6. Права на чужденците

Чужденци са физическите лица, които пребивават временно или постоянно на територията на една държава и попадат под нейната юрисдикция, независимо, че не са нейни граждани. По правило чужденци могат да пребивават на територията на една държава след получаване на разрешение в съответствие с установената в нея паспортна система, определяща режима за тях. В международната практика като цяло се прилагат три вида режими: национален, на най-голямо облагодетелстване и договорен.
Това е другата основна част на населението на държавата. Чужденците - това е понятие, което обхваща понятията - чужд гражданин, лице с двойно u1075 гражданство, лица без гражданство и бежанци. Правният статус и обемът от права и задължения на чужденците се определят в зависимост от това към коя категория принадлежи лицето. Така например най-голям, почти равен с тези на гражданите на държавата обем от права и задължения обикновено се предоставя на чуждите граждани в специален закон, въплътяващ нормите на многостранните и двустранните международни договори.
Експулсирането е акт на държавата, посредством който нежелан чужденец се извежда от нейната територия, при необходимост принудително.
Всяка държава има право чрез приемане на административен акт от компетентен орган да се освободи от чужденец, който вследствие на неприемливи действия на територията на държавата е станал нежелан, но тези действия не са достатъчно основание да бъде подведен под съдебна отговорност.
Лицето се връща или на територията на държавата, от която е пресякло държавната граница, или на територията на държавата, чийто гражданин е то. При необходимост лицето се съпровожда от придружители /полицаи/ и се предава на органите на неговата държава след предварително съобщаване. Държавата, която експулсира лицето, не се интересува от по-нататъшната му съдба или от мерките, който може да предприеме неговата държава.
Права на чуждите граждани
Най-многобройна е категорията, включваща чужди граждани, чието правно положение се определя от временното или постоянно пребиваване в определена държава. Независимо от времетраенето на престоя, те попадат под юрисдикцията на приемащата държава, наред с това те продължават да са под юрисдикцията на собствената си държава, независимо, че не се намират на нейна територия.
Държавите по правило уреждат в специален закон правния статус на чужденците, конкретно за всяка категория. Съгласно международноправната доктрина на практика се предвижда правният статус на съответните категории да съответства на т. нар. минимален международен стандарт, предоставян на чужденците. Макар този стандарт да не е получил общо признаване и конкретизиране, се приема, че той включва правната основа, основните права и свободи на човека, които са необходими за нормалното съществуване на всяко човешко същество. Това означава, че в съответствие с действащите принципи и норми на съвременното международно право, статусът на чужденците, съгласно националното законодателство на всяка държава следва да урежда: правата и задълженията /особено политическите/; режима за влизане и излизане от държавната територия; дипломатическата и консулската защита; степента на разпростиране на националната юрисдикция.
Чуждите граждани, постоянно пребиваващите, в сравнение с временните, имат по-широк обем от права и задължения. Във връзка с постоянното им пребиваване, те се нуждаят от икономически, социални, трудови и т.н. права, но обикновено те не се ползват с политическите права, свързани с избирателното право /т.е. нямат право да избират или да бъдат избирани/. На временно пребиваващите чужди граждани /на почивка, на гости, бизнес, транзитно преминаващи и др./ социални, икономически и други права, предвиждани за постоянно пребиваващите чужди граждани, по правило не се предоставят. Чуждите граждани, независимо от времетраенето на престоя, се ползват от пълен обем дипломатическа и консулска защита от официалните дипломатически и консулски представителства на собствената държава, намиращи се на територията на приемащата държава. Чуждите граждани попадат под юрисдикцията на приемащата държава за всички правонарушения, извършени на територията на приемащата държава, с изключение на случаите на експулсиране и екстрадиране.
Националният режим е един от режимите, най-широко възприет в практиката на държавите, съгласно който, с изключение на някои основни права /например да избират или да бъдат избирани/, на чужденците се предоставят права, равни на правата на гражданите на държавата, на чиято територия те пребивават.
Режимът на най-голямо облагодетелстване се предоставя на чужденци по правило съгласно договор, предвиждащ права за гражданите на друга държава, с каквито се ползват или ще се ползват гражданите на която и да е трета държава. Режимът не предоставя по-широк обем от права, отколкото предоставя националният режим, тъй като неговото предназначение е да гарантира еднакво отношение към чужденците. Договорният режим се установява изрично съгласно международен договор, като на основата на взаимност се предвижда безвизово влизане на гражданите на териториите на държавите, сключили договора или предоставен от група държави.
