40. Организация на северноатлантическия договор (НАТО)

Северноатлантическият договор е подписан във Вашингтон на 04.04.1949г. и влиза в сила на 24.08.1949г. Той е ре¬зултат от инициативи, предприети от двете страни на Атлантическия океан. Общата заг¬риженост за сигурността на Западна Европа в условията на постоянно влошаващ се по¬литически климат довежда до подписване на 17.03. в Брюксел на 15г. Дого¬вор за икономическо, социално и културно сътрудничество и колективна отбрана. Дого¬ворът е подписан от министрите на външните работи на Белгия, Франция, Люксембург, Хо¬ландия и Великобритания. През април след¬ващата година канадският държавен секре¬тар предлага Западния съюз да бъде заме¬нен от атлантическа система за отбрана, включваща и държавите от Северна Амери¬ка. Началото на блокадата на Берлин от СССР и други обезпокоителни съби¬тия на Европейския континент подтикват американския Сенат на 11.06.1948г. да приеме т. нар. резолюция Ванденбърг, която освен другото призовава и за “прогресивно разви¬тие на регионалните и други колективни дого¬ворености за индивидуална и колективна от¬брана” в съответствие с Устава на ООН и препоръч¬ва “присъединяването на САЩ към подобни регионални и други колективни договорености”. На 25-26.10.1948г. Консултативният съвет на страните, участващи в Брюкселския договор, обявява “пълно единодушие по принципите на отбранителен пакт за района на Северния Атлантически океан и по след¬ващите стъпки, които трябва да бъдат пред¬приети”. На 10.12. във Вашингтон се откриват преговори по изготвяне на проекта за Северноатлантически договор с участие¬то на страните по Брюкселския договор, САЩ и Канада. От европейските държави Дания, Исландия, Италия, Норвегия и Португалия при¬емат поканата да се присъединят към Атлан-тическия съюз, а Ирландия и Швеция я от¬хвърлят. На 04.04.1949г. министрите на външните работи на Белгия, Канада, Дания, Франция, Исландия, Италия, Люксембург, Хо¬ландия, Норвегия, Португалия, Великобрита¬ния и САЩ подписват договора, с който се създава съюз за отбрана на Западна Европа и Северна Америка. Гърция и Турция се при¬съединяват към договора на 18.02.1952г., последвани от Федерална република Германия на 06.05.1955г. Присъединяване¬то на Испания е одобрено от Организацията през м. декември 1981г. и официално се със¬тои на 30.05.1982г. През м. март 1999г. към Пакта се присъединяват Република Чехия, Унгария и Полша, а през м. март 2004г. – България, Латвия, Литва, Румъния, Словакия, Словения. По този начин общият брой на дър¬жавите членки възлиза на 26. През м. април 2008г. Албания и Хърватска получиха покана за членство в НАТО, което реално се очаква да стане факт след една година. Други държавите, които се стремят да станат членки на НАТО са Македония, Сърбия, Грузия и Украйна. Съгласно Северноатлантическия договор при единодушното съг¬ласие на членуващите държави може да бъде поканена да се присъедини към него всяка друга европейска страна, която подкрепя принципите на Съюза и е в състояние да доп¬ринесе за сигурността в Северноатлантичес¬кия регион. Изрично е предвидено правото на оттегляне от Договора след изтичане на 20г. период от влизането му в си¬ла (т.е. след 1969г.). Членството се прекра¬тява и след изтичане на едногодишен срок от датата на официално предизвестие. На 10.03.1966г. генерал Дьо Гол обявява, че Франция се оттегля от военната структура на Съюза, и впоследствие обединените воен¬ни сили и главната квартира са преместени от Франция в Брюксел, Белгия. На 05.12.1995г. френско¬то правителство зааявява намерението на Франция да възобнови активното си участие във военната структура. Военният преврат в Кипър и последвалото навлизане на турски военни части през юли 1974г. довеждат до оттеглянето на гръцките военни сили от обе¬динената военна структура на съюза през ав¬густ същата година. На 20.10.1980г. Гърция отново се присъединява към военната структура. Важно е да се подчертае, че въп¬реки временното оттегляне на френските и гръцките военни сили от обединеното коман¬дване двете държави не са преставали да бъ¬дат страни по договора, който по тази причи¬на остава непроменен. Краят на Студената война и новият баланс на силите в Европа и в света предизвикват широк процес на трансформация, който за¬сяга всички политически и военни аспекти на организацията, изграждани в продължение на последните десетилетия. В светлината на пре¬дизвикателствата и перспективите пред но¬ва Европа постепенно нараства ролята на се¬гашните седемнадесет страни членки. Неста-билността и несигурността в бившите съвет¬ски републики, в Централна и Източна Евро¬па, и особено на Балканския полуостров, и кризисната зона от Магреб до Средния и Близ¬кия изток изискват постоянното присъствие на НАТО, която остава единственият функциониращ съюз за колективна сигурност с об¬вързващи договорни ангажименти на члено¬вете му и общи военни активи.
