4. Видове права

В юридическата литература се използват различни понятия, свързани с правата на човека, чието съдържание следва да се изясни, защото на пръв поглед те навеждат на мисълта, че става дума за различни права, но са едни и същи права, предоставяни на човека в отделна област, получаващ различен статус.
Както в международното, така и във вътрешното право, безспорно е прието, че универсалните /естествените, основните/ права на човека са неотменими. Съгласно това правило, универсалните права не могат да бъдат отменени нито като цяло, нито частично, т.е. не могат да бъдат разделяни. Човек по рождение разполага с определен обем от универсални права, необходими за неговото достойно съществуване и никой /държава, длъжностни лица, частни лица, групи лица/ не може да решава кои права да се упражняват и кои не. Независимо от неговия статус, независимо от различните наименования на понятията, свързани с предоставянето на права в това отношение, това са естествените права на човека. Например в международното право - права на човека; в гражданското право - лични, субективни права и др. /напр. имуществени, неимуществени/. Следва да се отбележи, че в различните правни отрасли се използват по две, дори и по три правни понятия, което е показателно, че в действителност правата са едни и същи, а частично се изменя само наименованието, за да се определи областта, в която се прилагат. В международното право, в универсалните актове /например международните актове за правата на човека, наред с понятието “права на човека” се използва и понятието “права на личността”, т.е. нормотворецът в случая е имал предвид, че индивидът, освен като човешко същество, се проявява като личност в определена социална среда, а правата на човека невинаги съвпадат изцяло със специалните права / това зависи напр. от по-широк обем от права, предвидени в международните договори, които са ратифицирани/.
Общопризнато е, че правата на човека са естествени права, присъщи на всяко човешко същество като биологичен индивид, докато правата на личността са социални права, присъщи на човека в социалното общество, като социална личност, осъществяваща социални контакти с други личности в това общество.
Правата на човека, които са обхванати в законова форма в държавата формират правата на гражданите на тази държава, наричани граждански права, които характеризират обема от права на личността като гражданин. Правата на човека и правата на гражданите невинаги съвпадат по обем и съдържание. “Между правата на човека и правата на гражданите има връзка, съвпадане в известна посока, респ. несъвпадения и възможни противоречия, но също така по принцип правата на човека и на гражданите са свързани и не си противостоят. Те са единни по субекта си - и едните, и другите са права на човешкия индивид.”
Права на човека
Правата на човека са свързани главно с достойнството на всяко лице да се u1095 чувства наистина човек /homo sapiens/, което практически е свързано с осигуряването на равни възможности на всяка отделна личност да проявява своите човешки качества като разум, талант и съзнание, а също така да може да удовлетворява своите духовни и други потребности.
Тъй като всяко лице от момента на раждането придобива обем от права, присъщи на всяко човешко същество /т.нар. естествени права/, нар. “права на човека”, за да бъдат гарантирани, всяко лице не само трябва да съблюдава правата на другите, но и да изисква от тях също да съблюдават правата на другите. Не може едно лице, прилагайки своите права да нарушава правата на другите.
Според ООН само създаването на световна култура в областта на правата на човека може да спре страданията на милиони хора по света от сериозните нарушения или лишаване от основни права и свободи, от тормоз, насилие и корупция до принудителен труд, глад и невъзможен достъп до системата на здравеопазване, жилища, санитарно осигуряване и водоснабдяване.
Всички хора, без разлика на раса, цвят на кожата, пол, език, религия, политически или други убеждения, национален или социален произход, имотно състояние, рождение или всякакви други признаци имат равни права и не трябва да бъдат дискриминирани.
Съществуващото правило, че всички са равни, но някои са по-равни, отразява и донякъде обяснява и установява състоянието на предоставените права на човека, че на този етап не може да има равенство при установеното икономическо и социално неравенство. Това по правило отразяват и легитимират законите на отделните държави.
Това всъщност е един от главните въпроси, който трябва да се изясни - къде, как и какъв обем от права на човека трябва да обхванат законите на една държава.
Универсалните права на човека са създадени като едно от най-големите постижения на ООН, които трябва да послужат като основа на конституцията и законодателството на всяка държава, като модел-норма, която следва всички държави постепенно да предоставят на своите граждани, така че всички хора по света да са с еднакви права и свободи в един определен момент във времето.
На този етап законодателствата на всяка държава уреждат въпросите, свързани с правата на човека различно. Съгласно съществуващата международна практика, предоставянето на универсални права на човека в отделните региони и държави до голяма степен зависи от културните, религиозните, етническите, езиковите и други различия между народите.
Естествени
Правата на човека всъщност са естествените права /естествените ценности/, присъщи на индивида и необходими за неговото достойно съществуване, които са неотделими, присъщи му по природа.
Естествените права съдържат преди всичко природното право на човека /homo sapiens/ от момента на неговото раждане да придобие обем от права, за да съществува достойно, да прояви и развие своите индивидуални човешки качества, за да удовлетвори духовните и материалните си потребности. Естествените права са в основата на използваните различни наименования на правата на човека, които навеждат на мисълта, че става дума за различни права, но на практика това са естествените права, предоставяни на човека в отделна област, получавайки различен статус.
На определен етап от своето развитие, човешкото същество, като биологичен индивид заживява заедно с други хора, създавайки социално общество, като социална личност, осъществявайки социални контакти с другите личности в това общество. В този период естествените права на индивида се трансформират в социални права на индивида.
Правата на човека /естествените/ като социални права на индивида, които след създаването на държавата са включени в закон, регламентират правата на гражданите и се наричат граждански права.
Идеите, които сега определяме като права на човека, още от древността са предмет на философски съждения и обществено обсъждане.