Специален режим може да бъде установен съгласно договор, когато на гражданите на една държава се предоставят специални права /не на дипломати или консули/ или задължения в определена област, отличаващи се от правата и задълженията, предвидени за гражданите на държавите. Например предвиждането на облекчен ред на пресичане на държавната граница на жителите на определени /обикновено разположени до границата/ градове и селища. Екстрадацията е акт на държавата, посредством който тя предава на друга държава по нейно искане лице, което е обвинено, за да бъде съдено или е осъдено, за да изтърпи съответното наказание.
Екстрадацията се извършва преди всичко в съответствие със сключен двустранен договор, например за правна помощ, но се допускат и изключения, като предаването дори е задължително, когато се отнася до лица, извършили военни престъпления или престъпления против мира и сигурността на човечеството. Екстрадацията предимно се допуска в следните случаи: 1. Когато лицето е гражданин на държавата, която е формулирала искането;
2. Престъплението да е предвидено в договор и да не е политическо престъпление; 3. Лицето може да бъде съдено предимно за престъплението, което е формулирано в искането за екстрадация.
Задължение за предаване на такова лице произтича за приемащата държава само от сключен договор за екстрадация или договор за правна помощ с изискващата го u1076 държава. В изключителни случаи приемащата държава в съответствие с проявената от нея “добра воля”.
Права на лицата с двойно гражданство
Лицата с двойно гражданство /бипатриди, биполиди/ се ползват с правен статус, който се определя в зависимост от това, дали едното гражданство е гражданство на държавата, на територията на която се намира или живее постоянно на територията на държавата. Двойното гражданство възниква: в случай на колизия на законите на две държави относно получаването на гражданство, когато едно дете се роди на територията на държава, чийто закон включва принципа на почвата, а родителите са граждани на държава, чийто закон включва принципа на кръвта; в случай на брак с чужд гражданин, например жената запазва гражданството си и придобива гражданството на съпруга си; в случай на натурализация, когато лицето придобива ново гражданство, но запазва и старото си гражданство. Всяка държава, чийто гражданин е лице с двойно гражданство, изисква от него да изпълнява всички задължения, произтичащи от законодателството за всички граждани. Сериозни проблеми възникват с носенето на военната служба, с дипломатическата защита на територията на трета държава, плащането на данъци и такси и т.н. В международната практика по правило се прилага така нареченият принцип на “ефективното гражданство”, съгласно който, лицето, имащо двойно гражданство, в зависимост от това, на територията на коя държава той и неговото семейство живеят постоянно, работят и имат движимо и недвижимо имущество, се ползва с всички политически, граждански, икономически, социални и др. права. Съгласно международното право държавите могат и въобще да не признаят второто гражданство и да разглеждат лицето като свой гражданин. Това правило произтича от подписаната на 30.IV. 1930 г. в Хага Конвенция за някои въпроси, засягащи колизията на законите за гражданството. Редица разпоредби на Конвенцията засягат въпроси относно двойното гражданство и конкретно постановяват, че всяка държава самостоятелно определя във вътрешното и законодателство кой е неин гражданин и, че лице, притежаващо едно или две гражданства, може да е от държавата, чието гражданство притежава като неин гражданин. Конвенцията прокламира също така, че съответните разпоредби на националните закони трябва да се признават от другите държави, ако не противоречат на международните договори, международноправните обичаи и общите принципи на правото в областта на гражданството. През 1930 г. в Хага също така е подписан и протокол, относно военната служба в случаите на двойно гражданство, който предвижда, че лицата с двойно гражданство по правило носят военна отговорност и задължения към държавата, в която е постоянното им местожителство. На този въпрос е посветена и глава II на Европейската конвенция относно съкращаването на множеството гражданства и военните задължения в случай на множество гражданства, сключена между няколко държави-членки на Европейския съюз, в Страсбург на 6 май 1963 г. Съгласно чл. 5 на Конвенцията, лицата, притежаващи гражданството на две или повече от договарящите се държави, носят военна служба само в една от тези държави. Комисията по международно право още в самото начало на своето съществуване разработва проекти на две конвенции: относно съкращаването на случаите на двойно гражданство и относно премахването на двойното гражданство в бъдеще, но след общата дискусия Комисията приема становището, че не съществуват необходимите предпоставки в международен план за тяхното приемане. Засега не съществува общ международен акт, уреждащ универсално проблемите в тази област. На лицата с двойно гражданство, предоставяните права и задължения са в зависимост от това, дали едното гражданство на лицето е гражданство на държавата, на чиято територия се намира постоянно или временно /статус на гражданин/ или и двете гражданства са на други държави /статус на чужденец/. Различава се и правният статус на двете лица без гражданство, определящ се в зависимост u1086 от това дали лицето живее постоянно или временно на територията на държавата.
