на правилното и справедливо разпределение на ресурсите с цел задоволяване потребностите на всички народи”.
В преамбюла на ВДПЧ както и в преамбюлите на двата Международни пакта за правата на човека от 1966г. Организацията на Обединените нации изразява своето убеждение че “признаването на достойнството присъщи на всички членове на човешкия род, на техните равни и неотменими права представлява основата на свободата, справедливостта и мира в света”.
В заключителния акт, приет в Хелзинки през 1985г. “страните-участнички признават всеобщата значимост на правата на човека и основните свободи, зачитането на които е съществен фактор за мира, справедливостта и благосъстоянието, необходим за гарантирането на приятелските отношения и сътрудничество помежду им, както и между всички държави”. През 1969г. Международната конференция на Червения кръст приема декларация, прокламираща правото на продължителен мир като общочовешко право.
Комисията по правата на човека на ООН през 1976г. приема Резолюция, в която се признава, че правото на живот в мир е общочовешко право.
Според Резолюция на ОС на ООН приета през 1978г. “Всеки народ и всяко човешко същество, независимо от раса, съзнание, език или пол има свещеното право да живее в мир”. Освен в рамките на ООН значима роля за утвърждаването на правото на мир изпълнява и ЮНЕСКО.
Генералната конференция на ЮНЕСКО през 1995г. в гл.1 на приетата Декларация за принципите на толерантност посочва, че човешките същества “имат право да живеят в мир”. Генералният директор на ЮНЕСКО на 1 януари 1997г. предлага Декларация, която съдържа идеята за утвърждаването на Правото на човека на мир. На проведената през месец юни 1997г. в Осло международна среща на експертите е изработен първоначалния проект на Декларация за правото на човека на мир в която се отбелязва, че мирът е обща цел на цялото човечество, а също така и всеобща фундаментална ценност, към която се стремят всички народи и хора. Този проект на декларация е изпратен от Генералния директор на ЮНЕСКО до всички държави-членки на ООН, а също така и обсъден и подкрепен на 29-та сесия на Генералната конференция на ЮНЕСКО през месец октомври 1997г.
От посоченото произтичат следните изводи:
Първо, държавите досега не са допуснали в международната общност развитието и утвърждаване на правото за мир;
Второ, досега не се правят опити нито от държавите нито от международните организации да се разработи международен договор;
Трето, досега международните организации единствено са предлагали да се приеме декларация за правото на мир, която няма задължителна сила;
Четвърто, досега няма общоприето определение на понятието “мир” и скоро едва ли ще има, тъй като неговите елементи няма да бъдат аналогични на действията на някои държави (от които зависи приемането на определението);
Пето, тласък в развитието и утвърждаването на правото на мир могат ефективно да осъществят международните неправителсвени организации, тъй като до голяма степен са независими от волята и интересите на държавите. Не отговарят на истината и действителността твърденията, че човешките същества имат право на мир, но това право не им се признава, защото нямало общочовешка култура за мир.Защо следва да се изразява общочовешката култура (т.е. културата и отношението на обективните хора) с културата и отношението на мира и политиката на отделните държави? Още в дълбока древност са се предлагали определени норми относно хуманното водене на война, както и права на хората по време на въоръжен конфликт (напр. Законите на Ману около VIв. преди Христа).
Единият от основателите на международното хуманитарното право е швейцарецът Анри Дюнан ужасен от видяното на бойното поле написвайки книгата си “Спомен за битката при Солферино”, в която отделя специално място на лошото отношение спрямо ранените и убийствата на беззащитни хора по време на въоръжен конфликт.
Нима създаденото още през втората половина на 20 век Международно хуманитарно право(т.нар. сега Женевско право уреждащо правата на воюващите и мирното население по време на въоръжен конфликт), не е конкретен израз на общочовешкото отношение и култура за утвърждаването на правото на мир.
В това отношение не е съвсем ясно защо редица автори поддържат тезата че няма изградена обща култура за мир (по всяка вероятност това е опит за прикриване на нечии интереси, но при всички случаи това не са интересите на обикновените хора).
Право на здравословна, екологична околна среда - произтича от втория по важност глобален проблем—международноправна защита на околната среда, който е уреден от Международното екологично право. Правото на нормална жизнена и здравословна среда за u1095 човека е пряка последица от екологичната заплаха произтичаща от не-обезопасеното и неконтролируемо развитие на технологиите и промишлеността започнало през втората половина на 20 век.Това антиекологично развитие достигна до катастрофалното замърсяване на всички сфери на живот, с което се поставя под въпрос оцеляването на човечеството, ако не се вземат бързи и строги мерки.(3а чиста вода, въздух и озонов слой, замърсени и заразени почви и т.н.). В първия международен акт- Стокхолмската декларация за човешката околна среда от 1972г. се проявява тенденцията към интернационализация на този проблем, към глобално разрешаване.
