6. Проблемът за суверенитета и “люксембургският компромис”

Изследователите на европейската интеграция са единодушни, че през 60-те години Общността изживява серия от кризи и едва в края на десетилетието е отбелязан напредък в интеграционния процес. В основата на тези кризи стои проблематиката на суверенитета и по-точно бавното и мъчително приемане на идеята за отказ от суверенитета от страна на политическите елити на държавите членки и, което е още по-трудно – придържането към нея в реалните политически действия. Малко по-рано, през 1950г. и 1955г. Великобритания отклонява поканата на Шестте да участва в трите европейски общности, тъй като за нея е неприемлив принципът на лишаване на една държава от суверенитет в една или друга област в полза на наднационалните институции. Като алтернатива на интеграцията е предложено създаването на организация за свободна търговия, подчиняваща се на класическите принципи на междудържавно сътрудничество. Държавите членки на ЕО виждат в английското предложение опит да се разсеят техните интеграционни усилия и го отхвърлят. На Великобритания не й остава нищо друго, освен заедно с останалите страни от Западна Европа да създаде Европейската асоциация за свободна търговия /ЕАСТ/. Това е т. нар. малко разделение на Европа след “голямото” разделяне на континента от “желязната завеса”. Малкото разделение се извършва именно в зависимост от отношението на отделните държави към принципа за суверенитет, възможността за отказ от него и ролята на националната държава в международното сътрудничество. Ще изминат над петнадесет години до първото разширение на Европа и присъединяването на Великобритания, Ирландия и Дания към Европейските Общности. Отстъпление от принципа за ограничаване на своя суверенитет и прехвърлянето му към наднационалните институции се извършва и в държава членка на ЕО - Франция. В субективен план повечето от анализаторите свързват кризите от 60-те години в европейския интеграционен процес с личността на тогавашния френски президент – генерал Шарл дьо Гол. Неговото виждане е, че възстановяването на Федерална Република Германия, а и на Европа може да се постигне преди всичко по пътя на френската дипломатическа хегемония върху континента, отколкото чрез наднационални институции. Той също така е убеден, че Франция има уникална роля като сила, способна да извоюва известна независимост от англо-американското доминиране в НАТО и едновременно с това да открие диалог със Съветския съюз. Членството в Европейската общност за Дьо Гол означава повече разходи, отколкото ползи за Франция и по този повод възниква напрежение между Франция и Комисията, която, оглавявана по онова време от Валтер Холщайн, е възприела активен и динамичен подход.
Трите ключови събития през 60-те години – “планът Фуше”, ветото върху кандидатурата на Великобритания и кризата в селскостопанската политика – са пряко свързани с гореизложената френска позиция.
 Френският дипломат Кристиан Фуше изготвя и представя свой проект, който в голяма степен отразява конфедералистките идеи на генерал Дьо Гол, популярно определяни като концепция за “Европа на отечествата” – т.е една безспорно междуправителствена структура, изградена на принципа на върховенство на националния суверенитет. Планът Фуше формулира като интеграционна цел едно по-скоро необвързващо сътрудничество между суверенни държави на правителствено равнище. Опирайки се на успехите в икономическата интеграция планът предвижда по-тясно сътрудничество по политически въпроси. Предложени са редовни срещи на правителствените ръководители или външните министри, на които решенията да се приемат само с единодушие, както и постоянно действащ секретариат в Париж. Останалите пет държави от ЕИО се обявяват за провеждане на обща външна политика, базирана на разширяване на правомощията на институциите с ярко изразени наднационални черти. “Планът Фуше” претърпява неуспех, въпреки че част от неговите предложения залягат в по-нататъшното политическо сътрудничество на страните от ЕИО и предопределят по-слабия интензитет на интеграционните процеси в тази област.
 Ветото, упражнено от Дьо Гол по повод кандидатурата на Великобритания, се обяснява със страха, че посредством британското участие американското влияние върху Франция и континента ще се засили.
 Намаляващата значимост на наднационалността се проявява ясно в кулминацията на кризата през 1965 и 1966г., когато Франция възпрепятства всички опити за разширяването на правомощията на Европейския парламент и предоставянето на Комисията възможността да формира бюджета си не само от вноските на страните членки, но и от данъци и такси върху селскостопански продукти с произход извън Общността. Франция отказва да участва в заседанията на Съвета на министрите за цели 7 месеца и тази позиция става известна като “политика на празния стол”. Уреждането на кризата е постигнато с т.нар. Люксембургски компромис, последиците от който са забавяне на интеграционните процеси и омаловажаване на ролята на Комисията. Накрая Франция се завръща в Съвета на министрите, но на изключително висока цена, защото с постигнатото съглашение се въвежда своеобразно право на вето – когато държава членка счита, че определен акт, който би следвало да се приеме с квалифицирано мнозинство, засяга “много важни нейни интереси”, не се пристъпва към гласуване, а към търсене на консенсус. В този случай за приемането на дадения акт е необходимо единодушие. Така гласуването с квалифицирано мнозинство става по-скоро изключение, отколкото обичайна практика, а това от своя страна означава връщане към формите на класическото междуправителствено сътрудничество между национални държави и утвърждаване на върховенството на суверенитета.