 Цели
При създаването си през 1949г. Организаци¬ята е замислена основно като военен съюз, свързващ западноевропейски страни (10 на брой по това време) със САЩ и Канада за предотвратяване или отблъскване на агресия от страна на СССР и съюзниците му от Източ¬на Европа. Освен това е предвидено той да осигурява рамка за продължително сътруд¬ничество и консултации между членуващите държави по политически, икономически и дру¬ги невоенни въпроси. В продължение на чети¬ри десетилетия основната цел на организа-цията е била поддържане на достатъчни во¬енни сили за запазване на военното равно¬весие със СССР и Източна Европа (обединени от май 1955г. във Варшавски договор, който е разпуснат през 1991г.) и осигуряване на възпиране на евентуална агресия. След края на Студената война сътрудничес¬твото с новите партньори от Централна и Източна Европа става съществена част от стратегията на НАТО, особено в светлината на изискванията за управление на кризи и опазване на мира. В преамбюла на договора се изтъква решимостта на подписалите го дър¬жави да гарантират мира, общото наследство и цивилизация на своите народи, основани на принципите на демокрацията, свободата на личността и господството на закона, способ¬стващи за създаване на условия на стабил¬ност и благополучие в района на Северния Атлантически океан. Съгласно договора държавите членки се задължават да уреждат с мирни средства международни спорове, по ко¬ито са страни, и в международните си отно¬шения да се въздържат от заплаха или изпол¬зване на сила по начин, несъвместим с цели¬те на ООН. Подчертано е намерението на стра¬ните членки да допринасят за по-нататъшно развитие на мирни и дружески международни отношения, да елиминират противопоставя¬нето в международната си икономическа по¬литика и да насърчават икономическото сътрудничество помежду си. За тази цел члену¬ващите държави приемат, заедно и поотдел¬но, чрез постоянна и ефективна взаимопо¬мощ да поддържат и развиват индивидуална¬та си и колективна готовност да се противопоставят на въоръжено нападение. Те се за¬дължават да се консултират помежду си ви¬наги, когато са застрашени териториалната цялост, политическата независимост или бе¬зопасността на която и да е от тях.
Член 4: Страните по Договора ще се консултират съвместно всеки път, когато по мнение на някоя от тях е възникнала заплаха за териториалната цялост, политическата независимост или сигурността на която и да е от тях.
Общите консултации трябва да се провеждат винаги, когато някоя от страните членки смята, че е налице такава заплаха. От голямо значение е условието, съгласно което членуващите държави приемат да смятат въоръжено нападание срещу една или повече от тях, в Европа или в Северна Америка, за нападение срещу всички и съответно да подпомагат нападна¬тата държава или държави. Всяка страна членка има задължение незабавно, индивидуално и съгласувано с останалите членове да приема такива действия, каквито счита за необходими, включително употреба на въоръже¬на сила, за възстановяване и поддържане на сигурността в района на Северния Атланти¬чески океан. Въпреки че страните се анга¬жират да си помагат в случай на въоръжено нападение, всяка отделна държава сама тряб¬ва да вземе решение за действия, които на¬мира за уместни. Територията, за която са в сила условията на договора, е районът на Се¬верния Атлантически океан.
