50. Предизвикателствата на културния релативизъм

Културният релативизъм не се отнася конкретно до културните права на човека, а засяга главно отношението на различните култури относно признаването на универсалността и неделимостта на основните права на човека и всеобщото им прилагане от всеки човек /независимо гражданин на коя държава е/ и възможността за отклоняване. Независимо, че съществуват отделни елементи на противоречие /напр. равенството на половете, правата на жените и др./, като цяло това е един изкуствено създаден проблем, създаващ допълнително международно напрежение. Хилядолетия наред е съществувало културното разнообразие и плурализъм, което не е било фактор, създаващ постоянно противопоставяне и конфликти между техните носители. Съвременните различни култури не съществуват изолирано, води се международен диалог, взаимодействат си и би следвало да съществуват безконфликтно.
На практика, особено след края на студената война, се появиха различни теории от типа “конфликт на цивилизациите”, “културата -разделителна линия”, “неизбежни битки между най-могъщите цивилизации”, “опит за създаването на нов глобален враг след края на студената война” и др. Според 3. Бжежински “Културата ще се превърне в разделителна линия в обсъжданията по въпросите на свободата и правата на човека. Всички ние сме добре запознати с културните спорове. Те отричат самия смисъл на нерушимите права на човека под претекст, че този смисъл отразява една твърде провинциална “западна гледна точка”. В основата на универсалните актове за правата на човека до голяма степен са отразени присъщите за европейската християнска цивилизация нравствени норми, издигащи правата на човека като висша ценност, докато някои религии считат, че тези норми са несъвместими, дори неприемливи от логиката на тяхната религия или култура.
Съгласно съществуващата международна практика, спазването на правата на човека в отделните райони и държави до голяма степен зависи от културните, религиозните, етническите, езиковите и други различия. Независимо от разминаването на културните ценностни системи, не следва, че една ценностна система, напр. европейската, задължително трябва да замести другите затова, че е ценностната система на т. нар. “цивилизовани държави”. От друга страна не следва, че универсалните права не са всеобщо задължителни за всички нации, а само за европейците.
На практика определени среди в редица държави и региони, основавайки се на особеностите и различията на културните, религиозните и други традиции, правят опит да заобиколят предоставянето на основните естествени /универсални/ права, присъщи на всяко човешко същество. Това е очевидно от приетите от различни региони и отделни държави актове и становища, които не поставят под съмнение универсалността на правата на човека.
В Туниската декларация, приета през 1992 г. от африканските държави, се подчертава, че и всеобщият характер на правата на човека е извън всякакво съмнение..., че няма готови модели затова, тъй като историческата и културна реалност във всяка държава и традициите, стандартите и ценностите на всеки народ не могат да не бъдат взети под внимание”. В приетата от азиатските държави през 1993 г. Бангладешка декларация се отбелязва: “Доколкото правата на човека са универсални и всеобщи по своя характер, те трябва да се разглеждат в контекста на динамичния и развиващ се процес на изграждането на международни норми, като се има предвид и важността на националните и регионални особености и различните исторически, културни и религиозни u1076 дадености”. На проведената през 1993 г. във Виена Световна конференция за правата на човека като цяло не се поставя под съмнение универсалния характер на правата на човека, но определено се акцентира върху различното разбиране на правата на човека, произтичащо от различните исторически и културни традиции. В повечето случаи това са азиатските държави, затова този въпрос се откроява като “азиатски ценности”. Редица държави изразяват критично отношение срещу искането да се вземат под внимание националните, религиозни, културни и религиозни особености и различия, приемайки я като удобна форма, която за съжаление се отдалечава от идеята за ненарушимите права на човека. Световната конференция за правата на човека като цяло решава този проблем, приемайки с консенсус Декларация, в която се потвърждава всеобщият характер на правата на човека и отрича идеята за културния релативизъм. В т. 1 е изразена готовността на всички държави за утвърждаване на всеобщото зачитане и опазване на всички права на човека, но в т. 5 на Декларацията се споменават националните и регионални особености, както и различните исторически, културни и религиозни традиции, което може да даде възможност за различно тълкуване на текста /да не се вземат под внимание културните особености при пропагандиране защитата на правата на човека, а само да спомогнат за преодоляване на трудностите/.
Независимо от това, че на практика въпросът с културния релативизъм няма нито универсални, нито глобални измерения /въпреки, че определени кръгове от международната общност се стараят да му придадат вид на глобален проблем/, на първо място следва да се постави за решаване въпросът за правото на човека на човешки права. Човекът и всички хора, населяващи Земята, независимо от националните и религиозни особености /исторически, културни и религиозни традиции/ имат право на ефективно упражняване на основните универсални права и нито културни, нито други традиции не могат да послужат като основание да ги лишават и ограничават.