За първи път в Гърция са провъзгласени естествените права, исконните свободи и равенството между хората, като Аристотел поставя акцент върху справедливостта като на особена ценност /право/. В доктрината на атинската демокрация са предвидени свободата на словото и дейността /в рамките на закона/, равноправието между гражданите и т.н., още през V век преди Христа.
Римското право приема и доразвива тези идеи, считайки, че източник на първичния суверенитет е народът, който прехвърля властта си върху императора.
Идеята за естествените права на човека се приема и от средновековната християнска философия /напр. Тома Аквински и др./, според която правата не се присъждат от властта, те са неотделима част от самата природа на човека, а също така намира място в първите приети в това отношение актове /Магна Харта Либертатум и др./.
С епохата на Възраждането е свързано и създаването, през XVII в., и постоянното развитие на школата и теорията за природните закони /естествените закони/, предшествани от т.нар. Школа от Саламанка /прочутите юристи Суарес, Витория и др./ Основни представители на Теорията за естествените права са Хуго Гроций /За правото на война и мир, 1624 г./, Дж. Лок /За организацията на обществената власт, 1669 г./, Пуфендорф /За законите на природата и законите, 1672 г./ и др. Школата на естествените права не се основава на религията, тя се оттегля от теоцентризма и се насочва към антропоцентризма. Теорията за естествените права се основава на тезата, че хората, които са живеели сред природата, съобразно природните закони /т.е. преди да формират социални общности и формации/, са ползвали без ограничения присъщите на човека права: на живот, на свобода, на равенство, на собственост.
На второ място Теорията за естествените права се основава на Теорията за обществения договор. В процеса на своето развитие, човекът напуска своята естествена среда, в която е живял самостоятелно и съвместно с други човешки същества, създава общност, която съществува по определени правила, формиращи обществения договор. Сключвайки обществения договор, хората доброволно променят прилагането на естествените си закони, трансформирайки ги в социални.
Функциите на тези общности са свързани главно със защитата на правата на индивида в нови условия, изискващи създаването на обществена власт. От своя страна обществото сключва договор с държавата, предоставяйки и управленски правомощия, а в замяна получава защита на гражданските си права. Представителите на първото течение на естествените права /Дж. Лок, Хобс, Спиноза и др./ считали, че човекът има право да се съпротивява срещу власт, която не изпълнява задълженията си по обществения договор и нарушава естествените му права. Теорията за естествените права е приета и получава особено развитие във Франция през епохата на Просвещението, като това течение намира най-висшия си израз в Обществения договор /1762 г./ на Ж. Ж. Русо. Той разглежда обществения договор /изразяващ общественото развитие/ като основа и условие за реална свобода и равенство, за разработването на законодателство, което гарантира свободата и другите права на човека.
Теорията за естествените права оказва влияние върху развитието на законодателствата на отделни държави: в края на XVII в. в Англия се разширяват гражданските права и свободи /The Hebeas Corpus Act, 1679 г. и The Bill of Rights, 1689 г./; в Америка се приема Декларация за независимост /1776/, признаваща неотменимите права /за неин “баща” е признат Томас Джеферсън/; във Франция се приема знаменитата Декларация за правата на човека и гражданина /1789/, която прогласява, че хората се раждат свободни и равни пред закона, както и, че свободата, равенството, сигурността и правото на съпротива са исконни и неотменими права /т.е. това са естествени, природосъобразни права/.
В края на XVIII в. се формира либералната доктрина за правата на човека, определяща принципите: всеки индивид е субект на определени /основни/ естествени права; свобода, равенство и собственост. Доктрината поставя главен акцент върху т. нар. отрицателен статус на правата на човека, относно автономията на индивида в определени области спрямо държавата, а също така върху отсъствието на задължение на държавата да създава условия, които реално да гарантират правата и свободите. През XIX в. Либералната доктрина се разпространява в цяла Европа, но едновременно с това се наблюдава възникването на различни идеологии, теории /национални и революционни/ и доктрини.
През XX в. фашистката обществена система /Германия и Италия/ отхвърля свободата и човешкото достойнство като ценности, подчинява индивида на държавата и му налага пълно послушание. Човекът предоставя своите индивидуални права на общността, за да се реализират висшите цели, определяни от вожда. Фашизмът свързва отричането на индивида и човешкото достойнство с необходимостта да се подчинят всички раси и народи на една избрана раса -“свръхчовешката”.
Комунистическата доктрина за правата на човека отхвърля идеята за естествените права и вроденото достойнство на личността. През втората половина на XX в. и особено след изчезването на понятието “студена война”, формирането на правата на човека са под влиянието на глобализацията, международния тероризъм и организираната престъпност, информационните и комуникационните технологии, биотехнологиите, генното инженерство, защитата на околната среда, бедността, ксенофобията и расизмът, и т.н.
Универсални
XX в. ще остане в историята на човечеството с признаването на универсалните права и свободи и създаването на международноправни средства за тяхната защита, което постави началото на най-голямото завоевание на човешката цивилизация по отношение на човека. Универсалните права на човека са създадени като едно от най-важните постижения на ООН, които трябва да станат основа на законодателствата на всички държави, като постепенно се предоставят на техните граждани, така че в определен момент във времето всички хора да разполагат с едни и същи, всеобщи /т.е. универсални/ за всички права и свободи.
Идеята за предоставянето на всяка личност на определен /универсален/ обем от основни права се ражда много време преди u1089 създаването на ООН.
Вестфалските договори от 1648 г. са едни от първите международни договори, уреждащи права на човека /конкретно свързани с признаването на религиозната свобода и премахване на робството/.
Муждународното хуманитарно право, уреждащо правата на воюващите, военнопленниците, ранените, болните и на гражданското население, бележи своето развитие от средата на XIX в. след приемането на Парижката декларация от 1856 г. и на първата Женевска конвенция през 1864 г. След края на Първата световна война, в рамките на Обществото на народите, главно са предприети мерки за създаването на условия за защита на малцинствата в ограничен брой държави.