Член 5: Страните по Договора се договарят, че въоръжено нападение, предприето срещу една или повече от тях, в Европа или в Северна Америка, ще се разглежда като нападение срещу всички тях, вследствие на което те се договарят, че в случай на такова въоръжено нападение всяка от тях, упражнявайки правото си на индивидуална или колективна самоотбрана, признато в чл. 51 от Устава на Организацията на обединените нации, ще окаже помощ на нападнатата страна или страни по Договора, като незабавно предприеме, индивидуално и съгласувано с останалите страни по Договора, такива действия, каквито смята за необходими, включително употребата на въоръжена сила, за възстановяване и поддържане на сигурността в Северноатлантическата зона.
За първи път САЩ се позовават на Чл. 5 от Договора на 12.09.2001г., в отговор на терористичните атаки от предишния ден.
 Структура
Договорът третира накратко институцион¬ните аспекти, като споменава само създава¬нето на Съвет, който има пълномощия да уч¬редява спомагателни органи, по-специално Комитет за отбрана. При тази скромна уредба организа-ционната структура се е развила съгласно на¬растващите изисквания за сътрудничество и координация. Освен това самата институционна схема е адаптивна – в зависимост от историческия период може да се преместват акцентите от военните върху политическите аспекти, в което може би се крие една от причините НАТО да надживее ОВД. Висшият орган за вземане на решения и форум за консултации и прегово¬ри в рамките на Съюза е Северноатлантичес¬кият съвет (САС), съставен от представители на всички страни членки и “организиран така, че да е в състояние по всяко време незабавно да се събере за заседание”. На срещите на Съвета, провеждани най-малко два пъти годишно, членуващите държави са пред¬ставени от техните министри на външните работи. Съветът провежда също и “срещи на върха” - т.е. заседания на ниво държавни и правителствени ръководители. Постоянните сесии на Съвета, на ниво постоянни предста¬вители с ранг на посланици, се провеждат най-малко веднъж седмично. Съветът, който има също пълномощия да дава политически насоки на военните власти, не е задължен да следва процедура на гласуване и на практи¬ка никога не провежда гласуване. По тази причина решенията са израз на колективна¬та воля на страните членки и се вземат с общо съгласие. Комитетът по планиране на отбраната се състои от представители на оне¬зи държави членки, които участват в обе¬динената военна структура на организация¬та. От м. януари 1994 г. Франция взема участие в заседания с дневен ред, свързан с нейните интереси. Комитетът по планиране на отбра¬ната се занимава със специфични въпроси, свързани с отбраната, и е висшият фо¬рум за обсъждане на военната политика. Съ¬що като Съвета Комитетът по планиране на отбраната провежда сесии на ни¬во постоянни представители и на министер¬ско равнище два пъти годишно с участието на министрите на отбраната. Генералният секретар на организацията председателства Съвета и Комитета по планиране на отбрана-та, без значение на какво равнище са заседани¬ята. Заседанията, откриващи сесиите на Съ¬вета на министерско ниво, се председател¬стват от Председателя - почетна длъжност, за¬емана за период от една година от министъра на външните работи на всяка от страните членки, по азбучен ред на държавите съглас¬но английската азбука. Въпроси, свързани с ядрената безопасност и ядрените оръжия, се обсъждат от Групата за ядрено планиране, в която са представени всички държави, учас¬тващи в комитета по планиране на отбрана¬та. Групата за ядрено планиране заседава ре¬довно на ниво постоянни представители и два пъти годишно на ниво министри на отбрана¬та. Основните органи на НАТО за консултации и вземане на решения се подпомагат от струк¬тура от комисии, развивала се в продълже¬ние на години. Всички комисии изпълняват консулта¬тивни функции и се подкрепят от междунаро¬ден щаб, съставен от персонал от всички чле¬нуващи държави и подчинен на Генералния секретар. Генералният секретар съдейства на процеса на консултации в рамките на съю¬за и го насочва. Той може да предложи въп¬роси за обсъждане, има право по всяко вре¬ме да използва своя авторитет в случаи на спор между членовете и с тяхно съгласие да започне събиране на сведения, посредничес¬тво, процедури за помирение или арбитраж. Заместник генералният секретар го подпо¬мага при изпълнението на функциите му.


