5. Задгранични органи за външни отношения

1. Общи бележки. Задгранични органи за външни отношения са държавните органи, които се намират постоянно или временно в чужбина (в отделни държави или при международни организации), за да изпълняват външнополитическите задачи на своята държава и да защитават интересите на нейните физически и юридически лица.
Постоянни задгранични органи за външни отношения са: дипломатическите представителства на държавите (посолствата и легациите), консулствата, търговските представителства и постоянните представителства при международни организации.
Временни задгранични органи за външни отношения са делегациите, които държавите изпращат за участие в сесии на органи на международни организации и в международни конференции, както и специалните мисии.

2. Дипломатически представителства. Дипломатическото представителство е държавен орган, който се намира на територията па друга държава за осъществяване на дипломатическите отношения с тази държава. Разграничават се два вида дипломатически представителства: посолства и легации. Ако дипломатическото представителство се оглавява от посланик, то се нарича посолство, а ако начело е пълномощен министър или управляващ - легация. В съвременните условия повечето държави предпочитат да разменят дипломатически представители на равнището на посланици. Затова посолствата са най-разпространената форма на дипломатически представителства. Легациите са твърде редки.
Обикновено при установяване на дипломатически отношения едновременно се решава въпросът за откриване на посолства или легации и за размяна на посланици, пълномощни министри или управляващи. Тази договореност се закрепва в послания на държавните глави или в комюнике за преговорите на държавните делегации. Тези документи служат като формално основание за откриването на посолства или легации. Държавата, която изпраща дипломатическия представител, се нарича акредитираща държава.
Правното положение на дипломатическите представителства сега се урежда от Виенската конвенция за дипломатическите отношения от 1961 г. Съгласно чл. З от тази конвенция дипломатическите представителства в страната на пребиваването трябва: да пред-ставляват своята страна (акредитиращата държава) в държавата на пребиваването; да защитават в държавата на пребиваването интересите на акредитиращата държава и нейните граждани в пределите, допустими от международното право; да водят преговори с правителството на държавата на пребиваването, да информират за тях своето правителство; да изясняват със законни средства условията и събитията в държавата на пребиваването; да насърчават приятелските отношения между акредитиращата държава и държавата на пребиваването и да съдействат за развитието на взаимоотношенията им в областта на икономиката, културата и науката. Сега дипломатическите представителства често изпълняват и консулски функции.
Дипломатическото представителство на Република България има функции и по гражданското състояние на българските граждани в приемащата държава. Тези функции варират в зависимост от някои обстоятелства.
Допустимо е гражданите на Република България, които се намират в чужбина, да поискат от съответния дипломатически представител при спазване на българските закони да състави акт за гражданско състояние (акт за раждане, акт за граждански брак или акт за смърт). Предпоставка за това е приемащата държава да признава такава правна възможност на дипломатическите и консулските представители, които чуждестранни държави са акредитирали в нея.
Допустимостта важи и за съставянето на актове от чуждестранните местни органи по гражданското състояние в мястото, където са настъпили събитията, които подлежат на регистрация. В такъв случай приложими са местните закони (чл. 69 от ЗГР).
За български гражданин, който е поискал от местен орган по гражданското състояние да състави акт, се поражда особено задължение. Той трябва да се снабди със заверен препис или извлечение от съставения акт за гражданско състояние и да го предаде или изпрати на българския дипломатически или консул ски представител в тази държава. Едновременно с това е длъжен да му съобщи постоянния си адрес в Република България. За изпълнението на споменатите задължения законът определя краен срок от шест месеца. Срокът тече от датата, на която актът за гражданско състояние е съставен.
Когато не е могъл да предаде или изпрати на българския дипломатически или консулски представител акта, съставен от местен орган по гражданското състояние в чужбина, гражданинът на Република България може да го представи направо на длъжностното лице по гражданското състояние в общината по постоянния си адрес, заедно с легализиран превод на български език.
Изисква се да бъдат преведени на български език и легализирани преписите или извлеченията от актовете за гражданско състояние, съставени по искане на пребиваващ в чужбина български гражданин от орган на държава, с която Република България няма сключен договор за правна помощ. Напротив, не се изисква легализация, ако актовете са набавени по дипломатически път (чл. 70 от ЗГР).
