7. Специални мисии

1. Същност. За изпълнение на конкретни задачи държавите могат да изпращат временни специални мисии. Необходимо е съгласието на държавата, в която те се изпращат. Задачата на специалната мисия се определя по взаимно съгласие на изпращащата и на приемащата държава.
Под специална мисия се разбира мисия, имаща временен представителен характер, която се изпраща от една държава в друга за разглеждане с пея на определени въпроси или за изпълнение на определена задача в тази държава.
Делегациите, които участват в двустранни преговори и в международни конференции, са временни задгранични органи за външни отношения на даден субект на международното право.
Като правило специалната мисия се оглавява от ръководител на делегацията. Пълномощното му се издава с подписана държавния глава, ръководителя на правителството или на министъра на външните работи. В състава на делегацията влизат нейните членове, съветниците и експертите. В нея могат също така да бъдат включени членове на постоянното дипломатическо представителство на изпращащата държава в приемащата държава.
Делегацията осъществява функции, определени от предмета и целите на конференцията или на преговорите, от пълномощното на делегацията и получените от нея инструкции. Сферата на дейност на специалната мисия се определя по съгласие на изпращащата и приемащата държава.
Една държава може да изпрати специална мисия в две или повече държави. Но всяка от тези държави може да откаже да приеме такава мисия. Две или повече държави могат да изпратят по съгласие помежду им едновременно в друга държава специална мисия по въпроси, които представляват общ интерес.
Наличността на дипломатически и/или на консулски отношения, както и на взаимно признаване между изпращащата и приемащата държава не е необходима предпоставка за изпращането или приемането на специална мисия. С други думи, непризнаването между изпращащата и приемащата държава не е пречка за изпращането или за приемането на специална мисия.

2. Видове специални мисии. Към специалните мисии следва да се отнесат визитите на държавни глави, ръководители на правителства и на ведомства на външните работи. В този случай се изпълняват определени дипломатически функции, ограничени от предмета на преговорите.
В практиката на отношенията между държавите голямо значение имат делегациите с политически характер, които се изпращат за водене на преговори и за сключване на международни договори.
В особена група следва да бъдат отделени търговските делегации на правителствата. Това е сравнително нов институт на съвременното международно право. Търговските делегации обикновено имат за цел сключване на междуправителствени търговски спогодби. Те притежават дипломатически статус.
Появи се и нова форма на международни отношения, обусловена от многообразието и специализацията: делегации за преговори и конференции със специален характер, например по въпросите на здравеопазването, ветеринарното дело, транспорта, пощенските съобщения, далекосъобщенията, водоснабдяването и т.н. Тези делегации се състоят обикновено от специалисти в съответната област. Пълномощията и функциите на такива делегации често са ограничени от рамките на преговорите. В редица случаи делегации от подобен вид не могат да се смятат за органи с дипломатически характер в пълния смисъл на думата. Но ако се поставя въпрос за сключване на специален международен договор и делегациите се снабдяват със съответни пълномощни, техният статус става дипломатически.
Към специалните мисии очевидно трябва да бъдат отнесени представителите на държавите в международни комисии, например в анкетни и помирителни комисии. Ръководителите и членовете на делегациите в международни комисии се разглеждат обикновено като дипломати. Върху територията на чужди държави им се предоставят дипломатически привилегии и имунитети.
Представителите на държави или държавните глави, които са със специална мисия, действат като особен временен орган за външни отношения.
Разпространен вид специални мисии се смятат наблюдателите, изпращани от една държава в друга за присъстване например на преговори или на международни конференции. Според установилия се международен обичай на наблюдателите се предоставят дипло- матически привилегии и имунитети.
Сега широко се използва институтът на специалните лични представители, изпращани от държавни глави и ръководители на правителства за предаване на лични послания или за преговори с държавния глава или с ръководителя на правителството.
Към специалните мисии понякога отнасят т.нар. тайни емисари. Практиката познава няколко вида тайни емисари: а) таен емисар-предавач на послание; б) дипломат, който води тайни преговори или сключва таен Международен договор; в) дипломат, който извършва тайно наблюдение със съгласието на държавата на пребиваването, например на преговори.
Дипломатическата практика на редица държави (например на САЩ) познава особен вид специални мисии, т. нар. посланици с широки пълномощия (ambasador at large). Такова лице обикновено се упълномощава да води преговори по различни въпроси с няколко държави, да присъства на международни конференции и т.н.
Някои автори разглеждат като членове на специална мисия лицата, които придружават държавен глава, ръководител на правителство или министър на външните работи, намиращ се на официална визита в друга държава.
Специални мисии могат да се изпращат в чужди държави за участие в различни церемонии. В практиката на държавите е разпространена размяната на военни делегации, които в този случай притежават дипломатически статус и се ползват с дипломатически привилегии и имунитети. ,
По такъв начин съвременните международни отношения познават различни видове специални мисии.

