4. Вътрешнодържавни органи за външни отношения

1. Видове. Сред вътрешнодържавните органи за външни отношения се разграничават: а) конституционни; б) конвенционни; в) специални.
Правомощията на вътрешнодържавните конституционни органи за външни отношения се основават непосредствено върху конституцията на съответната държава. Към тези органи се отнасят: органът на законодателната власт, държавният глава, правителството, ръководителят на правителството, ведомството на външните работи. Първите четири органа осъществяват общо политическо, а последният - оперативно ръководство на външните отношения.
Правомощията на други органи като правило се определят от международен договор. Затова тези органи носят наименованието конвенционни органи. Към конвенционните органи се отнасят преди всичко органите за икономически, културни и технически връзки с други държави. Групата на конвенционните органи има тенденция да расте. Но все още е трудно да се посочат някакви разработени общи правила за тази група органи за външни отношения, тъй като това зависи от конкретни международни договори.
Към категорията на специалните органи за външни отношения принадлежат министерствата на отбраната и министерствата на вътрешните работи. Техните правомощия се определят въз основа на международни договори, например за военно сътрудничество, съответно за сътрудничество в борбата срещу престъпността, както и въз основа на закони.

2. Парламентът. Един от важните пътища за въздействие на народите върху външната политика на държавата е тяхното въздействие върху представителния орган - парламентът, който съобразно с конституциите на повечето държави трябва да осъществява общо ръководство на външната политика.
Законодателните органи (парламентите) на отделните държави играят различна фактическа роля във външната политика. Това се обяснява с историческите условия, традициите и различното съотношение на политическите сили във всяка конкретна държава.
На примера на Република България могат да се посочат функциите на парламента в областта на външните отношения. България е република с парламентарно управление. Народното събрание осъществява законодателната власт и упражнява парламентарен контрол (чл. 62 от Конституцията). Съществени са функциите на Народното събрание в областта на международните отношения. То решава въпросите за обявяване на война и за сключване на мир (чл. 84, т. 10 от Конституцията). Народното събрание ратифицира и денонсира със закон международните договори, които: а) имат политически или военен характер; б) се отнасят за участието на Република България в международни организации; в) предвиждат коригиране на границата на Република България; г) съдържат финансови задължения за държавата; д) предвиждат участие на държавата в арбитражно или съдебно уреждане на международни спорове; е) се отнасят до основните права на човека; ж) се отнасят до действието на закона или изискват мерки от законодателен характер за тяхното изпъл-нение; з) изрично предвиждат ратификация (чл. 85, ал. 1 от Конституцията).

3. Държавният глава. Той е висшият според Конституцията на дадена държава орган за нейното държавно ръководство и за външно представителство. Този орган участва във всички най-важни държавни актове, включително в сключването на международни договори. От него зависи назначаването на редица висши длъжности в държавата. От името на този държавен орган се обявява война и като правило се сключва мирен договор. До този орган се изпращат и от него се назначават дипломатически представители с ранг на посланик или на пълномощен министър.
Според международния обичай, намерил израз в Конвенцията за специалните мисии (чл. 21, ал. 1), държавният глава на изпращащата държава в случаите, когато оглавява специална мисия, се ползва в приемащата държава или в трета държава с улесненията, привилегиите и имунитетите, предоставени от международното право на държавните глави по време на официално посещение. Тези предимства, условно наричани имунитет на суверена, му се предоставят за свободно осъществяване на функциите на външно представителство.
Улесненията, привилегиите и имунитетите, предоставени от международното право на държавните глави по време на официално посещение, включват: а) правото на уважение, т.е. правото на тържествено приемане и на особени почести, оказвани на знамето или на вимпела на държавния глава; б) свобода на съобщения със своята или с други държави чрез използване на шифър и на куриери; в) неподсъдност на местните съдилища - наказателна и гражданска; г) свобода от данъчно облагане и от повинности; д) неприкосновеност на личността, на личните вещи и на помещенията (на жилището, на вагона, на кораба). Тези права се разпростират по реда на международната учтивост върху членовете на семейството на държавния глава и други лица, които го придружават по време на официалното му посещение.
Държавен глава на Република България е президентът. Той олицетворява единството на нацията и представлява държавата в международните й отношения (чл. 92, ал. 1 от Конституцията).
Президентът изпълнява съществени функции в областта на външните отношения: а) сключва международни договори в случаите, определени със закон; б) назначава и освобождава ръководителите на дипломатическите представителства и на постоянните представителства на Република България при международни организации по предложение на Министерския съвет; в) приема акредитивните и отзователните писма на чуждестранните дипломатически представители в страната; г) дава и възстановява българско гражданство и лишава от него; д) предоставя убежище (чл. 98, т. З, 6, 9 и 10 от Конституцията).
Президентът е върховен главнокомандуващ на въоръжените сили (чл. 100, ал. 1 от Конституцията). Той обявява положение на война при въоръжено нападение срещу страната или при необходимост от неотложно изпълнение на международни задължения, когато Народното събрание не заседава. В тези случаи то се свиква незабавно, за да се произнесе по решението (чл. 100, ал. 5 от Конституцията).