Генерални секретари на НАТО
1.
Лорд Исмей
Великобритания
1952 – 1957
2.
Пол-Анри Спаак
Белгия
1957 – 1961
3.
Дирк Стикер
Холандия
1961 1964
4.
Манлио Брозио
Италия
1964 – 1971
5.
Йозеф Лунс
Холандия
1971 – 1984
6.
Лорд Карингтън
Великобритания
1984 – 1988
7.
Манфред Вьорнер
ФРГ
1988 – 1994
8.
Вили Клаас
Белгия
1994 – 1995
9.
Хавиер Солана
Испания
1995 – 1999
10.
Джордж Робъртсън
Великобритания
1999 – 2003
11.
Яп де Хоп Схефер
Холандия
2004 –

Таблица № 15

Освен гражданска структура организацията има и военна структура, която функционира също под ръководството на Съвета. Военният комитет, висшият военен орган в Съюза, подготвя препоръки по военни въпро¬си и ге внася на вниманието на Съвета и Комитета по планиране на отбраната. Военни¬ят комитет, съставен от началник-щабовете на всички страни членки или техни предста¬вители, провежда съвещания на ниво началник-щабове обикновено три пъти годишно, но функционира в постоянни сесии с ефективни пълномощия за вземане на решения на равнище постоянни военни представители. Председа¬телството на Военния комитет е на ротационен принцип, като държавите се редуват вся¬ка година по азбучен ред. Председателят се избира за период от две до три години и пред¬ставлява Военния комитет в Съвета. Работата на Военния комитет се подпомага от Между¬народен военен секретариат начело с дирек¬тор. Международният военен секретариат от¬говаря за прилагане на практика на полити¬ката и решенията на военния комитет, изгот¬вяне на планове, извършване на проучвания и формулиране на препоръки по военни въп¬роси. От м. юли 1994г. стратегическият район, защитаван от пакта, е разделен на две ко¬мандвания - европейско и атлантическо. Пла¬новете за отбрана на района на Северна Аме-рика се изготвят от канадско-американската група за регионално планиране, която засе¬дава с редуване във Вашингтон и в Отава и подготвя препоръки към Военния комитет. Постепенно са създадени няколко граждански и военни агенции, натоварени със специфични задачи. Обикновено гражданските агенции са под ръководството на Съвета, а военните се ръководят от Военния комитет. Неофициално в рамките на организацията функционира парламентарен орган. Северно¬атлантическата асамблея, в периода 1955 - 1966г. известна като Конференция на парламентаристите на НАТО, по същество представлява форум, където редовно се сре¬щат членове на парламентите на страните от Алианса с цел насърчаване и подпомагане на атлантическата солидарност и сътрудничес¬тво в националните парламенти. Асамблеята провежда пленарни сесии два пъти в година¬та за обсъждане на доклади на своите коми¬тети и отправяне на препоръки към Генерал¬ния секретар на организацията. Широката програма на асамблеята подпомага работата на Съвета за евроатлантическо партньорство и инициативата на съюза “Партньорство за мир”. Чрез серия срещи на държавните и правител-ствените ръководители, проведени на 06.07.1990г. в Лондон, 7-8.11.1991г. в Рим и 10-11.01.1994г. в Брюксел, са опре¬делени новите политически и военни цели и постепенно приспособени към бързо проме¬нящата се действителност. Краят на Студе¬ната война е обявен на Лондонската среща на върха през 1990г., на която на дотога¬вашните противници се предлага сключване на договор за ненападение и споразумение за конвенционалните въоръжения. На 28-29.05.1991г. министрите на отбраната на стра¬ните от организацията постигат съгласие за значително намаляване на въоръжените си¬ли (включително намаляване на силите на САЩ в Европа) и създаване на съюзнически корпус за бързо реагиране при кризи от ма¬лък мащаб. Срещата на върха в Рим през 1991г. пос¬тавя началото на нов етап в историята на НАТО, както