3. Състав на специалната мисия. Като правило членовете на дипломатическия персонал на специалната мисия са граждани на изпращащата държава. Колкото се отнася до гражданите на приемащата държава, допустимо е те да бъдат назначавани за членове на специалната мисия само с нейно съгласие. Това съгласие може да бъде оттеглено по всяко време. Същата разпоредба важи и за гражданите на трета държава.
Министерството на външните работи или друг орган на изпращащата държава, за който страните са постигнали съгласие, трябва да бъде уведомен за състава на специалната мисия, включително за назначаването на ръководител на мисията, и за всякакви последващи изменения,.за пристигането и за окончателното отпътуване на чле-новете на мисията и за прекратяване на техните функции в мисията. Това се отнася и за всяко лице, което придружава член на мисията. Уведомление се дава и за лица, които живеят в приемащата държава и които са назначени за членове на мисията или са наети за частен обслужващ персонал. Изпращащата държава е длъжна да уведоми приемащата държава за местонахождението на помещенията, заемани от специалната мисия, и да й съобщи всички данни, необходими за тяхната идентификация.

4. Функции на специалната мисия. Функциите на специалната мисия започват от момента на установяване от нея на контакт с министерството на външните работи или с друг орган на приемащата държава, за който е постигнато съгласие между двете държави.
От името на специалната мисия действа нейният ръководител или всеки член, за които има съответни указания на изпращащата държава.
Местопребиваването на специалната мисия се установява по съгласие между заинтересуваните държави. Когато такова съгласие няма мисията се разполага в населеното място, където е министерството на външните работи на приемащата държава. Ако функциите на специалната мисия се изпълняват на различни места, тя може да има няколко местопребивавания, едно от които трябва да се счита за главно.
Както показва практиката на държавите, всички официални дела на специалната мисия се водят с министерството на външните работи или чрез това министерство или с друг орган, за който има съгласие.
Специалната мисия може да действа върху територията на трета държава само с нейното изрично съгласие. Допустимо е това съгласие да бъде оттеглено. Третата държава има възможност да обвърже своето съгласие с условия, които да се спазват от изпращащата държава. В такъв случай третата държава поема задълженията на приемаща държава в степента, която посочи.
Старшинството на специалните мисии при липсата на особено споразумение се определя по азбучен ред на наименованията на държавите, установен от протокола на приемащата държава. Протоколът на приемащата държава определя и старшинството на две или повече специални мисии, които участват в събития с церемониален характер. Старшинството на членовете на специалната мисия се определя от изпращащата държава.
Специалната мисия прекратява своите функции, както показва практиката на държавите, по съгласие между заинтересуваните държави, след изпълнение на задачите, с изтичане на срока, ако е предвиден и не е продължен, в случай на уведомяване от приемащата държава, че дейността на мисията се прекратява. Скъсването на дипломатическите или на консулските отношения само по себе си (ipso facto) не води до прекратяване на дейността на специалните мисии, които съществуват по време на скъсването на отношенията. Най-сетне, приемащата държава може по всяко време, без да е длъжна да мотивира своето решение, да уведоми изпращащата държава, че ръководителят на мисията или всеки от нейните членове е persona non grata (нежелано лице). В този случай изпращащата държава трябва да отзове посоченото лице или да прекрати неговите функции. Ако тя откаже да изпълни това или не го изпълни в разумен срок, приемащата държава може да откаже да смята споменатото лице за член на специалната мисия.
Конвенцията за дипломатическите мисии ай Нос урежда назначаването и организацията на работа на специалната мисия; въпросите за привилегиите и имунитетите на ръководителя и на членовете на мисиите ad hoc. В конвенцията се съдържат също така разпоредби за професионалната дейност, уважаването на законите и обичаите на приемащата държава, недискриминацията, съотношението с други международни договори.
Конвенцията за специалните мисии е ратифицирана с Указ № 618 на Държавния съвет на Народна република България от 24 февруари 1987 г. Тя е в сила за България от 13 юни 1987 г. Обнародвана е в Държавен вестник, бр. 70 от 1987 г. По такъв начин Конвенцията за специалните мисии отговаря на трите изисквания на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България, а именно: ратификация по конституционен ред, влизане в сила за Република България и обнародване в Държавен вестник. Тя е станала част от вътрешното право на страната. Нейните разпоредби имат предимство пред нормите на вътрешното право, които им противоречат. Тъй като у нас липсва закон за дипломатическата служба, това обстоятелство е от съществено значение за нашата държава.