Права на лицата без гражданство
Лицата без гражданство /апатриди, аполиди/ не притежават гражданството на нито една държава и техният правен статус се определя в националните законодателства на всяка държава. Безгражданството може да възникне в следните случаи: когато едно лице е загубило гражданството на една държава /доброволно се е отказало или му е отнето/ и не е придобило гражданството на друга държава; когато една жена встъпи в брак с чужд гражданин и автоматично губи гражданството си, след като е напуснала своята родина, но не е придобила гражданството при пристигане в държавата на съпруга си /временно или постоянно/; когато едно лице се е родило на територията на държава, където се прилага “принципът на кръвта”, а неговите родители са без гражданство. Лицата без гражданство се ползват с по-ограничена правоспособност в сравнение с гражданите на държавата и лицата с двойно гражданство, и чуждите граждани. Те не се ползват с всички права /когато постоянното им местоживеене е определена държава/ на нейните граждани, а за разлика от лицата с двойно гражданство, не се ползват с дипломатическа или консулска защита. Техният правен статус се определя в законодателството на държава, в която пребивава и му се подчиняват напълно. Техните възможности за получаване на работа, за равно заплащане, за социални помощи и др. са по-ограничени в сравнение с гражданите на приемащата държава. Статусът без гражданство е правна аномалия, която, както държавите, така и международната общност се стремят да ограничат. Така например през 1954 г. е била приета Конвенция за статуса на лицата без гражданство, с цел предоставяне на тези лица на определени права и облекчен режим на територията на държавите, страни по Конвенцията. Комисията по международно право разработва няколко проекта, свързани с премахването на статуса “лица без гражданство”, но тяхното приемане завършва безрезултатно /на Дипломатическа конференция в Женева, 1959 г./. Едва на конференцията, проведена в Ню Йорк през 1961 г., се приема Конвенцията за намаляване на случаите на безгражданството. Всеобщата декларация за правата на човека определя в чл. 15, че всеки човек има право на гражданство /ал. 1/, както и, че никой не може да бъде произволно лишен от гражданство, нито да му бъде отказано да смени гражданството си. Съгласно чл. 1 на Конвенцията за статуса на апатридите от 1954 г., понятието “апатрид” означава лице, което не се разглежда като гражданин от нито една държава в съответствие с нейното законодателство.
Съгласно Конвенцията от 1954 г., всеки апатрид е длъжен да се подчинява на законите и правилниците на държавата, в която се намира /чл. 2/; апатридите не следва да бъдат дискриминирани във връзка с тяхната раса, религия или родна държава /чл. 3/; предоставя им се свобода да изповядват своята религия /чл. 4/; държавата е длъжна да се отнася с тях, както се отнася към чужденците /чл. 7, ал. 1/; договарящите се държави предоставят на апатридите същото правно положение, както на гражданите по отношение на работна заплата и социално осигуряване /чл. 24/; договарящите се държави поемат задължението да издават документи за самоличност на апатридите, намиращи се на тяхна територия и не притежаващи действителни документи за пътуване /чл. 27/.
Съгласно Конвенцията за намаляване случаите на безгражданство /1961 г./, договарящите се държави предоставят своето гражданство на лице, родено на тяхна територия: по рождение; по закон; по молба до съответните власти /чл. 1/. Договарящите се държави не могат да лишават лице от гражданство, ако това лишаване би го направило апатрид /чл. 8/. Всеки договор между договарящите се държави, предвиждащ предаването на държавна територия, заедно с населението на друга държава, трябва да съдържа разпоредби, които да гарантират, че никое лице няма да стане апатрид, вследствие на предаване/чл. 10/.