Съгласно резолюция 44/228 от 19989г. на ОС на ООН, глобалният характер на екологичните проблеми изисква действие на всички нива,включително на национално, регионално и универсално (ангажираност на всички държави) както и, че осигуряването на защита на околната среда е основен въпрос, засягащ благосъстоянието на хората, че сред най- големите грижи в тази връзка е осигуряването на благоприятни за човешкото здраве условия и подобряването на качеството на живот.
Правото на населението на Земята на жизнена и здравословна среда е свързано с опазването на биологичното разнообразие, замърсяването на биологичното разнообразие, замърсяването на атмосферата (напр.изтъняването на озоновия слой), прекратяването на определени дейности и изработването на някои продукти (напр. токсични или опасни вещества, йонизираща радиация и радиоактивни остатъчни вещества), глобални проблеми в климата (напр. Затоплянето, т.нар. парников ефект). Затова като се има предвид трансграничните замърсявания, то проблемът с осигуряването на човечеството на правото на здравословна, екологична чиста околна среда е с планетарен мащаб, т.е. глобален.
За да се разреши този глобален проблем, в съвременните международни отношения са сключени и действат само за защита и съхраняване на биосферата над 300 многостранни и около 900 двустранни международни договори, както и голям брой резолюции на международни органи. Действат също така и голям брой международни договори, които контролират определени сфери (атмосфера, морета и океани, реки и т.н.), опазването на растителния и животински свят и т.н.
Понятието “околна среда” обхваща преди всичко елементи, свързани с условията на съществуване и оцеляване на човечеството, включително и елементите, изкуствено създадени от човека в процеса на неговото взаимодействие с природата.
С развитието на науката и техниката рязко се усили негативното въздействие върху природата и намесата в нейните естествени процеси. Безконтролното използване на природните ресурси, замърсяването на биосферата, литосферата, хидросферата, атмосферата и околоземното космическо пространство, доведе Земята до ръба на непредвидими екологични катастрофи и постави под въпрос оцеляването на човечеството.
Правото на здравословна околна среда включва вземането на мерки в глобален мащаб относно: ограничаването на емисиите на газовете, които предизвикват парников ефект, който ще доведе до топенето на полярните шапки и ледниците и покачването на Световния океан; изменянето на климата, вследствие на което климатичните зони ще се придвижат към полюсите; намаляването на питейната вода и храната, а прирастът на населението на Земята непрекъснато се увеличава; трансграничното замърсяване; действието на потенциално опасни за човечеството токсични, химически, радиоактивни и други вещества и т.н.
Правото на човечеството на здравословна околна среда и гаранции за неговото оцеляване (а не израждане и мутиране) е възможно ако държавите най- големи замърсители ратифицират и спазват преди всичко протокола от Киото.
Право на демокрация - произтича за населението на всяка държава, в която народът осъществява народовластие (гр. Democratia - народовластие, от demos - народ и cratos - власт), т.е. упражняват държавна власт чрез свободно избрани представители в държавните органи. Народните избраници изразяват волята на народа посредством приемане (и прилагане) на закони, отразяващи гражданските, политически, социални, икономическите и културните права на т.нар. “електорат и данъкоплатци”, но в повечето случаи след избора те започват да изразяват “други не на народа” интереси.
На практика не само тоталитарните и авторитарните режими, но и псевдодемократичните режими (зад които стоят сили в сянка) не съблюдават принципите на демокрацията и нарушават правата и свободите на хората.
Правото на демокрацията и правата на човека са много тясно свързани и взаимозависими, защото от една страна само когато народните представители (избрани свободно и без фалшификации) приемат закони ефективно защитаващи интересите на народа, ще гарантират упражняването на правата и свободите, а от друга - гражданите ще могат да упражнят ефективно правото си на контрол върху всички власти, съгласно принципите на демокрацията.
След края на Студената война, т.е. след края на идеологическата конфронтация в международен мащаб, правата на човека и свободите получиха ново измерение - право на населението на Земята на демокрация.
На проведената през 1993 г. във Виена Световна конференция по правата на човека, се приема Декларация в която е прокламирано, че демокрацията и развитието на правата на човека и основните свободи са взаимосвързани процеси и си влияят един на друг. Това са два взаимосвързани процеса затова, защото само демокрацията може да гарантира ефективното упражняване на правата и свободите, а действителната демокрация може да бъде изградена само след като тя е гарантирала на практика правата и свободите.
Двата процеса които непрекъснато се обогатяват, усъвършенстват и развиват: демокрацията допринася за все по-съвършеното упражняване на правата на гражданите, а гражданите, от своя страна, все по- ефективно участват в пряката организация и контрол на държавните органи.
Правата на човека са неотделима част от демокрацията, а правото на демокрация е неотделима част u1086 от правата на човечеството. Право на защита срещу някои негативни последствия на глобализацията.
Глобализацията е процес, свързан със задълбочаващата се интернационализация (взаимообвързаност и взаимозависимост на всички държави в съвременния свят) на всички сфери на международното общуване в съвременните международни отношения: икономически, социални, културни, политически, трансфер на технологии и др.
