5. Права и свободи на гражданите на държавата

Правата на гражданите, съгласно законодателството, са предоставените възможности на индивида в качеството му на гражданин на държавата.
Гражданската принадлежност към определена държава е едно от условията, необходими на индивида да приложи своите способности, както за материалното, така и за духовното си развитие в обществото.
Гражданството създава самочувствието за принадлежност на индивидите към определена държава.
Икономическата стабилност на държавата създава повече възможности за изявата на индивидуалните способности на нейните граждани. Само такава държава е способна да закриля действително упражняване на основните права и свободи на своите граждани.
Всяко човешко същество има правото да придобие гражданство, а също така и правото на закрила, както на територията на държавата, така и зад граница от дипломатическите и консулските представителства на своята държава.
Всяка държава посредством националното си законодателство, в което са трансформирани пряко или непряко нормите на международните договори, ратифицирани от нея, определя правния статус на отделните съставни части на населението си. Така например по отношение както на първата, така ________и на втората група от населението на държавата, националното законодателство следва да съдържа закони, чиито разпоредби конкретно защитават и гарантират гражданските, политическите, икономическите, социалните и културните права на индивидите, в съответствие с произтичащите задължения от ратифицираните универсални регионални и двустранни международни договори. За гражданите на държавата, наред с предвиждането на законодателство, предоставящо им всички права в пълен обем, следва да се включат и разпоредби, гарантиращи равноправие за всички граждани, независимо то тяхната раса, пол, език, цвят на кожата, религия, политически и други убеждения, народностен или социален произход, имотно състояние, рождение или всякакви други признаци. Не би следвало да се предоставят каквито и да било привилегии на отделни лица или групи от населението по какъвто и да било от посочените признаци. Всички граждани на държавата са равни пред законите и не съществуват никакви правни основания за издигането на някои лица или групи над закона или прилагането на частни закони за тях, поставяйки ги в по-привилегировано състояние. Някои изключения обаче се допускат от международното право и междудържавната практика, когато определена категория граждани са наети на работа в дипломатически и консулски представителства, намиращи се на територията на приемащата държава. Това са членовете на обслужващия персонал, шофьори, готвачи и др., съгласно Виенската конвенция за дипломатическите отношения от 1961 г. Обаче с имунитет се ползват лицата, занимаващи се с обслужваща дейност само ако не са граждани на приемащата държава или лицата, имащи статута на постоянно пребиваващи. Съгласно съществуващото междудържавно сътрудничество, дори ако те са граждани на приемащата държава или постоянно пребиваващи в нея, се ползват с известен обем имунитет. Така например на практика не се допуска, когато тези лица се намират в помещенията на дипломатическите представителства, по отношение на тях да бъдат извършвани принудителни изпълнителни действия, като арестуване, връчване на призовки и т.н. На основа на принципа на взаимност, държавите могат да разширяват привилегиите и имунитетите на членовете на тези представителства.
Към изключенията може да се причисли също така и различният правен статус на гражданите на една държава, намиращи се зад граница, когато едните са в качеството си на чужди граждани, а другите са в качеството на дипломати, консули, постоянни представители при международни организации или международни длъжностни лица. Държавата в тези случаи има различен подход. Лицата, намиращи се зад граница като чужди граждани, съгласно националното и международно право се защитават от дипломатическите и консулските представителства на своята държава. Лицата, намиращи се зад граница в качеството си на дипломати, консули и т.н., притежават дипломатически привилегии, имунитети и в съответствие с международното право не попадат под юрисдикцията /наказателна, административна и т.н./ на приемащата държава.
Въпросите, свързани с гражданството, са преди всичко предмет на уреждане от вътрешнодържавното право, но наред с това развитието на института гражданство е под влиянието на международното право.
Необходимо е да се подчертае, че институтът гражданство значително се отличава от института поданство, които на практика нерядко /дори в литературата/ се използват като равностойни или взаимозаменяеми понятия. Поданството е историческа категория /сменена от понятието гражданство/, определяща подчиненото положение на физическите лица по отношение на монарха или сюзерена на държавата. Понятието гражданство като термин е провъзгласено в Декларацията за правата на човека и гражданина от 1789 г. То е било по-широко от понятието поданство, което е характеризирало подчиненото положение на физическите лица, т.е. само техните задължения, докато гражданството е било по-демократично, тъй като включва в себе си и правата, и свободите на гражданина, наред със задълженията. Националното законодателство на всяка държава урежда всички въпроси относно правата и задълженията на гражданите, но в съответствие с поетите международни задължения. Вътрешнодържавното право наред с правното положение на собствените си граждани, определя също така и правния статус на пребиваващите на държавната територия чужденци, отчитайки тяхното временно или постоянно местопребиваване. Следва дебело да се подчертае, че по силата на своя статус, човешкото същество се ражда с определен обем основни права, свободи и задължения спрямо човешкото общество, които са присъщи на всеки индивид през целия му живот и независимо на територията на коя държава в света се намира, следва да му се гарантира отношение, достойно за homo sapiens.
Като определение на понятието гражданство може да се приеме, че това е трайната правна връзка на физическите лица с държавата, уредена от нейното законодателство, в съответствие с международното право.