Права на бежанците
Бежанци са лицата, доброволно напуснали родината си /или държавата, в която е постоянното им местоживеене/ по време на война или въоръжени конфликти, в резултат на преследване или други извънредни обстоятелства. В международното право понятието “бежанци” се възприема след Първата световна война, а след Втората световна война лицата, които насилствено са били изведени от родината им и закарани на територията на чужда държава, са били наречени “преселени лица”. След края на войната, с въпроса за репатрирането на тези лица се ангажира ООН, която през 1946 г. приема резолюции, като препоръчва на държавите да действат за завръщането на лицата, намиращи се на тяхна територия, в родината им и се създава Международна организация по въпросите на бежанците. През 1949 г. Общото събрание на ООН приема решение да замести тази организация с Върховен комисариат по бежанците, като през 1950 г. утвърждава неговия устав. На Върховния комисариат се възлага осъществяването на международната защита на бежанците и насочване на усилията си за окончателно разрешаване на проблема за бежанците, съдействайки за тяхното репатриране или асимилация в държавата, в която е тяхното постоянно местоживеене.
Под егидата на ООН на 28 юли 1951 г. е подписана Конвенцията за статуса на бежанците, в която се дава определение на “бежанец”. Под термина “бежанец” се приема лице, което по силата на напълно обосновани опасения се предполага, че може да стане жертва на преследване по расов признак, за вероизповедание, гражданство, принадлежност към определена социална група или политически убеждения и затова е принудено да напусне държавата, от която произхожда и обикновено живее с цел получаване на убежище в друга държава. На 31 януари 1967 г. държавите /страни по Конвенцията от 1951 г./ подписват Допълнителен протокол относно статуса на бежанците, тъй като проблемът на бежанците придобива по това време нови характеристики, след като в различни региони възникват нови ситуации, предизвикали-масови напускания на бежанци от държави в Азия, Африка и Латинска Америка.
Наред с това са разработени и действат голям брой универсални и регионални международни договори, като например Споразумението за моряците бежанци от 1957 г., редица конвенции, засягащи осигуряването на правата и интересите на бежанците в ЕС и др. В Азия не е разработен регионален международен договор, определящ принципите, установяващи статуса на бежанците.
Правният статус на бежанците се определя от всяка държава в национално законодателство в съответствие с поетите международни задължения. Съгласно съществуващите международноправни норми на бежанците следва да се гарантират основните права на човека, необходими за нормалното съществуване, като право на жилище, труд и други социално-икономически права.
Особена категория образуват и така нар. политически бежанци, т.е. лицата, преследвани по политически мотиви в държавата, в която е постоянното им местоживеене. Нерядко, както в литературата, така и на практика ги наричат лица без гражданство de facto. Политическите бежанци имат общи черти с лицата без гражданство, но първите имат право да претендират в приемащата държава за получаване на политическо убежище.
В Конвенцията от 1951 г. се прокламира, че нейните разпоредби не засягат лицата, по отношение на които има сериозни основания да се предполага, че те са: а) извършили престъпления против мира и човечеството; б) извършили тежки престъпления, нямащи политически характер извън държавата, даваща им убежище, преди да са били допуснати в тази държава в качеството на бежанци; в) виновни за извършени деяния, противоречащи на принципите на ООН. Проблемите на бежанците се решават под влиянието на редица фактори, като например социален и национален произход на лицата, причините, които са ги принудили да напуснат държавата си и др.
Според Универсалната конвенция за статута на бежанците от 1951 г. бежанец е всяко лице, което:
1.основателно се страхува от преследване поради своята раса, религия, националност, принадлежност към определена социална u1075 група или политически убеждения;
2.намира се извън страна си на произход и
3.не може или не желае да се възползва от закрилата на тази страна или да се завърне поради страх от преследване. Конвенцията на Организацията за африканско единство /ОАЕ/ за регулиране на особените аспекти на бежанските проблеми в Африка е регионален договор от 1969 г. Тя допълва определението в Конвенцията от 1951 г., като въвежда някои по-обективни елементи. Според Конвенцията на ОАЕ бежанец е всяко лице, принудено да напусне страната си поради външна агресия, окупация, чуждо господство или събития, които сериозно разстройват обществения ред в цялата страна на произход на лицето или страна, на която то е гражданин или в част от нея.
