5. Дискусия относно същността на Европейския съюз

Многократни са опитите да се даде отговор на този въпрос. Дори когато обединението все още не е Съюз, а се нарича само Европейска общност /ЕО/, съществува дискусия относно неговата същност и обхват. През годините непосредствено след създаването на Европейската общност е било разпространено становището, че правната природа на новосъздадената общност наподобява тази на обикновените международни организации. Някои са разглеждали Общността като международна организация от традиционен тип поради факта на възникването й по силата на международен договор. Освен това някои от функциите й са характерни за международните икономически организации. За разлика от тях обаче Европейската икономическа общност е натоварена да осъществява интеграция във всички сфери на икономиката чрез създаване на общ пазар и постепенното сближаване на националните икономически политики. Виждането за ЕИО като за обикновена международна организация недооценява факта, че Договорите на Общността представляват актове, полагащи основите на самостоятелни общности със свои собствени права и властнически правомощия. Критерият за характеризирането на Европейската общност не просто като международна организация, а като нещо много повече е свързан главно с проблемите на суверенитета. В резултат на Римските договори държавите членки се отказват от част от суверенитета си в полза на новата общност. Областите, в които са съсредоточени правомощията на обединението, са нетрадиционни за международна организация – вместо външна политика и сигурност – т.нар. high politics, вътрешни сфери като търговия, селско стопанство, въглища и стомана, транспорт, изследвания и технологии – т.нар. low politics, които са по-податливи за преговори и компромиси. Наличието на пряко избиран от населението на страните членки Европейски парламент и въведеното с чл.8 на ДЕС европейско гражданство със сигурност надхвърлят рамките на традиционната характеристика за международните организации. Освен това правото на Европейския съюз представлява самостоятелна правна система, независима от правните системи на държавите членки и от международното право. Особеностите, които в еднаква степен го отличават от международното право и националните правни системи, се определят:
 От спецификата на предмета на регулиране – области, които по традиция са били обект на вътрешно държавно регулиране, сега преминават към регламентиране от наддържавни институции, съвсем различно от класическия модел на международноправно договаряне.
 От императивния характер на нормите, които се прилагат директно на територията на Общностите, независимо от факта, че се издават в резултат на дейности, регулирани от многостранни междудържавни договори.
 От характера на субектите на правото, които могат да бъдат държавите, физически и юридически лица.
Институциите на тази система са овластени да издават нормативни актове в пълна юридическа независимост от държавите членки. За да влезе в сила, правото на Общността не се нуждае от включване в националните правни системи на държавите членки. То се прилага в качеството си на право на Общността и в това се изразява неговата непосредствена приложимост. По делото Van Gend en Loos се твърди, че Общността представлява “нов правен ред на международното право”, в чиято полза държавите са ограничили суверенните си права в някои области и чиито субекти се явяват не само държавите членки, но и техните граждани. По силата на правото на Общността права и задължения възникват не само за институциите на Общността и за държавите членки, но също така и за гражданите на последните. Този принцип, валиден за голяма част от нормите на правото на Общността, се нарича директен ефект. Само една година по-късно друго историческо решение по делото Costa v. ENEL вече не съдържа никакво отнасяне към международното право. Съдът постановява, че Общността “има самостоятелен правен ред, интегриран в правната система на държавите членки”. Направеното разграничение на Общността от международния правен ред се основава на анализ на различията между Договора за създаване на ЕИО и класическите международни договори. Директното интегриране на общностното право в националните правни системи на страните членки се осъществява чрез установяване на йерархия и принципа за примата/върховенството на общностното право над националното. С въвеждането на йерархията отношенията между Общността и отделната държава придобиват белези, сходни с тези в рамките на федералната държава. Съществената разлика е в това, че Европейският съд няма компетентност пряко да контролира валидността на националното законодателство, докато федералният конституционен съд разполага с такова правомощие. Независимо от това с развитието на доктрините за директния ефект и върховенството на европейското законодателство от Европейския съд е нанесен нов удар върху суверенитета на държавите членки. Друга отличителна черта на функционирането на ЕС е придаваното значение на постиженията на Общността – acquis communautaire или съвкупността от общи права и задължения, обвързващи всички страни членки на Съюза. Непрекъснато развиваща се, тя включва:
 Съдържанието, принципите и политическите цели на договорите.
 Законодателството, прието в изпълнение на договорите.
 Декларации и резолюции на Европейския съюз.
 Съвместни действия, общи позиции, декларации, заключения и други актове в областта на общата външна политика и сигурността.
 Съвместни действия, общи позиции, декларации, заключения и други актове в областта на правосъдието и вътрешните работи.
 Международни споразумения на Общността и между страните членки относно целите и функционирането на ЕС.
По този начин горепосочените постижения, наричани също наследство на Общността, включват не само правото на Общността, но и всички приети актове относно втория и третия стълб и най-вече - общите цели, заложени в договорите.