и в историята на Европа. На нея се взема решение за установяване на нови отношения със страните от Централна и Източна Европа, за разработване на нова во¬енна стратегия и за развитие на процеса за контрол на въоръженията извън рамките на Договора за конвенционалните въоръжени си¬ли в Европа, с оглед ограничаване напада¬телния потенциал на въоръжените сили до ни¬ва, при които изненадващи нападения и широкомащабна агресия биха били невъзмож¬ни. На срещата в Рим са взети решения и относно допълнително намаляване на конвен¬ционалните и ядрените въоръжени сили. От друга страна, очаква се многонационални формирования да изпълняват по-значителна роля в обединената военна структура. Съг¬ласно новата Стратегическа концепция на Алианса, илюстрирана от приетата на Рим¬ската среща декларация, основните функции на организацията се запазват, като се дава възможност, при бързо променящите се ус¬ловия в Европа, да се реализира в пълна сте¬пен стремежът на членуващите държави към “стабилност и сигурност, включващи полити¬чески, икономически, социални и екологич¬ни аспекти, заедно с неотменимия отбрани¬телен аспект”. В рамките на широко понятие за сигурност Алиансът запазва “своята чис¬то отбранителна цел, колективните си ангажименти на базата на интегрирана военна структура, както и споразуменията за сътрудничество и координация, и за обозримо бъдеще конвенционални и ядрени сили в под¬ходящо съотношение”. Отношенията между НАТО и предишните противници на организацията от Централна и Източна Европа са поста¬вени на нова основа на 20.12.1991г. с учредителната среща на Северноатланти¬ческия съвет за сътрудничество като форум за консултации и сътрудничество по въпроси на сигурността и свързани с тях теми. На срещата на върха в Брюксел през 1994г. е дадено началото на програмата “Партньор¬ство за мир”, за да се установят официални връзки не само с бившите противници от Вар¬шавския договор, а също и с всички остана¬ли членове на тогавашното Съвещание за си¬гурност и сътрудничество в Европа. Програ¬мата “Партньорство за мир”, базирана на по-широк политически диалог, подпомаган от Северноатлантическия съвет за сътрудничес¬тво (САСС), в кратък период е приета от пре¬дишните държави членки на Варшавския до¬говор, бившите съветски републики и от стра¬ни, които дълго време са били “неутрални”. Организацията и страните партньори разработиха съвместно и с одобрението на Север¬ноатлантическия съвет индивидуални програ¬ми за партньорство. Програмата “Партньор¬ство за мир” осигурява широко военно сът¬рудничество, обмен на информация във връз¬ка с отбраната и сигурността и съвместно учас¬тие в мироопазващи мисии. Понастоящем ней¬ни членове са 24 държави. На 30.05.1997г. в Синтра, Португалия, е прието работата на Северноатлантическия съвет за сътрудничество да бъде продължена от Съве¬та за евроатлантическо партньорство, с ог¬лед издигане на политическото и военното сътрудничество между НАТО и нейните пар¬тньори на качествено ново равнище. В момента в Съвета за евроатлантическо пар¬тньорство участват петдесет дър¬жави – двадесет и шест държави членки на НАТО и 24 страни партньори. С изклю-чение на Таджикистан, всички членове на Съ¬вета участват в инициативата “Партньорство за мир”. Деликатните взаимоотношения между орга¬низацията и Русия са поставени на по-дей¬ствена и ясна основа чрез Учредителния акт за взаимотношения, сътрудничество и сигур¬ност между НАТО и Руската федерация, под¬писан в Париж на 27.05.1997г. В него се подчертава ангажиментът на организацията и Русия да работят заедно за изграждане на траен мир в Евроатлантическия регион. Съз¬даден е Постоянен съвместен съвет като фо¬рум за консултации