През 1984 г. на колоквиум на представители на правителствата и изтъкнати юристи от Латинска Америка е приета Декларацията от Картагена. Подобно на конвенцията на ОАЕ, Декларацията допълва в по-обективна светлина определението за бежанец, което се съдържа в Конвенцията. Според Декларацията бежанците са лица, които напускат страните си, “тъй като техният живот, безопасност или свобода са застрашени от общо насилие, чужда агресия, вътрешни конфликти, масови нарушения на правата на човека или други обстоятелства, които сериозно разстройват обществения ред”. Макар и неразривно свързан с конвенцията от 1951 г., Протоколът за бежанците от 1967 г. е независим от нея. Протоколът премахва времевите и географските ограничения на определението за бежанец, което се съдържа в Конвенцията.
В своята съвкупност, Конвенцията за статута на бежанците и протоколът към нея уреждат три основни въпроса: първо, основното определение за бежанец, заедно с условията за прекратяване на статута на бежанец и изключването от такъв статут; второ, правното положение на бежанците в приемащата страна, техните права и задължения, вкл. правото да бъдат защитени срещу принудително експулсиране или връщане /т.нар. refouleraent/до територия, където техният живот или свобода биха били застрашени; трето, задълженията на държавите, включително сътрудничеството с ВКБООН при изпълнение на функциите му и улесняване на неговия контрол за прилагането на Конвенцията. Чрез присъединяването към протокола, държавите изразяват съгласие да прилагат повечето от текстовете на Конвенцията за статута на бежанците /чл. 2 до 34/ към всички лица, които отговарят на определението в Протокола. Дори при това положение много държави са предпочели да се присъединят както към Конвенцията, така и към Протокола. Така те потвърждават, че и двата договора заемат централно място в системата за международна закрила на бежанците.Сред разпоредбите, страните по Конвенцията и Протокола трябва да прилагат: 1. сътрудничество с ВКБООН - чл. 35 от Конвенцията от 1951 г. и чл. II от Протокола от 1967 г. са израз на съгласието на договарящите страни да сътрудничат с ВКБООН при изпълнението на функциите му и, по-конкретно, да подпомагат ВКБООН да контролира прилагането на разпоредбите, които се съдържат в посочените договори; 2. информация, относно националното законодателство - държавите-страни по Конвенцията за статута на бежанците, се съгласяват да уведомяват Генералния секретар за законите и разпоредбите, които приемат за осигуряване изпълнението на Конвенцията; трето, неприлагане на условието за взаимност - ако предоставянето на едно право на чужденец в приемащата страна зависи от аналогичното третиране на гражданите на приемащата страна в държавата, на която този чужденец е гражданин /взаимност/, това условие не се прилага по отношение на бежанците. Взаимността не се прилага към бежанците, тъй като те не се ползват от закрилата на собствената си страна.
РЕГИОНАЛНИ АКТОВЕ И СТАНДАРТИ
Конвенция на Организацията за африканско единство /ОАЕ/ за регулиране на особените аспекти на бежанските проблеми в Африка от 1969 г.
Конфликтите, съпътствали края на колониалната ера в Африка, довеждат до поредица бежански вълни. Конвенцията на АОЕ следва определението на бежанец, което се съдържа u1074 в Конвенцията от 1951 г., но привнася по-голяма обективност:
“всяко лице, принудено да напусне страната си поради външна агресия, окупация, чуждо господство или събития, които сериозно разстройват обществения ред в цялата страна на произход на лицето или страна, на която то е гражданин или в част от нея”. Това означава, че лицата, избягали от граждански безредици, общо насилие и война, имат право да поискат статут на бежанец в държавите-страни по тази конвенция, независимо от това дали имат основателен страх от преследване.
А. Забрана за експулсиране или връщане Правото на
бежанец да бъде защитен срещу принудително връщане или експулсиране /refoulement/ е прогласено в Конвенцията за статута на бежанците от 1951 г. по следния начин: “Никоя договаряща държава няма по какъвто и да е начин да експулсира или връща /refouler/ бежанец до границата на територията, където са били застрашени животът му или свободата му по причина на неговата раса, религия, националност, принадлежност към дадена социална група или политически възгледи.” /чл. 33, т.1/. Забраната за експулсиране или връщане се съдържа изрично или се извежда чрез тълкуване и от Конвенцията против изтезанията и други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание /чл. 3/, Четвъртата Женевска конвенция от 1949 г. /чл. 45, т. 4/, Международния пакт за граждански и политически права /чл. 7/, Декларацията за закрила на всички лица срещу безследно изчезване /чл. 8/ и Принципите за ефективно предотвратяване и разследване на извънсъдебните, произволните и бързите екзекуции /принцип 5/.