В рамките на създадената през 1919 г. Международна организация на труда са разработени и приети международни актове, защитаващи правата на трудещите се. През 1926 г. се подписва международна конвенция за премахване на робството, а.през 1933 и 1936 г. - международни конвенции за защита на бежанците. За пръв път разработването и приемането на универсални международни актове, уреждащи зачитането и съблюдаването на правата на човека и основните свободи, се осъществява в рамките на ООН.
Универсална основа за сътрудничество между държавите относно закрилата правата на човека е Международната харта за правата на човека, която е съставена от пет документа:
Всеобща декларация за правата на човека; Международен пакт за социални, икономически и културни права, Международен пакт за гражданските и политическите права и два факултативни протокола към него. Една от основните задачи на ООН след нейното създаване бе разработването и приемането на Международна харта за правата на човека. Общото събрание на ООН през 1945 г. учреди Комисията по международно право, като я призова да насочи усилията си към разработване на Хартата. Мненията на членовете на Комисията се разделят по въпроса дали Хартата да бъде във формата на договор или декларация. Като компромис се приема тя да се състои от декларация, пактове и факултативен протокол. Всеобщата декларация за правата на човека е подготвена за две години и на 10.12.1948 г. Общото събрание я приема.
Всеобщата декларация за правата на човека се утвърди като важен фактор за формирането и общото признаване на провъзгласените в декларацията правни норми, като част от съвременното обичайно право. Това въздействие на всеобщата декларация за правата на човека се изразява в признанието или признаването на провъзгласените в нея права и задължения относно правата на човека или на Декларацията, като важен международен акт. По такъв начин разпоредбите на Всеобщата декларация за правата на човека придобиват значението на обичайни международноправни норми чрез признаването им в практиката на държавите. Това признаване на юридическата задължителност чрез едностранни актове на субектите на международното право или в тяхната договорна практика чрез сключване на двустранни или многостранни договори, които превръщат провъзгласените във Всеобщата декларация за правата на човека принципи и норми на съвременното международно право, може да служи като източник на международното право. По такъв начин Всеобщата декларация за правата на човека може да се окачестви и като генератор за развитието на международното обичайно право относно правата на човека. При разработването на Пакта се решава вместо приемането на един международен договор, в който да се включват всички права на човека, да бъдат приети два пакта, обхващащи различни категории права. На 16.12.1966 г. Общото събрание приема двата международни договора, но те влизат в сила едва през 1976 г.
Съставните части на Международната харта имат различна юридическа сила. Всеобщата декларация е основен текст, който провъзгласява общи принципи и неотменими и неприкосновени права на човека. Съдържащите се в нея права и свободи могат да бъдат класифицирани както следва: първо, основни права и свободи; второ, граждански права; трето, политически права и свободи и четвърто, икономически, социални и културни права. Всеобщата декларация прогласява тези права и свободи в качеството си на препоръка към държавите и народите, която не носи задължителния характер на международния договор, но независимо от това има огромен политически авторитет.
Международните пактове за правата на човека имат задължителна сила за страните по тях, тъй като те са перфектни международни договори и непосредствено регулират отношенията между държавите, като признават правото на всички народи на самоуправление и забраняват всички форми на дискриминация на правата на човека. Пактът за икономическите, социалните и културните права признава на всеки човек правото на труд и свободен избор на работа; правото на справедливо възнаграждение, правото на образуване и членуване в професионални съюзи; правото на обществено осигуряване, правото на подходящо жизнено равнище; правото на защита от глад, правото на здравеопазване и образование. Пактът за гражданските и политическите права признава на всеки индивид правото на живот, на свобода и лична сигурност; правото на личен живот; забрана на робството; правото на безпристрастно и публично разглеждане на съдебни дела; правото да не бъде санкциониран от ретро-активни наказателни закони; правото на свобода на мисълта, религията и съвестта; правото на свободно предвижване; правото на мирни събрания и на свободно сдружаване с други лица и др.Факултативният протокол към Пакта за гражданските и политическите права от 1966 г. предвижда, че при определени обстоятелства отделни индивиди могат да представят пред Комитета за правата на човека жалби, относно нарушения на правата на човека, извършени от държави-страни по Пакта. Той подлежи на самостоятелна ратификация от всяка държава, която е страна по Пакта.
Вторият факултативен протокол към Международния пакт за гражданските и политическите права, приет с цел премахване на смъртното наказание от 1989 г., предвижда, съгласно чл.1, ал. 2, всяка държава-страна по Протокола да предприеме всички необходими мерки за отмяна u1085 на смъртното наказание в обхвата на нейната юрисдикция. Страни по Протокола могат да бъдат само държави, които са страни по Пакта, чиито разпоредби след ратификация, съгласно чл. 7, се прилагат като допълнителни разпоредби по Пакта /чл.6, ал.1/. Комитетът на ООН по икономически, социални и културни въпроси на петата си сесия /1991 г./ решава да подготви проект на факултативен протокол към Международния пакт за икономически, социални и културни права, който ще се отнася към част или към всички права, въплътени в него. Това ще се направи с цел внасяне допълнителна яснота по нормативното съдържание на отделните права и тяхното правилно тълкуване и приложение. Комитетът отделя специално внимание на възможността за подаване на жалби и, по-специално, на процедурата за подаване на индивидуални или колективни жалби.
Наред с Международната харта за правата на човека, като основополагащ универсален акт, действащите над 100 международни актове в съвременните международни отношения, могат да се класифицират в три групи: първа, актове, съдържащи уредба, за защита срещу масови нарушения; второ, актове, защитаващи правата на отделна категория индивиди и, трета, правата на човека по време на въоръжен конфликт.