4. Правителството. В отделните държави то се означава с различни термини. В повечето държави за него се употребява наименованието министерски съвет. В Холандия и в скандинавските държави е възприето наименованието държавен съвет. Във Великобри-тания го означават като кабинет.
Правителството се състои от ръководителите на централните органи на изпълнителната власт - министрите, държавните секретари и други подобни. Оглавява го председателят на министерския съвет, министър-председателят, премиер-министърът, канцлерът, шефът на кабинета на министрите и други подобни. В президентските републики, каквато са например САЩ, правителството се ръководи от президента.
Разпространени форми на външнополитическа дейност на правителството са ноти, послания до ръководителя на правителството или до ръководителите на правителствата на други държави, изпращането и приемането на правителствени делегации, преговори между тях, подписване на международни договори и на съвместни програмни декларации.
Правителството назначава ръководителите на представителствата и мисиите с ранг, по-нисък от посланик и пълномощен министър, членовете на делегациите в различни международни комисии, които действат въз основа на международни договори с участието на съответната държава. Правителството назначава ръководителите и членовете на делегациите за преговори за сключване на международни договори, които не изискват ратификация. Пълномощните на тези лица се дават с подписа на ръководителя на правителството и се приподписват от министъра на външните работи.
В Република България Министерският съвет ръководи и осъществява вътрешната и външната политика на страната в съответствие с Конституцията и законите. Той осигурява обществения ред и националната сигурност и осъществява общото ръководство на държавната администрация и на въоръжените сили. Министерският съвет сключва, утвърждава и денонсира международни договори в случаите, предвидени в закона (чл. 105 и 106 от Конституцията).
Министерският съвет е обобщил своите функции в областта на външните отношения, както следва: а) ръководи отношенията на Република България с други държави и с международни организации и осигурява представителството на Република България в тях; б) сключва и денонсира международни договори по определения в Конституцията и законите ред и гарантира тяхното изпълнение от Република България (чл. 6, т. 5 и 6 от Устройствения правилник на
Министерския съвет и на неговата администрация, приет с Постановление № 209 от 25 ноември 1999 г.).

5. Ръководителят на правителството. Без специално пълномощно той може да води преговори с други държави в своята държава и в чужбина. Това е обичайна норма на международното право. Достатъчно е присъствието на ръководителя на правителството на международно съвещание, за да може той да вземе участие в него. Основание представляват разпоредбите на конституцията за ръководителя на правителството, който осъществява общо ръководство на външните работи на своята държава.
При пътуване в чужбина ръководителят на правителството има право на безусловен дипломатически имунитет.
В Република България министър-председателят ръководи и контролира общата политика на правителството и носи отговорност за нея (чл. 108, ал. 2 от Конституцията). Това се отнася и до Министерството на външните работи, до другите министерства и ве-домства, чиято дейност е свързана с осъществяване на външните отношения на държавата.
В Устройствения правилник на Министерския съвет и на неговата администрация е предвидено, че министър-председателят, както и заместник министър-председателите и министрите представляват Република България в отношенията с други държави и с международни организации. Те провеждат международни преговори и участвуват в други международни мероприятия в съответствие с Конституцията, законите на Република България и актовете на Министерския съвет.
Министър-председателят, както и министърът на външните работи могат да подписват международни договори без пълномощни (чл. 30, ал. 1 и 2).