Задължение за служебно снабдяване с акт за гражданско състояние възниква за дипломатически или консулски представител на Република България в чужбина, който узнае, че в държавата, в която е акредитиран, се е родил, сключил е граждански брак или е умрял български гражданин^ но в 6-месечен срок не му е бил представен в представителството заверен препис или извлечение от съответния акт. Преписите или извлеченията от актовете по гражданското състояние заедно с легализиран превод на български език, заверен по съответния ред, се изпращат в Министерството на външните работи на Република България за препращане на общината по постоянен адрес на българския гражданин. Когато не е съставен акт от местния орган по гражданското състояние, дипломатическият (консулският) представител на Република България в съответната държава изисква по официален път съставянето му. Достатъчно е законите на държавата, където е акредитиран, да допускат това (чл. 71 от ЗГР).
Суверенно право на държавата е да приеме или не някое лице като ръководител на дипломатическото представителство на друга държава. Затова общопризната норма на международното право е получаването на агреман. Агреманът е съгласие на правителството на приемащата държава за назначаването па определено лице като ръководител на дипломатическо представителство (т. 1 на чл. 4 на конвенцията от 1961 г.).
Ако правителството на приемащата държава дава съгласие за назначаването на посоченото лице, то се разглежда като persona grata (желано лице). Но ако е получен отказ и лицето по някакви мотиви е неприемливо за правителството на приемащата страна, то се смята за persona non grata (нежелано лице). Държавата може да даде отрицателен отговор и не е длъжна да съобщи мотивите на отказа. Отказът обикновено има формата на приятелски съвет да се назначи друго лице. Случаите на отказ да се даде агреман са сравнително редки.
Ръководителят на дипломатическото представителство преди отпътуването си за страната на неговото назначаване получава акредитивно писмо. Акредитивното писмо е документ, Който удостоверява особеното правно положение на посланика, пълномощния министър или управляващия като представител на акредитиращата държава. То се подписва от държавния глава и се приподписва от министъра на външните работи на акредитиращата държава. В акредитивното писмо държавният глава, който назначава посланика, моли държавния глава, който приема посланика, да вярва на всичко онова, което ще излага посланикът, пълномощният министър или управляващият посолството от името на своята държава или правителство. След пристигането в страната на назначението ръководителят на дипломатическото представителство (посланик или пълномощен министър) лично връчва акредитивното писмо на държавния глава, а управляващият - на министъра на външните работи. Във всяка държава е установен определен ред за връчване на акредитивни писма. То винаги преминава в тържествена обстановка.
Ръководителят на дипломатическото представителство се смята за пристъпил към изпълнение на функциите си в държавата на пребиваването в зависимост от практиката, която съществува в тази държава: или от момента на връчване на акредитивното си писмо, или от момента на съобщаване за пристигането си и представяне на заверено копие от акредитивното писмо в министерството на външните работи на държавата на пребиваването (т. 1 на чл. 13 на Виенската конвенция от 1961 г.).
Основание за прекратяване на дейността на дипломатическия представител (посланика, пълномощния министър или управляващия) най-често е отзоваването му от акредитиращата държава поради заменяне. По-редки са случаите: на загубване на доверието на страната на пребиваването и обявяването му за нежелано лице (persona non grata); на скъсване на дипломатическите отношения между акредитиращата държава и държавата на пребиваването; на обявяване на състояние на война между тези държави; прекратяване съществуването като субект на международното право или на държавата, която е назначила ръководителя на дипломатическото представителство, или на държавата, която го е приела. В посочените случаи заинтересуваните държави си разменят ноти.
Класовете на дипломатическите представители се определят от международното право. През 1815 г. Виенският конгрес със своя правилник за пръв път установи класовете на дипломатическите представители, които класове бяха потвърдени във Виенската конвенция за дипломатическите отношения от 1961 г. Според чл. 14 от тази конвенция ръководителите на дипломатическите представителства се разделят на три класа: а) клас на посланиците и нунциите, акредитирани при държавните глави; б) клас на пълномощните министри и интернунциите, акредитирани при държавните глави /Нунциите и интернунциите са дипломатически представители на Ватикана./; в) клас на управляващите, акредитирани при министрите на външните работи.
Класът на ръководителя на дипломатическото представителство се определя по съгласие на заинтересуваните държави. Сега повечето държави предпочитат да разменят посланици като ръководители на дипломатически представителства. По-рядко се назна-чават пълномощни министри, а постоянни управляващи посолства или легации почти не се срещат. Временни управляващи изпълняват функциите на ръководителя на дипломатическото представителство в случай на неговото отсъствие (отпуск, болест и др.).