Регионални
В рамките на три международни регионални организации се осъществява защитата на правата на човека: Съветът на Европа, Организация за африканско единство и Организацията на американските държави.
Независимо от досега приетите международни регионални актове в рамките на регионалните организации, закрилата на правата на човека не е еднаква в различните региони, независимо от това, че целта на създадените унифицирани международноправни норми е те да бъдат приети и съблюдавани във всички държави без значение на географското им разположение.
В международната практика се наблюдава и е общоприето, че спазването правата на човека в отделните региони и държави до голяма степен зависи от културните, религиозните, етническите, езиковите и други различия. Например съществуващите универсални международноправни принципи и норми до голяма степен отразяват присъщите на европейската християнска цивилизация нравствени норми, издигащи човешката личност в най-висша ценност, утвърждаваща пълното равенство пред закона. Ислямската религия - точно обратното - счита, че голяма част от тези норми са противоречащи и несъвместими с логиката на исляма и т.н.
Европейската международноправна система обхваща следните по-важни международнопрвни актове: Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи от 1950 г. и допълнителните протоколи към нея;
Европейската социална харта от 1961 г. и допълващите я протоколи; актове, приети в рамките на Европейския съюз и актове, приети в рамките на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа.
Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи е приета от Съвета на Европа на 04.11.1950 г. /влиза в сила на 03.09.1953 г./. Страни по нея са всички държави-членки на Съвета на Европа и урежда, заедно с допълнителните протоколи всички граждански, политически и социално-икономически права. Наред с права и свободи, Конвенцията съдържа разпоредби, създаващи международен механизъм, който функционира независимо от държавите и изразява общочовешките ценности и осигурява приложението на Конвенцията. Съгласно разпоредбите на Конвенцията, са създадени и функционират Европейска комисия по правата на човека и Европейски съд по правата на човека, които разглеждат жалби, както от държави, така и от физически лица. Решенията на съда са окончателни, не подлежат на обжалване и са задължителни за страните.
Съгласно приетия на И .05.1994 г. от Съвета на Европа Протокол №11, допълващ Конвенцията, се дава право на индивидите, неправителствените организации и групи лица да предоставят жалбите си непосредствено в съда. В правото на ЕС най-голямо признание и внимание получава общият принцип на правото относно уважаването на правата на човека и основните свободи. Този принцип е въплътен в Устава на ООН, Международната харта за правата на човека и други международни актове, от една страна, в законодателствата на почти всички държави /включително и държавите-членки/, от друга, а също така и в учредителните договори.
Необходимо е да се подчертае също така, че правилата, уреждащи четирите свободи, формират съдържанието на основното право, характеризиращо правната система на ЕС, и по-конкретно, правото на свободно движение и правото на свободно започване на всякаква търговия или упражняването на професия. Тези норми произтичат от разпоредбите на чл.39 от Договора за ЕО, уреждат свободата на наемане на работници, чл.43, засягащ свободата на установяване, чл.49, прокламиращ свободата на извършване на услуги и чл.23, уреждащ свободното движение на стоки.
В договорите също така намират отражение и разпоредбите на конституциите на държавите-членки, гарантиращи правото на икономическа свобода и по-конкретно, на предприемаческата свобода. Тези норми са въплътени в разпоредбите на чл.81 от Договора за ЕО и предвиждат свободата на конкуренцията, в чл. 43 и 49, както бе посочено по-горе, е предвидена свободата на установяване и предоставяне на услуги и в чл. 59 е уредена свободата на движение на работници.
Гаранциите на основните права на практика често са отразявани в актовете на институциите. Важен акт е приетата през 1977 г. Съвместна декларация на Европейския парламент, Съвета и Комисията като израз на уважение към основните права и свободи. В това Отношение институциите вземат предвид, че договорите се основават на принципа за съблюдаването на правата и, че съдът признава това право, общите принципи на правото, особено основните права и свободи, а също така, че държавите-членки на ЕС са страни по Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи от 1950 г. В декларацията се прокламира: “Първо, Европейският парламент, Съветът и Комисията подчертават огромното значение, което отдават на защитата на основните права, произтичащи главно от конституциите на държавите-членки на Европейската конвенция от 1950 г.; второ, при упражняване на правомощията си и преследване на целите на ЕО, те зачитат и ще продължават да зачитат тези права”. Тази декларация, която няма юридическа сила, е важен акт, тъй като с нея се потвърждават и обобщават резултатите, постигнати от съдебната практика за осигуряване на гаранциите за основните права.
През 1978 г. в Копенхаген държавните и правителствени глави на държавите-членки на ЕС, на среща на Европейския съвет приемат декларация, тържествено заявявайки, че зачитането и осъществяването на представителната демокрация и правата на човека във всяка държава-членка са съществени елементи на членството в ЕС. Това бе потвърдено и в Тържествената декларация за Европейския съюз от 19.06.1983 г., институциите също така повторно потвърдиха привързаността си към зачитането правата на човека и основните свободи, като през 1979 г. в меморандум Комисията предложи на ЕО да се присъедини към Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, целейки увеличаването на правната сигурност на гаранциите и подлежат на преоценка на органите, учредени да наблюдават спазването на Конвенцията.