Всички възникващи проблеми в процеса на глобализация, като всеки глобален проблем, следва да се решават на планетарно ниво, от всички държави.
Най- осезателно глобализацията засяга настъпващите проблеми в световната икономика, затова терминът “глобализация” се свързва предимно с икономиката, макар, че много от проблемите са настъпили преди започването на този процес. В процеса на глобализация, наред с ползите, се наблюдава увеличаване на негативните тенденции. Например през периода 1995 - 2001 г. (последвал Уругвайския кръг - ГАТТ) в резултат на разрастване на търговските отношения, нарастването на световните приходи с около е 500 милиарда щ.д. Тези приходи, обаче, са разпределени не само неравномерно между всички държави, но и несправедливо.
От една страна се наблюдава трайна тенденция към обогатяване само на едни държави, и обедняване на останалите, което доведе до увеличаването на икономическото неравенство. От друга страна, в индивидуално развитите държави, непрекъснатото нарастване на богатството на една много малка част от населението (т.нар. правоимащи) е свързано с обедняване на голямата част от гражданите, увеличаване на безработицата, което задълбочава неравнопоставеността между различните слоеве на населението.
Международните банкови, финансови и валутни фондове и институции, които са главният двигател на глобализацията, не винаги налагат на слабите икономически държави изгодна за тях помощ. По отношение на слабо развитите и по- бедни държави се налагат социални политики и структурни реформи, изискващи прекратяването u1085 на субсидиите за храна на бедните, ограничаване на субсидиите за безработните, увеличаване на цените на ток и парно, орязване на социални и културни програми и т.н. Според “Доклада за развитие на човека” за 1997 г., публикуван от Програмата за развитие на ООН, богатствата на тримата най-богати милиардери в света надвишават съвкупния брутен национален продукт на всички най- слабо развити държави с население общо 600 млн. души. Съгласно доклада разликата между доходите на бедните и богатите държави през 1960 г. е било 30:1, а през 1997 тази разлика се е увеличила 2,5 пъти, т.е. тя е в съотношение 74:1.
Тенденцията за диктат над слабите държави от страна на международните институции (които се управляват от богатите държави) довежда до ограничаването на тяхната самостоятелност (т.е. на държавния суверенитет) и те не могат да провеждат самостоятелна икономическа политика, а диктувана от процеса на глобализация, което има многобройни негативни последствия и нарушение на икономическите, социалните и културните права, както на отделния човек, така и на народите на редица държави. На проведената 51-а сесия на ОС на ООН, в своя доклад Генералният секретар на ООН подчертава, че “Глобализацията засяга, а понякога и редуцира, възможностите на правителствата да постигат набелязаните цели”.
Глобализацията оказва негативно въздействие и ограничаване на държавния суверенитет, което се изразява в невъзможността слабите държави да провеждат самостоятелна политика под напречното въздействие на икономическата, социална, културна и т.н. интернационализация. Конкретен израз за негативните последствия, ограничаващи и нарушаващи индивидуалните и колективни права и свободи.
В процеса на глобализация суверенитетът на държавите се ограничава и от неравностойните преговори между транс-националните корпорации и малките, бедни държави. Право на защита срещу тероризма и другите международни престъпления Човечеството има право на защита от актовете на насилие, отвличане, взимане на заложници, убийства, пораждащи непрекъснато безпокойство и състояние на страх и стрес. Терминът тероризъм (от лат. Terror - страх) се използва за обозначаването на акт, който поражда страха на обикновените хора, който се насочва като недоволство срещу управляващите и политиците за постигането на определени цели (политически, икономически, социални, религиозни, етнически и др.).
По правило, както индивидуалните терористични актове, така и терористичната дейност на групи или организации (национални и международни), целят посредством страха на гражданите да окажат пряк или косвен натиск срещу управляващите и политиците. Затова загиват предимно невинни хора, а не политици, тъй като при подобен акт няма да бъде постигнат същия ефект за натиск и евентуално постигане на съответната цел. На практика тероризмът е следствието, а причините могат да бъдат от различно естество, затова за да се премахне тероризмът като социално явление е необходимо да се унищожат пораждащите го причини. Актът на тероризъм е пряко свързан с нарушаването на универсалните права на човека: правото на живот, защита срещу подлагането на жестоки мъки изтезания и страдания, правото на достоен живот и т.н.
Международното сътрудничество за борба срещу международните престъпления се формира в средата на 19 век, когато някои видове престъпления (напр. търговия с роби, подправка на парични знаци, незаконна търговия с наркотици, тероризъм, пиратство и др ) излизат извън рамките на отделните държави, обединявайки се за съвместна дейност и придобиват международен характер.
През 1872 г. се създава Международната наказателна колегия, а през 1888 г. - Международната криминална общност за изучаване и премахване на международната престъпност. През 1923г. се създава Международната комисия на криминалната полиция, сега Международна криминална полиция (Интерпол).