6. Министърът на външните работи. Той е член на правителството, който ръководи ведомството на външните работи. За него е призната възможността да води преговори и да подписва международни договори без пълномощно. Чуждестранните дипломати из-лизат от предположението, че министърът на външните работи се ползва с доверието на своето правителство, докато не бъде освободен от длъжност. Именно с това обстоятелство е свързан международният обичай, според който при смяна на министъра на външните работи за това се съобщава с нота до всички държави, с които дадена държава е установила и поддържа дипломатически отношения.
Министърът на външните работи при пътуване в чужбина се ползва с дипломатически привилегии и имунитети, по-специално с лична неприкосновеност, право на шифрована кореспонденция и с някои почетни привилегии, например с правото да вдигне знамето на своята държава върху резиденцията, в която се е настанил, върху автомобила, в който пътува, и т.н. Счита се, че ръководните служители на министерството на външните работи, например началниците на отдели, ако в своята държава водят преговори с чуждестранни дипломати, говорят от името на министъра и с негово знание. Но министърът може да дезавуира действията на такъв служител. Ръководният служител без специално пълномощно не може да подписва договор или официален документ от името на министерството.
Министърът на външните работи като правило във всички държави участва в преговори с чуждестранни делегации; подписва с тях договори; приема пристигащите дипломатически представители във връзка с предстоящото им връчване на акредитивните им писма на държавния глава; взема участие на тържествени приеми на дипломатически представители и на чуждестранни външнополитически делегации; дава разрешение за публикуване на международни договори с други държави (без неговата виза като правило е недопус-тимо публикуването на такива договори); назначава за задгранична работа управляващи легации, легационни съветници, секретари и аташета; приподписва пълномощни, акредитивни и отзователни писма; подписва консулски патенти и пълномощни за междуведомст-вени договори.
За водене на външни отношения министърът на външните работи не се нуждае от специално пълномощно. Правото му на водене на външни отношения произтича от неговото конституционно положение на министър на външните работи като член на правителството и ръководител на външното ведомство.
Министърът на външните работи обикновено има също така някои специални права. Без особено пълномощно той може да представлява своята държава в международните организации, например в ООН.
Ведомството на външните работи представлява централизиран апарат, който осъществява външната политика на дадена държава, непосредствено организира нейните външни отношения и ги ръководи.
Този апарат е носил и носи различни наименования, например, в Англия - чуждестранна служба; в САЩ - държавен департамент. Но най-разпространеното наименование сега е министерство или ведомство на външните работи. Това наименование е употребено за пръв път във Франция през 1589 година.
Ведомството на външните работи е важно звено в изпълнителната власт, което се занимава с всекидневните външнополитически работи. То изпраща директиви и дава указания на дипломатическите и консулските представителства на своята държава, наблюдава дейността им, насочва я и я контролира. Ведомството на външните работи води преговори с чуждестранните дипломатически представителства и делегации, подготвя проекти за международни договори, централизира и обработва постъпващата информация. На ведомст-вото на външните работи е възложена задачата да защитава интересите на държавата, както и на нейните граждани и юридически лица в чужбина. То внася в правителството за решаване всички важни въпроси на външната политика.
Като правило ведомството на външните работи се състои от териториални, функционални и административни отдели.
Териториалните отдели водят текущата оперативна работа по проучване на политическото и икономическото положение на държавите от определен район. В тези отдели се систематизират и обобщават отчетите, които постъпват от представителствата в чужбина. Подготвят се от името на ръководителя на ведомството инструкции за представителствата в чужбина, както и материали за ръководството на ведомството по съставянето на ноти, предназначени за правителствата на други държави. Поддържат се връзки с дипломати-ческите представителства на други държави в дадена държава.
Функционалните отдели се занимават с конкретни проблеми на международните отношения, свързани с работата на международни организации, с пропагандата, с печата. Такива отдели има за консулските и договорните отношения. В задачата на функцио-налните отдели влиза подготовката и анализът на материалите за •делегациите на дадена държава на международни конференции, подготовката на преговори по конкретни въпроси в някаква специална област на международните отношения, от които държавата е заинтересувана.