Наред с това, експулсирането или връщането е забранено изрично или се извежда чрез тълкуване от редица регионални актове за правата на човека, включително Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи /чл. 3/, Американската конвенция за правата на човека /чл. 22/, Конвенцията на АОЕ за бежанците /чл. II/ и Декларацията от Кайро относно закрилата на бежанците и разселените лица в арабския свят /чл. 21.
Б. Предоставяне на статут u1085 на бежанец Много страни
разрешават имиграцията с цел осигуряване на постоянното пребиваване на чуждите граждани. В същото време обаче редица държави се сблъскват с проблема на чужденците, които пристигат без документи или дори са жертва на контрабандата на хора. Общото правило е, че никоя държава не е длъжна да допусне чужденци на своя територия. Възможността на всяка държава да реши дали и при какви условия ще разреши влизането на чужди граждани е един от елементите на държавния суверенитет. Изключването от това общо правило гласи, че държавите в никой случай не могат да върнат бежанец до границата на територия, където неговият живот или свобода биха били застрашени по причина на неговата раса, религия, националност, принадлежност към дадена социална група или политически възгледи /забрана за експулсиране или връщане/ - /поп refoulement/. Това изискване важи дори, когато бежанецът е влязъл в приемащата страна незаконно. От тази закрила не може да се ползва бежанец, който създава опасност за сигурността на тази страна или общество. Правото да се търси убежище изисква всеки кандидат за статут на бежанец да има достъп до справедливи и ефикасни производства за разглеждане на молбата му. В някои случаи ВКБООН разглежда молбата и се произнася за статута по искане на съответната държава. Държавите са длъжни да установят бежанците, за да могат да изпълнят задълженията си по Конвенцията за статута на бежанците и да не допускат експулсиране или връщане.
Парламентаристите могат да окажат най-силно влияние върху закрилата на бежанците чрез приемането на законодателството, което съответства на конвенцията и протокола за бежанците и на други международни стандарти. Националните производства за предоставяне на статута на бежанец заслужават особеното внимание на народните представители, тъй като тези производства са от основно значение за закрилата, а Конвенцията за статута на бежанците оставя създаването на производствата на приемащите страни. С най-големи трудности са свързани три аспекта на закрилата:
реакцията в извънредна ситуация, свързана с бежанци;
закрилата на жени, деца и семейства на бежанци;
намирането на постоянни решения за проблема на бежанците.
В. Извънредни ситуации, свързани с бежанците Извънредните
ситуации, свързани с бежанците, са време на криза за бежанците, а нерядко и за приемащите страни. Животът на тези хора е в опасност и бързата реакция има огромно значение. Извънредните ситуации, свързани с бежанци почти винаги настъпват при въоръжен конфликт и в този смисъл могат да се разглеждат като извънредна обстановка, която е част от по-голяма катастрофа. Целта на мерките при извънредна ситуация е да бъде предоставена закрила и нужното съдействие да стигне до хората навреме. Приемащата страна отговаря за безопасността на бежанците, за тяхното подпомагане и за поддържането на ред и законност сред тях на своя територия. Правителствата често разчитат на международната общност за споделянето на финансовата тежест; ВКБООН предоставя помощ на бежанците по искане на правителствата. ВКБООН обикновено отговаря за координиране на действията на системата на ООН, като работи в тясно сътрудничество със Световната програма по прехрана, УНИЦЕФ, Програмата на ООН за развитие /ПРООН/ и др. Неправителствените организации имат важно значение за подпомагането на бежанците при извънредни ситуации. Чрез споразумения за изпълнения на ангажименти, приемащата страна, ВКБООН и различните неправителствени организации, притекли се в такъв случай, си поделят задълженията. В най-добрия случай добре формулираните изпълнителни споразумения предотвратяват дублирането на усилия и запълват празнотите в оказваната помощ.
Г. Прекратяващи клаузи Така наречените “прекратяващи клаузи” /чл. 1 С (1) до (6)/ на Конвенцията от 1951 г. определят условията, съгласно които даден бежанец престава да бъде такъв. Те се основават на разбирането, че международна закрила не би трябвало да се предоставя там, където тя не е вече необходима или оправдана.
