7. Права на лицата, търсещи убежище

Необходимо е да се разграничават двата индивидуални правни статуса /бежанци и лица, търсещи убежище/, които независимо от терминологичното сходство са различни по своето възникване, развитие, задачи и цели. При определянето и на двата статуса се използва термина “убежище”, което на практика внася елемент на смесване и затруднява разграничаването на лицата, търсещи териториално убежище от бежанците. Правната защитата на лицата, търсещи териториално убежище исторически е по-отдавнашен период от този на бежанците.
През 1967 г. Общото събрание на ООН приема Декларация за правото на териториално убежище, адресирана до държавите. В нея се подчертава, че даването на убежище е мирен и хуманен акт, който не може да бъде смятан за неприятелски от друга държава и се отбелязва, че приемащата страна носи отговорност за произнасянето по молбата за убежище, подадена от лицето.
В Конвенцията на ОАЕ, Декларацията от Картагена и Декларацията на ООН за правото на териториално убежище от 1967 г., предоставянето на убежище е хуманен акт с неполитически характер. В международното право няма определение на думата “убежище”, но тя се е превърнала в родов термин за цялата закрила, която една държава предоставя на своя територия. Убежище означава поне минимална закрила - т.е. недопускане на принудително връщане /refoulement/ до границите на територии, където животът или свободата биха били застрашени, като временно се дава възможност за оставане в приемащата страна, докато бъде намерено разрешение извън нея.
Всеки човек има право да търси и да получи убежище в други държави, когато е преследван в държавата, на която е гражданин или в която е постоянното му местоживеене. Понятието “убежище” определя предоставянето на подслон, грижи и защита на лицата, напуснали собствената си държава от друга държава.
Правото на убежище е право на държавата да разрешава на лица - чужди граждани, които са преследвани за политическа дейност в държавата, в която е постоянното им местоживеене, да влязат и живеят на нейната територия, без да е длъжна да ги връща обратно. Правото на държавата да предоставя убежище на политически емигранти е иманентно право на всяка държава, произтичащо както във вътрешното й, така и от международното право, което не накърнява на каквото и да било основание суверенитета на държавата, чийто гражданин е получил убежище.
Ползването на убежище от определено лице е свързано със субективното му право да поиска и да му бъде предоставена тази възможност. За тази цел заинтересованото лице е необходимо да подаде заявление до съответните компетентни държавни органи. Обикновено лицата, получили убежище, по правен статус се приравняват към чуждите граждани, но не са редки случаите, когато им се предоставя статуса на лице без гражданство.
В случаите, когато лицата запазват гражданството си, те не ползват защита, която ползват другите граждани от дипломатическите и консулските представителства на своята държава, намиращи се на територията на тази държава. Правото на убежище не е нов институт, то е било предвиждано в конституциите на държавите още преди няколко столетия. Например чл. 120 от Конституцията на Франция от 1793 г. като това право е било въплътено по-късно и в международните актове. Така например на проведената през 1933 г. Панамериканска конференция се приема Конвенцията за правото на убежище, в която се прокламира субективното право на убежище на преследваните за политически убеждения, като “хуманно право”. Правото на убежище все още не е получило универсална кодификация.
Основните разпоредби, уреждащи правото на убежище, са въплътени в чл. 14 на Всеобщата декларация за правата на човека, 1948 г. /съгласно ал. 1, всеки човек има право да търси и да получи убежище в други държави, когато е преследван; ал. 2 - това право не може да бъде ползвано, когато действителното основание за преследване е не-политическо престъпление или деяние, което противоречи на целите и принципите на ООН/ и Декларацията за териториалното убежище от 14 декември 1967 г. /която установява, че убежище трябва да се предоставя на всички лица, които имат право да се позоват на чл. 14 от Всеобщата декларация за правата на човека, вкл. и на лицата, борещи се против колониализма/. Съществуват също така и няколко регионални акта, приети в рамките на организацията на американските държави: Конвенцията за предоставяне на убежище от 1928 г.;
Конвенцията за предоставяне на политическо убежище от 1933 г.; Конвенцията за предоставяне на дипломатическо убежище от 1954 г. и Конвенцията за предоставяне на териториално убежище от 1954 г.
В международната практика се предоставят форми на убежище: териториално и дипломатическо. Териториалното убежище е общопризнато и по същество е предоставяне на убежище на държавната територия на гражданин от друга държава. Дипломатическото убежище е форма, която се практикува главно в държавите от Латинска Америка и множество държави го считат за неправомерно, което всъщност представлява предоставянето на убежище на лица в дипломатическите и консулските представителства, намиращи се на територията на държавата, чиито граждани са лицата, получили политическо убежище.
От международната уредба произтича, че убежище не може да бъде предоставено: 1. На лица, извършили престъпление против мира и човечеството; 2. На лица, извършили криминални престъпления с международен елемент; 3. На криминални престъпници, предаването на които е предвидено по двустранни договори и 4. На лица, извършили престъпни действия, противоречащи на целите и принципите на ООН. Правото на убежище е институт както на международното право, така и на вътрешнодържавното право, тъй като в международен план той се изгражда от системата на международноправните принципи и норми, засягащи този проблем, а във вътрешното право - от националните. Съгласно съществуващата международна практика като правило лицата, получили убежище, по правен статус се приравняват към чужденците /освен в случаите, когато получат гражданство на приемащата държава/. Изключение от това правило е, че лицата, на които е предоставено право на убежище не могат да бъдат екстрадирани или експулсирани и в това отношение се приравняват към правния статус на гражданите на приемащата държава.
Процедурите /съдебни, административни и др./ за предоставяне на убежище се определят от националното законодателство на всяка държава. В законодателството на някои държави по отношение на лицата, получили политическо убежище, се употребява терминът “политически емигранти”. В редица държави приравняват статуса на лицата, получили убежище, с лицата без гражданство, макар че той се различава някои привилегии, като например предоставянето на жилища, правото на труд и т.н.
По отношение на лицата, получили политическо убежище, приемащата държава поема редица задължения, имащи международноправни последици. Главно следствие е, че държавата се задължава да не връща лицето, получило политическо убежище на държавата, в която то е подложено на политически преследвания за неговите убеждения, считано дори за политически престъпник. Друга последица е, че приемащата държава може да реши да предостави квазидипломатическа или квазиконсулска защита на лицето, получило политическо убежище, когато се намира на територията на трета държава Предоставеното политическо убежище се прекратява, когато изчезнат причините, които са принудили лицето да търси политическо убежище и то се върне в своята родина /или държава, в която е било подложено на политическо преследване и е неговото постоянно местоживеене/, ако не е получило до момента гражданство на приемащата държава.