В преамбюла на Единния европейски акт също така са включени текстове, свързани с правата на човека. В началото държавите-членки обявяват, че са “изпълнени с решимост да работят съвместно в подкрепа на демокрацията на базата на основните права, признати в конституциите и законодателствата на държавите-членки, в Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи и в Европейската социална харта и, по-специално на свободата, равенството и социалната справедливост”. След това те заявяват, че осъзнават отговорността, която стои пред Европа все повече да се стреми да говори в един глас и да действа последователно и солидарно за по-ефективна защита на общите си интереси и независимост, и по-специално да демонстрира своята привързаност към принципите на демокрацията, правото и спазването правата на човека, така че заедно да могат да дадат своя принос към запазването на международния мир и сигурност в съответствие със задълженията, поети от тях в рамките на Устава на ООН. През 1989 г. Европейският парламент прие декларация относно основните права и свободи, към която призова официално да се присъединят другите институции и държавите-членки, свързвайки с подновяването на работата обединяването на Европа и установяването на свободен От граници вътрешен пазар. Особен принос за защита правата на човека и основните свободи внася Маастрихтският договор. Съгласно него се създава омбудсман, до когото гражданите от държавите-членки на ЕС могат директно да подават жалба във връзка с неправомерното прилагане правото на ЕС /включително и на общите принципи на правото/ или за несправедливо третиране от страна на европейските институции, т.е. за неспазване на техните права и основни свободи. В случаите, когато не са съгласни с решението на омбудсман, гражданите могат да се обърнат с молба към Европейския парламент за преразглеждане на решението. От горното се вижда какъв голям акцент се поставя в правото на ЕС на гарантирането на правата на човека и основните свободи като общ принцип.
Американската международна система, валидна за двете части на Американския континент, напомня практиката на европейската /по-конкретно на Съвета на Европа/ и се урежда в рамките на Организацията на американските държави в съответствие с Хартата от Богота, приета през 1948 г. и Декларацията за правата и задълженията на хората /приета от Деветата междуамериканска конференция, проведена през 1948 г./, която започва да действа като задължителен текст след създаването на Междуамериканската комисия по правата на човека през 1959 г., а през 1970 г. се превръща в орган на Организацията на американските държави.
Междуамериканската дипломатическа конференция, проведена в Сан Хосе през 1969 г., приема Американската конвенция за правата на човека /в сила от 1978 г./, в която са обхванати почти същите права, както са включена в Европейската конвенция, но значително се отличава по отношение на прилагането. За разглеждане на индивидуалните жалби има упълномощена комисия, която, след установяване на нарушение, формулира препоръка до правителството. Комисията е упълномощена след определен период от време да направи оценка, доколко правителството се е съобразило с нейната препоръка и дали е публикувало съответния доклад. Тя има също така право да представи собствен доклад пред Общото събрание на Организацията на американските държави. Комисията може да предаде въпроса за разглеждане от Междуамериканския трибунал на правата на човека, чието решение е окончателно, не подлежи на обжалване и е задължително за страните. В сравнение с европейската, американската система не закриля правата на човека така ефективно.
В региона, обхващащ държавите-членки на Организацията за африканско единство, регионална международноправна система за защита правата на човека се създава сравнително скоро. Това е резултат от приемането през 1981 г. на Африканската харта за правата на човека /в сила от 1986 г. Правата на човека и процедурите, които са предвидени в Хартата, отразяват спецификата и традициите на този регион. Независимо, че Хартата обхваща класическите граждански и политически права, тя съдържа известни недостатъци. Така например в нея се говори за “необходимите” ограничения на правата на човека, формулировката на задълженията ограничава до известна степен правата, а не особено точният и прецизен език на разпоредбите дава възможност за неадекватното им тълкуване и прави Хартата недостатъчно ефективна. Механизмите за практическото приложение на Хартата не са ефективни, не са предвидени съдебни органи. Задължение на държавите-страни по Хартата е да изготвят двугодишни отчети и доклади за предприетите мерки, осигуряващи и защитаващи правата на човека. Африканската комисия по правата на човека и народите има за задача да разглежда докладите на държавите, да тълкува разпоредбите на Хартата, да решава спорове, свързани с нарушаване правата на човека, както и действия за популяризиране и формулиране на съзнание относно правата на човека.
В Хартата е предвидена възможност за внасянето както на индивидуални, така и на оплаквания от държавите-участнички.
Първоначалните стъпки за създаване на система за опазване правата на човека в този регион не са достатъчно ефективни и създават впечатлението, че не са нормативно поставени на реална основа.
Общото приемане е, че с течение на времето, на основата на реално съществуващите предпоставки, ще се изгради ефективна система от международноправни норми в този слаборазвит регион на света.
Спецификата на ислямската цивилизация е толкова различна от християнската, че универсалните концепции и категории относно правата на човека и основните свободи са практически неприложими към нея. В арабските държави общественият живот се урежда съгласно принципите, въплътени в Корана, предвиждащ сливането на двете власти, което предопределя канонизирането на правната материя, включително и защитата правата на човека. Условностите са свързани с формирането на правата и задълженията на индивида, което е свързано с неговата подчиненост на Бога и е недопустимо разграничаването, от него като например мюсюлманинът не може да стане атеист, безверник или да смени религията си. Основните различия между универсалната и мюсюлманската концепция се отнасят към политическите и икономическите права, правораздаването, принципа на недискриминация по отношение на формирането статута на жената, връзката между права и задължения и др. Характерните особености на ислямската религия са предпоставка, която на този етап прави невъзможно създаването на регионална международноправна система от норми, въплътени в актове, отразяващи универсалните международноправни норми, които да създадат основата на механизъм в арабските държави, гарантиращ основните права и свободи на човека.
В Азия също така предстои създаването на регионална международноправна система, отразяваща универсалната концепция за защита правата на човека. Сложността за разработването и приемането на регионална система от норми се състои в това, че огромната територия, цивилизационна сложност и разнородност не са обособени в културно и общностно отношение. Общ регионален подход за възприемането на универсалната закрила на правата на човека и основните свободи няма поради отсъствието на обща цивилизационна култура.
Положителни тенденции, насочени към универсално уреждане и защита правата на човека, са прагматизмът при решаването на нарушените права и свободи, изработването и създаването на национални контролни механизми, зачитане мнението на обществото в държавата. Засега регионалното сътрудничество се осъществява не на междудържавна, а на неправителствена основа. Така например в рамките на Организацията на юристите от държави на Източна Азия и Западния Атлантик от 1979 г. е създаден и функционира Постоянен комитет по правата на човека, малко по-късно Съвет по правата на човека за Югоизточна Азия и др. Определена дейност в региона осъществяват и редица други международни неправителствени организации, включително и Amnesty International.