Министерството на външните работи непосредствено осъществява външната политика на Република България. То представлява Република България и защитава нейните права и национални интереси в международните отношения; осъществява дипломатическите и консулските отношения на Република България с другите държави и с международните организации; ръководи дейността на дипломатическите и консулските учреждения, както и на представителствата на Република България при международните организации; води преговори с други държави за сключване на международни договори; наблюдава изпълнението на международните задължения на Република България, които произтичат от международни договори; проучва международното положение, външната и вътрешната политика на чужди държави и дейността на международни организации (Постановление № 335 на Министерския съвет от 1997 г. за определяне на основните функции и задачи на Министерството на външните работи).
Министерството на външните работи взема мерки за прилагане на законите на Република България, които се отнасят за външните отношения. Държавните учреждения и техните длъжностни лица осъществяват чрез това министерство отношенията с учрежденията и длъжностните лица на други държави.
Министерство на външните работи има редица функции по актовете за гражданско състояние, които са съставени от длъжностни лица в Република България за чуждестранни граждани или които са съставени от длъжностни лица в чужбина за български граждани.
Задължение на българско длъжностно лице, съставило акт за гражданско състояние, отнасящ се за гражданин на държава, с която Република България е сключила договор за правна помощ, е в 10-дневен срок от съставянето на акта да изпрати служебен препис от него на Министерството на външните работи. Това министерство го препраща по дипломатически път в държавата, на която гражданин е лицето.
Министерството на външните работи има правна възможност да поиска от длъжностно лице в страната да му изпрати служебен препис от акт за гражданско състояние, съставен за гражданин на държава, с която Република България не е сключила договор за правна помощ (чл. 40, ал. 2 и 3 от Закона за гражданската регистрация- ЗГР).
Дипломатическите и консулските представители на Република България представят в Министерството на външните работи заверени преписи от актовете за гражданско състояние, които са съставени за български граждани от длъжностни лица в приемащата държава, съответно в консулския окръг в чужбина. То ги препраща не по-късно от 15 дни след получаването им в общината, както следва: а) за раждане — в общината по постоянния адрес на майката (а ако тя не е българска гражданка — по постоянния адрес на бащата); б) за сключен граждански брак — в общината по постоянния адрес на съпруга, а ако той не е български гражданин - в общината по постоянния адрес на съпругата; в) за смърт — в общината по постоянния адрес на умрелия (чл. 72, ал. 1 и 2 от ЗГР).
Министерството на външните работи препраща на съответното дипломатическо или консулско представителство за връчване на заинтересуваните лица удостоверението за раждане или за граждански брак или препис-извлечение от акта за смърт, издадени и представени му от длъжностното лице по гражданското състояние в българска община въз основа на актове за гражданско състояние, съставени за български граждани от длъжностни лица в чужбина (чл. 72, ал. З и 4 от ЗГР).
Министерството на външните работи се оглавява от министър. Той изпълнява следните основни функции: а) води преговори с представители на други държави и подписва международни договори; б) приема чуждестранните дипломатически представители, включително във връзка с предстоящото им връчване на акредитивните писма на президента на Република България; в) назначава временно управляващите посолствата, съветниците, легационните секретари и аташета; г) приподписва акредитивните и отзователните писма на посланиците и на пълномощните министри на Република България в чужбина, грамотите за ратификацията на международни договори, пълномощните на представителите на Република България при международни организации и на международни конференции.
Към централните органи за външни отношения следва да бъдат отнесени и други вътрешнодържавни органи, които водят специални въпроси на външните отношения, особено в отделни области на икономическото сътрудничество между държавите: външна търговия, международен транспорт, пощи, далекосъобщения, труд, патентно сътрудничество и т.н. Широкото развитие на културните връзки между държавите обуслови появата на специални държавни органи за такива връзки.

Сред специалните органи за външни отношения в Република България е Министерството на икономиката, което ръководи външноикономическата дейност на страната, включително дейността на търговските представителства и търговско-икономическите служби на посолствата. Други такива органи са Министерството на транспорта и съобщенията, Министерството на образованието и науката, Министерството на труда и социалната политика, Министерството на здравеопазването, Министерството на културата, Патентното ведомство и други ведомства, които осъществяват външни отношения в рамките на функциите, определени им в законите и в подзаконови нормативни актове на Министерския съвет. Върху Министерството на външните работи лежи голямата задача да извършва междуведомствена координация при осъществяване на външната дейност на всички тези министерства и други ведомства.