От класовете трябва да се различават дипломатическите рангове, които се присвояват въз основа на националното законодателство. Известни са следните дипломатически рангове: посланик, пълномощен министър, съветник, първи секретар, втори секретар, трети секретар, аташе. Такива рангове имат както служителите в задграничните дипломатически представителства, така и служителите в министерството на външните работи на съответната държава.
Дипломатическото представителство е разположено в столицата на държавата на пребиваването му. Като правило то има редица функционални отдели: политически, икономически, консулски, културни връзки, печат, административно-стопански и канцелария. Освен това в състава на дипломатическото представителство има аташат (представители на военното ведомство). Персоналът на дипломатическото представителство се дели на: дипломатически, административно-технически и обслужващ.
Към дипломатическия персонал се отнасят: посланиците, пълномощните министри, Съветниците, търговските представители и заместниците им, военните аташета и заместниците им, секретарите (първи, втори, трети) и аташетата. Въпросът за броя на дипломатическия персонал на представителството се решава по съгласие между акредитиращата държава и държавата на пребиваването. Въпросите за вътрешната структура на представителството (броя на отделите, наименованията, както и на служителите в тях) се решават от министерството на външните работи на акредитиращата държава.
Към административно-техническия персонал се отнасят: преводачите, финансовите служители, началникът на канцеларията, машинописците и други служители, които изпълняват административни и технически функции. Към обслужващия персонал се отнасят коменданти, лекари, шофьори, куриери, готвачи, градинари и други лица, които обслужват представителството и ръководителя му.
Дипломатическият корпус в тесен смисъл на думата обхваща ръководителите на дипломатическите представителства в конкретната държава. В широк смисъл на думата това са ръководителите и целият състав на дипломатическия персонал на всички дипломатически представителства, акредитирани в държавата, заедно с членовете на техните семейства.
Дипломатическият корпус е организация, която няма нито политическо, нито международноправно положение. Той изпълнява функции от протоколен и церемониален характер, съдейства за своевременно информиране за аспектите на външната и вътрешната политика на държавата на пребиваването и за установяване на контакти на дипломатите с правителствените учреждения и официалните лица, както и на дипломатическите представителства помежду им.
Дипломатическият корпус се оглавява от доайена, т. е. от ръководителя на дипломатическото представителство на една от държавите, който е старши по клас и по време на пребиваване в страната. Доайенът извършва от името на дипло-матическия корпус декларации, поднася поздравления, съболезнования и др. Той запознава новопристигналите дипломати със страната на пребиваването, с националните й традиции, обичаите; разглежда спорни въпроси между членовете на дипломатическия кор-пус, главно по въпроси на етикета и церемониала. Нито дипломатическият корпус като цяло, нито доайенът не трябва да се намесват във вътрешните работи на държавата на пребиваването, да оказват натиск върху правителството й и т.н.

3. Привилегии и имунитети на дипломатическото представителство. Дипломатическите представителства и дипломатите могат ефективно да осъществяват предвидените в международното право функции, ако бъдат свободни и независими от намесата на властите на държавата на пребиваването. За тази цел съществува един от най-старите институти на международното право - дипломатическите привилегии и имунитети.
Привилегиите и имунитетите на дипломатическото представителство и персонала му са специални права и привилегии, предоставяни съобразно международното право на дипломатическите представителства на чуждестранните държави и персонала им. Сега нормите за този институт се съдържат във Виенската конвенция от 1961 г. Дотогава те бяха главно обичайни норми.
Дипломатическото представителство е държавен орган, представляващ суверенна държава. Като такъв привилегиите и имунитетите му са предвидени в чл. 20-28 на Виенската конвенция от 1961 г.
а) Помещенията на представителството са неприкосновени. Властите на държавата на пребиваването не само сами не могат да влизат в помещенията на представителството без съгласието на ръководителя му, но и са длъжни да вземат всички необходими мерки за защита на тези помещения от всякакво нахлуване или нанасяне на щета и за предотвратяване на всякакво нарушение на спокойствието на представителството или оскърбяване на достойнството му. Помещенията на представителството, намиращото се в помещенията имущество, както и превозните средства се ползват с имунитет срещу обиск, реквизиция, арест и принудително изпълнение.
б) Помещенията на дипломатическото представителство се освобождават от всякакви данъци, такси и мита, освен онези, които се събират за конкретни услуги.
Така, в Република България се освобождават от данък сградите — собственост на чужди държави, в които се помещават дипломатически представителства, както и превозните средства на дипломатическите представителства. В двата случая освобождаването от данък се извършва при условията на взаимност (чл. 24, ал. 1, т. 5 и чл. 58, ал. 1, т. 2 от Закона за местните данъци и такси). Законът не изисква договорна взаимност. Достатъчна е фактическа взаимност между изпращащата и приемащата държава.