2.2 Права на гражданина
Естествените права на човешкото същество, кодифицирани в международните универсални актове, носят наименованието права на човека.
След ратификацията на държавите на международните актове и трансформацията на международните норми в национални, като цяло в законодателствата на държавите не се използва наименованието права на човека, а наименованието права на гражданина /т.е. конституционните и субективните права на гражданина на съответната държава/.
Разграничаването между наименованията права на човека и права на гражданина /които всъщност са разновидност на понятието естествени права/ е поставено първоначално във френската Декларация за правата на човека и гражданина, 1789 г.
По съдържание и двете понятия засягат главно социални права, и в зависимост от това, в каква държава се прилагат, е възможно тяхното съдържание да се разминава, тъй като въпреки универсалния характер на естествените права на човека, силно влияние върху тяхното предоставяне и упражняване оказват специфичните особености на отделните нации, етноси, религия, човешки общества и др. Правата на гражданина като цяло отразяват правата на човека, независимо, че невинаги се препокриват.
Правата на гражданите са израз на правната връзка и взаимна зависимост между гражданите и държавата /на която е гражданин/ и затова са свързани от една страна с участието на гражданина в организацията и функционирането на държавата, а от друга, държавата посредством своето законодателство предоставя и гарантира на своите граждани упражняването на права и свободи.
По правило правата на гражданите получават своето развитие и конкретизиране в законодателствата на държавите главно в две насоки /конституционни и лични /субективни/ права/, предвиждайки и съответните гаранции /конституционна и съдебна защита и т.н./.
2.2.1. Конституционни права
Конституционализмът е едно от най-големите исторически достижения на човешката цивилизация, предназначено да издигне във върховен принцип правата на гражданина, въплътявайки в конституцията на държавата основните права и свободи на гражданина и система от процедури за защита. Общоприето е, че първите конституции се създават в Северна Америка, след като бившите колонии на Англия се обявяват за самостоятелни щати /първата конституция е приета през 1775 г. в щата Канектикът, а през 1787 г. Филаделфийският конгрес провъзгласява Федерацията на Североамериканските щати и приема Федералната конституция/.
В Европа първа е приетата през 1791 г. Френска конституция, чийто преамбюл е знаменитата Декларация за Правата на човека и гражданина от 1789 г.
Наред с френския конституционализъм, влияние върху създаването на конституциите в Европа u1086 оказват и идеите на Джон Лок, Ж. Ж. Русо, Ш. Монтескъо и др. В конституциите се уреждат не само правата на гражданина, но и правата на човека /например: чужденци - чужди граждани, бипатриди, апатриди и др./Конституционно се установяват само основните права, свободи и задължения на човека и гражданина. Те са основни, не защото са регламентирани в Конституцията, а са регламентирани в Конституцията, защото са основни.
Общо приемане в юридическата литература получава класификацията, съгласно която конституционните права и свободи могат да бъдат обособени в три групи: политически; социални, икономически и културни; лични. Политическите права и свободи предоставят на гражданина самостоятелно да определя, в съответствие с установените правила, своето поведение в политическия живот /вкл. участие в публичната власт/, както и установяването на правоотношения с политическите институции /държавни органи, партийните и други структури/, участието в политическата система и установения политически ред. Социалните, икономическите и културните права се предвиждат в конституцията за създаването на условия, които да гарантират жизнения минимум от духовни и материални потребности, необходими на гражданина, за да живее достойно.
Разграничаването на правата на гражданина на конституционни и лични е свързано със статуса на индивида, дали е свързан с отношението държава-гражданин или той се проявява като личност в определена социална среда. Тези права главно се свеждат до свобода, равенство и собственост, като не е задължително те да се формират в държавата, а независимо от нея. Те са формирани преди създаването на държавата, но след това тя ги облича в законова форма и ги защитава.
Личните права и свободи се предоставят на гражданите, за да могат свободно да се развиват, без незаконосъобразното вмешателство на държавата в личния им живот.
2.2.2. Права на личността
В юридическата литература е прието, че в конституциите са квалифицирани основните права на u1083 личността /уреждащи отношението държава-личност/, като например: правото на живот; правото на лична свобода и неприкосновеност, които могат да бъдат конкретизирани от гражданското право /за изразяване на частни интереси/.
Наименованието права на личността се използва в гражданското право, за да се обозначат особен вид “лични субективни права”, имащи за предмет предимно лични, неимуществени права, но понякога са свързани и с имуществени субективни права /семейни, авторство и сродните му права и др./.
Правата на личността до голяма степен отразяват /включват/ и правата на човека и правата на гражданина. Прието е, че правата на личността са същите права на човека, погледнати през определен ъгъл, т.е. човекът не като биологичен индивид или гражданин, а като личност, живееща в социално общество, разполагаща със социални права, присъщи на човека в социалното общество, като социална личност, осъществяваща социални контакти с другите личности в социалното общество.
На практика се наблюдава създаването и оформянето на нови лични права, като например право на информация, право на здравословна среда на живот и др., съпътстващи процеса на глобализация.
В това отношение все по-актуален става и въпросът относно гражданскоправната защита на правата на личността, която се характеризира с определена специфика, и е в зависимост от вида на нарушението и последвалите го искове. По правило исковете се свеждат до констатацията, че съответното право съществува в полза на определен индивид /личност/.