Определението съдържа три основни елемента. Същността на първия се измерва с неговата перманентност /непрекъсваемост/ на връзката на индивида с държавата през целия му живот. Това не означава, че физическите лица “не могат” или “нямат право” да прекъснат връзката си с държавата и впоследствие да я възстановят /реинтегрират/ или да я прекъснат без да я възстановяват. Вторият елемент засяга уреждане на правния статус на гражданите от всяка държава в конституцията, закона за гражданството или други специални закони, предоставяйки им определен обем от права, свободи и задължения, независимо от това, дали са на територията и или зад граница. Намирайки се на територията на друга държава, правната връзка на физическото лице с държавата продължава /освен ако не бъде прекъсната/ и те не могат да се отклоняват от изпълнението на законните си задължения към държавата, независимо от това дали са постоянно или временно зад граница. Индивидите, намирайки се на територията на друга държава, стават част от нейното население и придобивайки статуса на чужденци, автоматично получават принадлежащите им, съгласно националното законодателство, права и задължения, но едновременно с това автоматично започват да се ползват от правото си на дипломатическа и консулска зашита, която задължително им се предоставя от дипломатическите представителства на държавата, чиито граждани са. Третият елемент, макар и частично, всъщност характеризира международния характер на гражданството, в което, макар и да се урежда конкретно от вътрешнодържавното право, са отразени международноправните норми, съгласно ратифицираните международни договори. Като цяло обаче обемът на права, свободи и задължения отразява социалното, икономическото и политическото състояние на държавата. Въпросите на гражданството намират своето място главно в нормите на следните универсални международни актове: Устава на ООН, Универсалната декларация за правата на човека, Конвенцията за гражданството на омъжената жена от 1957 г., пактовете за правата на човека и др., както и в голям брой регионални и двустранни международни договори. Придобиването на гражданство е въпрос на вътрешнодържавното право, но отделни въпроси се решават и от международното право. Така например, от една страна, редица въпроси се решават в съответствие със задълженията, произтичащи от международните договори, а, от друга, международното право решава някои въпроси самостоятелно, като уточняване и систематизиране на способите за придобиване на гражданство в различните държави.
От международноправния анализ на съществуващите способи в практиката на отделните държави произтича, че основен способ е придобиването на гражданство по рождение, докато натурализация, опция, трансфер и т.н. са способи, които се използват по-рядко и от сравнително ограничен брой индивиди. Законодателствата на различните държави, уреждайки придобиването на гражданството по рождение, използват главно основните принципи: национален и териториален принцип. Съгласно националния принцип “правото на кръвта” /jus sanguinus/, гражданството на новороденото дете /по правило/ се определя от гражданството на неговите родители, без да се взема предвид месторождението. Усложнения на практика се получават, когато родителите имат различно гражданство. В редица държави законодателствата отдават в тези случаи придобиване на гражданството на бащата/Великобритания, Италия и др./. Към националния принцип се придържат множество държави, предимно от Европа и Азия. В законодателствата на държавите, прилагащи териториалния принцип “правото на почвата” /jus soli/, гражданството на новороденото дете се определя в зависимост от това, дали то е родено на територията на държавата, а гражданството на неговите родители е без значение. Към този принцип се придържат държави главно от Латинска Америка. Следва да се има предвид обаче, че на практика държавите в своите законодателства предвиждат смесена система, т.е. гражданство се придобива съгласно двата принципа. Например в съответствие със Закона за българското гражданство -1999 г., българско гражданство се придобива както според националния принцип /jus sanguinus/, така и съгласно териториалния принцип /jus soli/. Прилагането на смесен принцип е предвидено в законодателствата на Франция, Индия и т.н. Съгласно този принцип, за граждани на държавата се признават децата на собствените граждани, родени зад граница, а също така и децата на чужденците, родени на нейна територия. Натурализацията е способ за придобиване на гражданство по молба на физическо лице, което е гражданин на друга държава или е лице без гражданство, както в случай на брак или на осиновяване.
Най-често срещана е натурализацията по молба на лицето, като всяка държава определя реда и условията за предоставяне на гражданство. Обща практика е в законодателствата на държавите да бъдат предявявани следните изискуеми условия: преди всичко лицето следва да е живяло на територията на държавата определено време /във Франция 5 г., в Норвегия - 7 г., в Испания - 10 г. и т.н./; през това време лицето следва да е имало добро поведение.
Най-важните универсални норми за гражданите на една държава са включени в Международния пакт за социални, икономически и културни права и свободи и Международния пакт за граждански и политически права /и двата от 1966 г./.
Международният пакт за социални, икономически и културни права от 1966 г. признава на всеки човек правото на труд и свободен избор на работа; правото на справедливо възнаграждение, правото на образуване и членуване в професионални съюзи; правото на обществено осигуряване; правото на подходящо жизнено равнище; правото на защита от глад; правото на здравеопазване и образование и др. В Международния пакт за граждански и политически права се признава на всеки човек правото на живот, свобода и лична сигурност; правото на личен живот и забрана за робството; правото на безпристрастно и публично разглеждане на съдебни дела, правото никой да не бъде санкциониран от ретроактивни наказателни закони; правото на свобода на мисълта, религията и съвестта; правото на свободно предвижване; правото на мирни събрания и на свободно сдружаване с други лица и други. В чл. 24 от Международния пакт за гражданските и политическите права изрично се постановява, че всяко дете има право да придобие гражданство.