в) Архивите и документите на дипломатическото представителство са неприкосновени във всяко време и независимо от местонахождението им.
г) Представителството трябва да има свобода на отношенията със своето правителство, с други представителства и консулства на държавата си, които се намират както в държавата на пребиваването, така и в трети държави.
д) Официалната кореспонденция на представителствата е неприкосновена. Дипломатическата поща не подлежи на отваряне или задържане. Представителството може да използва всички средства за съобщения, включително дипломатически куриери, кодирани и шифровани телеграми, дипломатически пакети.
е) Представителството има право да се ползва от знамето и герба на своята държава върху помещенията на представителството и превозните средства (автомобили, яхти и др.).

4. Привилегии и имунитети на дипломатическите агенти. Освен дипломатическото представителство, с привилегии и имунитети се ползват дипломатическите представители на държавите и членовете на дипломатическия персонал, наричани общо "дипломатически агенти" (чл.1 на Виенската конвенция от 1961 г.).
За чужденци, които се ползват с дипломатически имунитет и привилегии, се прилагат общоприетите норми на международното дипломатическо право, както и ратифицираните международни договори, по които Република България е страна (чл. 3, ал. 2 от Закона за чужденците в Република България1).
Всяко лице, което има привилегии и имунитети, се ползва от тях от момента на влизане на територията на държавата на назначението му или от момента на съобщението за назначението му до министерството на външните работи. При преминаване на дипломатическия агент през територията на трета държава, когато има предварително разрешение (издадена е транзитна виза), тя му предоставя неприкосновеност и такива други имунитети, каквито могат да се окажат необходими за осигуряване на неговото преминаване или връщане. Действието на привилегиите и имунитетите се прекратява с прекратяване функциите на лицето, което се ползва от тях и от момента, когато то напусне държавата, или след изтичане на разумен срок за напускане държавата на пребиваването.
Привилегиите и имунитетите се предоставят на дипломатическия агент като длъжностно лице. Само акредитиращата държава може да се откаже от привилегиите и имунитетите на своя дипломатически агент.
Към личните привилегии и имунитети на дипломатическите агенти се отнасят:
а) Неприкосновеност на личността. Дипломатическият агент не подлежи на арест или задържане в каквато и да било форма. Държавата на пребиваването трябва да се отнася към него с необходимото уважение и да взема всички мерки за предотвратяване на всякакви посегателства върху неговата личност, свобода и достойнство. Става дума за посегателства не само от органите на държавата на пребиваването, но и от всякакви други лица - собствени граждани, чужденци или лица без гражданство.
б) Неприкосновеност на жилището, имуществото и кореспонденцията. Жилището на дипломатическия агент се ползва със същата неприкосновеност и защита, както и помещенията на представителството, независимо от това, къде се намира: в сградата на представителството, в наето помещение или в хотел. Неприкосновени са също така документите, кореспонденцията и имуществото, включително и превозните средства. Недопустими са обиски, из-земания и други принудителни действия.
в) Имунитет срещу наказателна, гражданска и административна юрисдикция. Спрямо дипломатическия агент не може да бъде възбудена преписка от следствените органи. Той е неподсъден на съдебните органи, не трябва да дава показания дори като свидетел и не може да бъде подложен на глоба или други административни наказания. Дипломатическият агент се ползва също така с имунитет срещу гражданска юрисдикция. Изключение съставляват случаите, посочени в чл. 31 на Виенската конвенция от 1961 г., когато може да бъде приложима юрисдикцията на държавата на пребиваването, например: по иск за наследство, при условие че дипломатът има качеството на изпълнител на завещанието или наследник; по искове, които се отнасят за професионална или търговска дейност на дипломата в държавата на пребиваването, несвързана с официалните му функции.
г) Данъчен имунитет. Дипломатическият агент се освобождава от всякакви данъци и такси, лични и имуществени. Изключение съставляват косвените данъци, данъците върху частен доход и таксите за конкретни услуги.
д) Имунитети срещу повинности. Държавата на пребиваването е длъжна да освобождава дипломатическите агенти от всякакви трудови и държавни повинности, независимо от характера им, както и от военна повинност (реквизиция, контрибуция и др.).