Важно средство за защита на личните права от увреждане, е искът за обезщетение, тъй като накърняването на конкретно лично право може да доведе до възникването както на имуществени, така и на неимущеетвени вреди /например след нарушаването на конкретни лични права лицето може да получи или физически, или психически увреждания, свързани с продължително скъпо лечение и закупуване на скъпи лекарства /по този начин се нанасят имуществени вреди/, или да бъде накърнено u1085 неговото добро име, чест и достойнство /в този случай са претърпени неимуществени вреди, свързани с неговото душевно разстройство, мъка, срам, обида, душевна болка и др./.
Несъблюдаването и нарушаването на упражняването на личните права са свързани с дълбоки вътрешни индивидуални преживявания, което изисква, те да бъдат ефективно защитени, посредством изграждането на специални механизми, подходяща процедура и адекватни юридически мерки за защита.
№46. УСЛОВИЯ. НЕОБХОДИМИ ЗА ЕФЕКТИВНОТО УПРАЖНЯВАНЕ НА ПРАВАТА НА ЧОВЕКА Установяването на задължителните условия, необходими за ефективното упражняване от всяка личност на правата е пряко свързано с възможността за проявата на субективни качества, като умствени възможности, разум, талант, а също така с удовлетворяването на духовни и други потребности на човека. Създаването на подобни условия ще допринесе за рязкото намаляване на грубото нарушаване, накърняване и ограничаване на правата на човека, т.е. на гражданите и чужденците в отделните държави.
Необходимо е да се изяснят и определят предпоставките, които следва да се изпълнят от една държава, за да бъде гарантирано представянето на основните /универсални/ права на човека.
Демократична държава
Общоприето е, че универсалните права на човека могат да бъдат гарантирани само в действително демократична държава, а не само на думи и хартия.
Демократичната форма на държавно управление е противоположното на всички форми на автократична власт. Едно от най-важните правила на демокрацията е правото на мнозинството да взема решения.
Безспорен е фактът, че повечето от съществуващите държави не са демократични, поради което съвременната международна общност не може да се определи като демократична.
В съвременните международни отношения по-голямата част от държавите /вкл. и Великите сили/, са склонни да нарушат един от императивните принципи на международното право - мирно уреждане на международните спорове и да прибягнат до използването u1085 на въоръжена сила. Демокрацията е несъвместима с агресията във всичките й форми. Демократични държави са преди всичко неутралните държави, които изцяло са се отказали от войната и агресията като форма на уреждане на международните спорове /напр. Швейцария, Финландия, Швеция, Австрия, Р. Ирландия и др./. Въпреки, че според бащата на съвременната демокрация Жан-Жак Русо “истинска демокрация никога не е съществувала и няма да съществува”, през XX век се отбелязва огромен напредък в демократичен дух и общото признаване на универсалните права на човека.
За международна демокрация е рано да се говори, тъй като международната контролна система не функционира достатъчно ефективно, за да гарантира основните права на човека. Международната демокрация е все още в своя начален стадий, който следва да получи своето развитие и утвърждаване през XXI век и независимо от негативните елементи, съпътстващи процеса на международната демокрация броят на демократичните държави ще продължава да расте.
В недемократичните държави не могат да се създадат условия, гарантиращи ефективното упражняване на правата на човека. Необходимо е изясняването и определянето на предпоставките, които следва да са изпълнени в една държава, за да бъде гарантирано предоставянето на универсалните права на човека.
Общоизвестно е, че универсалните права на човека могат да бъдат гарантирани само в действително демократичните държави, не само на думи или на хартия, които са тясно свързани с понятията “правова държава”, “гражданско общество”, и “права на човека”.
В юридическата литература общото мнение е, че тези три компонента на демокрацията, дотолкова са взаимнообвързани, че реалното съществуване на всеки един от тях зависи от действителното прилагане и гарантиране на другите два.
1.1. Правова държава
Правова е тази държава, която преди всичко установява и гарантира универсалните права и свободи. Правата и свободите на човека, първо, могат да бъдат реално представени само при наличието на u1075 гражданско общество и правова държава и, второ, те са главната връзка между тях. Само при наличието на тези три компонента в една държава, тя може да се определи като демократична. Юридическото им закрепване в конституцията не са достатъчно основание да се счита, че действително ги има в държавата. “Правовата държава не е самоцел. Главното в нейната характеристика е отношението личност-общество-право-държава.” Правовата държава включва в себе си специфични характеристики и особености, в които не е само законност, която е присъща не само за правовата държава, а включително и за тоталитарната. За да се формира и развие една държава като правова, са необходими определени предпоставки, характеризиращи я като такава.
Един от важните елементи на правовата държава е в правната й характеристика като върховен принцип да са отразени правата на човека, като права на личността и гражданина, както и останалите принципи на демокрацията. За проявата на демократичната държава е необходимо наличието и действието на демократичен политически режим, който допуска създаването на правова държава. Също така, много важен елемент на правовата държава, е познаването на действащото право от всички участници /субекти/ във вътрешнодържавния живот. Освен в държавните органи и институции, правото следва да се познава много добре и от юридическите и най-вече от физическите лица. Всеки гражданин, наред с конституционните си права, трябва да знае правата си в областта на труда, здравеопазването и другите административни и социални права, т.е. държавата е тази, която трябва да положи всички усилия за образоването на своите граждани, да повишава непрекъснато правната им култура, за да могат сами да установяват нарушаването на правата.
В юридическата литература правилно е изразено мнението, че “правото, което не отговаря на изискванията, произтичащи от същността на правовата държава, не може да изпълнява пълноценно своето истинско предназначение и роля в обществото”.