Преди подписването на Единния европейски акт /ЕЕА/ Стенли Хофман определя Европейската общност като “международен режим”. Под този термин той разбира съвкупност от общи ценности, норми за поведение и процедурни правила, които регламентират сътрудничеството между държавите членки по широк кръг от проблеми. По този начин се ограничава възможността за едностранно действие на отделните държави и им се налагат някои финансови тежести. Същевременно се осъществява сътрудничество в селскостопанската, социалната и други области. Авторът счита, че в случая с ЕО крайният баланс на възможностите и ограниченията, наложени от международното сътрудничество, е положителен. По този начин ЕО, разбирана от него като “международен режим”, служи не само да запази националните държави, но дори да ги регенерира и адаптира към съвременния свят. След ЕЕА Хофман променя възгледите си, отбелявайки, че предвид високата степен на централизираност и институционализираност ЕО не може повече да бъде “международен режим”. Кеохейн и Хофман възприемат ЕО не като отказ от суверенитет в полза на наднационалните институции, а като мрежа за обединяване на суверенитета /network for pooling sovereignty/. Оригиналността на Общността като политическа система е резултат от степента на ангажираност на държавите членки в общи действия по осъществяване на общи политики и приемането на общозадължителни решения. Европейското обединение е качествено ново междудържавно образувание. По всичко друго то може да прилича на известните дотогава съюзи или коалиции, но именно трансферът на суверенитет в определени области и в съответна степен е новото, което придава на европейската интеграция уникален характер. Държавите членки доброволно ограничават своя суверенитет и го прехвърлят на наднационалните европейски институции, където тези трансферирани части от суверенитетите на отделните държави членки се обединяват в името на общите политики и общото решаване на проблемите, считат авторите. Авторите отправят и строго предупреждение да не се приема ЕО като форма на зараждаща се държава. “Ако в сравнение с международните организации Общността изглежда силна,... то в сравнение с модерните държави тя е твърде слаба”. Европейският съюз /ЕС/ не е държава преди всичко поради факта, че неговите правомощия произтичат от Договорите, сключени между страните членки, и се простират дотолкова, доколкото изрично се прехвърлят върху съюза и неговите институции чрез самите договори. Съюзът не разполага с възможност сам да дефинира разпределението на компетенциите между себе си и държавите членки. ЕС не притежава нито отделна армия, нито своя полиция – т.е. монопола върху легитимната употреба на сила, и следователно не може да бъде считан за държава по смисъла на класическото определение, дадено от Макс Вебер. За разлика от Европейската общност по отношение на ЕС не е изрично отбелязано, че Съюзът представлява самостоятелно юридическо лице. ЕС не е федеративна или конфедеративна формация, независимо от наличието на федерален подход и “ембрионална федерална структура” по думите на екскомисаря Съдърланд. Опитът Съюзът да бъде определен като федерален е отхвърлен в последните часове преди подписването на ДЕС. Приемането на трансфера на суверенитет от държавите членки като знак, че Съюзът вече може да бъде разглеждан като федерално цяло, пропуска да вземе предвид факта, че на обединението са прехвърлени права само в ограничен брой области. Така Съюзът не притежава нито универсалните правомощия, които характеризират държавата, нито способността за създаване на нови правомощия. През 1986г. Т. Хартли обяснява ситуацията по следния начин: “Европейската общност не е федерация, въпреки че един ден може да стане.” Тя притежава някои типични федерални елементи, главно в нормотворческата и правораздавателната система, но като цяло те все още са тясно свързани с междуправителственото дипломатическо сътрудничество. Така например главният законодателен орган на ЕС - Съветът на министрите - не се избира пряко от гражданите, неговите членове са делегати на държавите членки, които гласуват в съответствие с указанията на своето правителство. Пряко избираният Европейски парламент, макар днес да притежава правото на вето, все още не е основен законодателен орган. Изпълнителният орган на ЕС – Комисията – не е в пълна степен отговорна пред Европейския парламент. Съюзът функционира на базата на многостранен международен договор и досега той няма характера на конституция. Напоследък обаче отново се забелязват тенденции към федерален модел на обединението. Европейският съюз за някои е преди всичко форма на сътрудничество, укрепваща позициите на националната държава, за други – ЕС е преди всичко регионална политико-икономическа система, повишаваща конкурентноспособността на Европа спрямо останалия свят, а за трети – ЕС е основата на нов политически ред, въпреки че все още неговата същност остава неясна. ЕС е формация sui generis на суверенни държави. Съгласно чл. А, ал.2 на ДЕС това е само “...нов етап в процеса на изграждане на все-по-тесен съюз между народите на Европа...” Макар че е трудно определимо и неясно, ЕС представлява нещо ново, различно и уникално по своята същност. По подобен начин Жак Делор характеризира Европейския съюз като “неидентифициран политически обект” поради сложната му институционална структура, която го поставя извън всякакви дефиниции.
В началото на новото хилядолетие съществуват няколко различни противоречия, които влияят върху процеса на европейската интеграция и определят облика на европейската формация. Това са:
 Наднационалността срещу подхода на междуправителственото сътрудничество или общите съюзни интереси срещу националните интереси;
ЕС е договор между суверенни държави, но в същото време част от правомощията на националните държави се предоставят на наднационалните европейски институции.
 Стремежът към федерализъм срещу националния суверенитет;
 Взаимозависимостта срещу независимостта;
Процесът на интеграция заздравява икономическите, политическите, културните и историческите връзки между отделните страни по такъв начин, че независимите държави се превръщат във взаимозависими.
 Сътрудничеството срещу конкуренцията;
 Единството в развитието срещу различните скорости на развитие;
 Демокрацията срещу елитарността.
Както може да се види, проблемите, свързани със суверенитета, са в основата на противоречията, които Европейският съюз предстои да преодолява. Трябва да се има предвид, че проблемите на суверенитета са на дневен ред не само при държавите членки на самия Съюз. Развитието на европейската интеграция води до засилен интерес към тази проблематика в други страни. Настоящото изследване засяга нови и актуални моменти от проблематиката на суверенитета, които биха могли да бъдат полезни с оглед на пълноправното членство на Република България в ЕС.