След като на дадено лице е предоставен статут на бежанец, той се запазва, докато той не попадне в обсега на една от прекратяващите клаузи. Този стриктен подход при определянето на статут на бежанец произтича от необходимостта бежанците да получат гаранции, че статутът им няма да бъде подлаган на непрекъснато преразглеждане в светлината на нямащи фундаментален характер временни промени в страната на произход. Съгласно чл. 1 С на Конвенцията от 1951 г.: “Тази конвенция прекратява действието си върху всяко лице, попадащо под разпоредбите на раздел А, ако това лице:
1.доброволно се възползва отново от закрилата на страната, чийто гражданин е то; или 2.след като веднъж е загубило своето гражданство, отново доброволно го е придобило;
3.е придобило ново гражданство и се ползва от закрилата на страната на своето ново гражданство; или 4.отново се е установило доброволно в страната, която е на пуснало или извън която то е пребивавало поради опасения от преследване; или 5.не може повече да се отказва от ползването на закрила от страната на своето гражданство, тъй като обстоятелствата, на основание на които то е било признато за бежанец, са престанали да съществуват. Разпоредбите на тази точка не се прилагат по отношение на бежанец, попадащ под определението на раздел А, точка 1 при условие, че той посочи убедителни причини, произтичащи от предишно преследване, за своя отказ да се ползва от закрилата на страната, чийто гражданин той е;
6.бидейки лице без гражданство, то е в състояние да се върне в страната на своето предишно обичайно местоживеене поради факта, че обстоятелствата, на основание на които лицето е било признато за бежанец са престанали да съществуват. Разпоредбите на тази точка не се прилагат към бежанец, попадащ под определението на раздел А, точка 1 на този член, при условие, че той посочи убедителни причини, произтичащи от предишно преследване за своя отказ да се върне в страната на предишното си обичайно местоживеене.”
От изброените шест прекратяващи клаузи, първите четири отразяват промяна в положението на бежанец, дължаща се на него самия, а именно:
1. доброволно повторно възползване от закрила на страната си;
2. доброволно възстановяване на гражданството си;
3. придобиване на ново гражданство;
4.доброволно повторно установяване в страната, в която се е опасявало от преследване.
Д. Военни бежанци Лицата, които са принудени да напуснат родината си в резултат на международни или национални въоръжени конфликти, обикновено не се считат за бежанци по условията на Конвенцията за статута на бежанците от 1967 г. Те обаче се ползват от закрила по силата на други международни договори, като например Женевската конвенция за закрила на жертвите от войната от 1949 г. и Протокола за закрила на жертвите на международни въоръжени конфликти от 1977 г., който допълва Женевската конвенция от 1949 г.
Е. Дезертьори и лица, които се отклоняват от военна
служба В страни, където военната служба е задължителна, неизпълнението на това задължение често е наказуемо по закон. Освен това, независимо дали военната повинност е задължителна или не, дезертирането неминуемо се счита за криминално престъпление. Наказанието в различните страни е различно и обикновено не се счита за преследване. Опасенията за преследване и наказание за дезертиране или за опит за бягство от военна служба сами по себе си не представляват основателни опасения от преследване по смисъла на дефиницията. От друга страна, дезертьорството или опитът за бягство от военна служба не изключват възможността лицето да е бежанец и дадено лице, освен, че е бежанец, може и да е дезертьор или беглец от военна служба.
Ж.Лица, прибегнали до употреба на сила или са
извършили насилствени действия
Молби за признаване на статут на бежанец често се подават от лица, които са прибегнали до употреба на сила или са извършили насилствени действияТакова поведение често се свързва или се твърди, че се свързва с политическа дейност или политически убеждения. Те може да са резултат на самостоятелна инициатива или да са били извършени в рамките на организирани групи. Последните могат да бъдат нелегални групировки или политически, вкл. военни организации, които са официално признати или чиито действия са признати от широката общественост. Трябва да се има предвид и факта, че употребата на сила е един от аспектите на поддържането на реда и законността и, че към нея може - по дефиниция - да се прибегне законно от страна на полицията и въоръжените сили при изпълнение на техните функции. Кандидатстването за статут на бежанец от страна на лице, което е или за което се предполага, че е употребило сила или е извършило насилствени действия от какъвто и да е характер или в какъвто и да е контекст, трябва на първо място, както и при другите случаи да бъде разгледано от гледна точка на включващите клаузи на Конвенцията от 1951 г.