и сътрудничество между НАТО и Русия. Сътрудничеството с Украйна се осъществява в рамките на Харта за специал¬но партньорство между НАТО и Украйна, под¬писана на 08.07.1997г. в Мадрид. Съвмес¬тната комисия НАТО - Украйна провежда за¬седания не по-рядко от два пъти годишно за преглед на постигнатия напредък. Осъществява се диалог и между организа¬цията и 7 държави от Средиземномор¬ския регион (Алжир, Египет, Израел, Йорда¬ния, Мавритания, Мароко и Тунис), който доп¬ринася за сигурността и стабилността в райо¬на. През 1999г. е приета новата Стратегическа концепция на НАТО “на базата на досегашните основни принципи, но пригодена към изискванията на новата ситуация и предизвикателствата в европейската сигурност”. Концепцията разширява пространствената рамка на отговорност на НАТО и свидетелства за стремежа да доминира в европейските и световните дела. Новата стратегическа концепция дава право на НАТО да използва въоръжена сила извън географските рамки, установени от Североатлантическия договор. Предвижда се осъществяване на операции във връзка с възникнали кризисни ситуации, които не попадат в обхвата на Чл. 5 – т.е. не са свързани с колективна отбрана срещу външен агресор. Изброяват се ситуации, които могат да послужат като основание за използване на въоръжена сила, включително регионални кризи по периферията на Алианса, неадекватни и неудачни опити за реформи, нарушения на човешките права или разпадане на държавността. Основните положения в стратегическата концепция са:
 Съюзът играе ключова роля за консолидиране и запазване на настъпилите досега положителни промени и посрещането на бъдещите предизвикателства към сигурността: политика на потисничество, междуетнически конфликти, икономическа нищета, разпадане на политическия ред и разпространение на оръжията за масово унищожение;
 Основна задача на НАТО, несвързана с Вашингтонския договор от 1949г., е предотвратяването на кризи и урегулиране на конфликти, в това число и посредством военни операции;
 Освен за възпиране и отблъскване на агресия НАТО ще прибягва до употреба на сила и при други заплахи за сигурността, свързани с локална или регионална нестабилност, терористични актове, прекъсване на доставките на ресурси, враждебни информационни операции, саботаж и др.;
 НАТО подкрепя изцяло развитието на Европейската идентичност в сигурността и отбраната.
На 2-4.04.2008г. е проведена среща на върха на Организацията в Букурещ, Румъния. В последния ден на форума е разпространена декларация, в която са отбелязани най-важните решения на срещата. Акцентира се върху решението на 26-те държави от НАТО да поканят Албания и Хърватия да започнат преговори за членство в организацията и се посочва, че поканата за бившата югославска Република Македония ще дойде веднага след решаване на проблема с името на страната. Документът потвърждава позицията на държавите-членки, че Украйна и Грузия ще станат част от Северноатлантическия пакт и Алиансът ще продължи да партнира на тяхната подготовка за членство. Декларацията акцентира върху стратегическата роля на Балканите за евроатлантическата интеграция и приветства поканата към Босна и Херцеговина, и Черна гора да започнат засилен диалог с Алианса. НАТО потвърждава, че ще продължи сътрудничеството си със Сърбия за нейната евроатлантическа интеграция и изразява очаквания, че Сърбия и Босна и Херцеговина и занапред ще продължат да сътрудничат на международния трибунал за бивша Югославия. Документът изтъква ролята на НАТО в различни части на света - Косово, Афганистан, Дарфур. Посочва се решението за увеличаване на силите на НАТО в Афганистан и ролята на Русия в подкрепа на Алианса в тази страна.