е) Митнически привилегии. Държавата на пребиваването разрешава на дипломатическия агент д а внася предмети както за нуждите на представителството, така и предмети за лично ползване. Тези предмети се освобождават от мита, данъци и такси. Изключение са таксите за превоз, влог и други подобни услуги. Личният багаж на дипломатическия агент се освобождава от митнически преглед, ако няма сериозни основания д а се предполага, че той съдържа предмети, чиито внос и износ са забранени от законите на страната или от карантинните правила.
ж) Освобождаване от разрешение за престой. Така, според българското законодателство не се изискват разрешения за пребиваване на чужденците, които са акредитирани като членове на чуждестранни дипломатически, консулски и търговски представителства, както и на представителства на междуправителствени организации в Република България. За тях е достатъчно да се регистрират в Министерството на външните работи (чл. 28, ал. 2 от ЗЧРБ).
Споменатите лични привилегии и имунитети се предоставят също така на членовете на семейството на дипломатическия агент, ако те живеят заедно с него и не са граждани на държавата на пребиваването (чл. 37 на Виенската конвенция от 1961 г.).

Лицата от административно-техническия персонал и членовете на семействата им се приравняват в областта на привилегиите и имунитетите към правното положение на дипломатическия персонал. Съществува изключение: имунитетът срещу гражданска и ад-министративна юрисдикция се разпростира само по отношение на действията, извършени от тях при изпълнение на служебните задължения. Има някои ограничения и в областта на митническите облекчения (т. 2 на чл. 37 на Виенската конвенция от 1961 г.).
Ръководителят на дипломатическото представителство се ползва с пълен обем от посочените привилегии и имунитети на дипломатическия агент. Освен това той има право: а) да вдига знамето и да има герба на държавата му над сградата на предста-вителството му и на резиденцията, както и върху превозните средства (автомобил, яхта и др.); б) да разполага в представителството с помещения, пригодени за извършване на религиозни действия (параклиси, молитвени помещения); в) да получава за лично ползване без преминаване на цензура печатни издания, кинофилми и др.; г) на редица почести от церемониален характер.
Според Виенската конвенция от 1961 г. дипломатическите агенти са длъжни: а) да спазват законите и подзаконовите нормативни актове на държавата на пребиваването; б) да не се намесват във вътрешните работи на тази държава; в) всички официални отношения с държавата на пребиваването да осъществяват чрез министерството на външните работи или при съответно съгласие с друго ми- нистерство; г) да не използват помещенията на представителството за цели, които са несъвместими с функциите на представителството, например, предоставяне убежище на престъпник; д) да не се занимават в държавата на пребиваването с професионална или търговска дейност за лична изгода; е) да установяват и използват радиопредаватели само със съгласието на компетентните органи на държавата на пребиваването.

5. Търговските представителства. Търговските представи- телства са държавни органи, които осъществяват в чужбина външноикономическа дейност, включително търговско-икономическо и промишлено сътрудничество.
Правното положение и задачите на търговските представи- телства се определят в националното законодателство и в двустранни международни договори с чужди държави.
Търговските представителства изпълняват следните функции: а) представляват интересите на изпращащата държава в страната на пребиваването по всички въпроси на външната търговия и други видове външноикономическа дейност; б) съдействат за тяхното раз-витие между изпращащата държава и държавата на пребиваването; в) оказват съдействие на търговци на изпращащата държава при сключването и изпълнението на сделки със съдоговорители от държавата на пребиваването; г) грижат се за изпълнение на междуна-родните договори между изпращащата държава и държавата на пребиваването в областта на търговията и други области на икономиката.
Търговското представителство не е самостоятелно юридическо лице. За задълженията му носи отговорност изпращащата държава. Търговското представителство може при изрично упълномощаване да сключва сделки от името и за сметка на търговци на изпращащата държава с търговци на държавата на пребиваването. То не отговаря за задълженията на такива търговци. В същото време те не носят отговорност за задълженията на търговското представителство.
Търговските представителства се учредяват въз основа на международни договори между изпращащата държава и държавата на пребиваването.
Начело на търговското представителство стои търговски представител. Той се назначава и освобождава от длъжност от правителството на изпращащата държава. В държавите, в които няма търговски представителства, функциите им се изпълняват от търговско-икономическите съветници в посолствата. Те се подчиняват на ръководителя на дипломатическото представителство. Търговско-икономическите съветници изпълняват същите задачи, както и търговските представителства, но в по-малък обем и нямат самостоятелно правно положение.
Министерството на икономиката определя структурата и комплектува щатовете на търговските представителства. Търговският представител и заместниците му се ползват с дипломатически привилегии и имунитети, предвидени във Виенската конвенция от 1961 г.