Правова държава може да бъде само тази държава, която е допуснала създаването на гражданско общество и в която строго се спазват и прилагат законите, а правата и свободите на човека са върховна социална ценност. Правовата държава, чрез законодателството, урежда обществените отношения, които възникват между гражданите и държавата, между държавните органи и институциите, между държавата и политическите партии и други формации. Законността в една държава може да бъде спазена само, ако всички участници познават добре законите. Правовата държава взема мерки да образова своите граждани, предимно в областта на семейното, гражданското, трудовото, административното, наказателното и облигационното право. Държава, която е тръгнала по демократичен път на развитие е необходимо да осъществи постепенното формиране на право /законодателство/, т.е. реформа, във всички негови отрасли до постигането на качествено ново право, отразяващо всички елементи на правовата държава /личност-общество-право-държава/. Необходимо е изграждането на законодателна система, която да гарантира ефективното функциониране на правовата държава.
Реформирането на вътрешното право на една държава е пряко свързано и с взаимодействието /т.е. съотношението/ му с международноправните принципи и норми. Държавата е необходимо да бъде правова не само от гледна точка на вътрешното право, но и съгласно изискванията на международното право. Преди всичко нормите на вътрешното право следва точно да отразяват принципите и нормите на съвременното международно право, относно закрилата на правата на човека, за да се определи една държава за правова. Постепенното увеличаване на броя на правовите държави ще разшири кръга на правовите държави в глобален мащаб, които на определен етап от развитието на международните отношения ще се обединят в универсална общност от еднородни /правови/ държави в съюз, конфедерация или федерация. На този етап на развитие на международните отношения, подобни процеси се наблюдават в регионален мащаб, които в недалечно бъдеще, след обединяване в отделни региони, постепенно ще започне тяхното обединяване в единна универсална международна общност.
С ускорени темпове на развитие протичат процесите на интеграция между утвърдилите се като правови държавите-членки на ЕС. Важен модел, който ще окаже влияние върху формирането на универсалното международно право /което ще урежда бъдещата универсална общност от правови държави/ е функциониращата правна система на ЕС, която гарантира относителната самостоятелност и международна правосубектност на държавите-членки.
В правото на ЕС най-голямо признание получава общият принцип на правото относно уважението и закрилата на правата на човека и основните свободи. Правата на човека най-широко са защитени и прилагани на практика в държавите-членки на ЕС при сравнение в глобален мащаб. В това отношение може да се твърди, че ЕС е първата в света международна регионална общност от правови държави.
1.2. Гражданско общество
Правовата държава чрез законодателството установява и гарантира създаването и функционирането на свободно гражданско общество. Качествените характеристики на гражданското общество определят обема от права и свободи на човека, както и гаранциите за тяхното прилагане на практика. Развитието на гражданско общество е възможно само в добре функционираща правова държава, т.е. в държава, в която законите и правата на гражданите се съблюдават, гарантират и прилагат на практика ежедневно.
Приема се, че “гражданското общество” е неполитическата, невластовата част на обществото, а също така, че гражданското общество обхваща икономическите, социалните, духовните и политическите отношения и структури, като извън него остават отношенията, свързани с осъществяването на държавната власт. Гражданското общество е свързано с държавата посредством правото, което регламентира конкретните права и свободи на гражданите. Колкото по-широк обем от права на човека посредством правото на държавата се преобразуват в граждански права и свободи, толкова е по-голяма възможността за развитието на гражданското общество. Само в правовата държава е възможно саморазвитието на гражданското общество, базирайки се на развити производителни сили /т.е. държавата, освен че трябва да бъде цивилизована, трябва да бъде и с развита икономика/. Правовата държава създава предпоставки не само за развитието на гражданско общество, но и на икономиката, както и на възникващите в това отношение производствени отношения. Една от най-важните предпоставки за развитието на гражданско общество като социален продукт, е правовата държава. Освен това в него не следва да се включват политическите формации, за да може да бъде действителен коректив на властта, т.е. да осъществява публичен контрол.
В това отношение, в юридическата литература се отбелязва, че “най-ефективното правно средство за гарантиране автономността на гражданското общество спрямо държавната власт, е правото на съпротива, което в съвременните условия се проявява най-вече в своята разновидност на право на гражданско неподчинение”. Гражданското общество трябва да бъде съвестта и защитник на обикновените граждани, да бъде изразител на тяхното недоволство, което, от своя страна, да принуди управляващите да се коригират в правилна посока. Това, разбира се, следва да стане само с мирни, не-насилствени средства, защото, в противен случай, дейността на цивилизованото гражданско общество ще се доближи до тероризма. Към съпротивата, т.е. към гражданското неподчинение, следва да се премине само тогава, когато са изчерпани всички вътрешнодържавни правни средства за възстановяване на ощетени права.
Може да се приеме, че гражданското общество е неполитическата /неучастваща във властта и независима от политически формации/ част от обществото, включващо различни организации, фондации, кооперации, сдружения, групи за натиск и др. /научни, културни_________, медийни, професионални, синдикални, църковни и др./, които отразяват общественото недоволство и осъществяват публичен контрол върху държавата и нейната власт /законодателна, изпълнителна и съдебна/. Не е гражданско обществото, ако то е зависимо от политически или други формации и структури, вътре и вън от държавата. Граждански общества има в държавите-членки на ЕС, в които постепенно се е формирало и гражданско общество на ЕС.
Задължителни мерки, гарантиращи ефективното
упражняване на универсалните права и свободи
В универсалните международни актове е предвидено, че никоя тяхна разпоредба не може да бъде тълкувана като даваща право на дадена държава, отделна група или лице да се занимава с дейност или да извършва действия, насочени към отнемане на някои от правата и свободите или за тяхното ограничаване, нарушаване или отнемане.
В тази връзка, всяка държава се задължава да осигури на всяко лице, претендиращо за възстановяване на нарушени права, правото да бъде установено от компетентните съдебни, административни или законодателни власти, или от всяка друга компетентна власт. В случай, че правата на лицето не се възстановят на национално ниво, то може да изпрати лична жалба до международните органи /Комитет по правата на човека на ООН, Европейския съд по правата на човека и др./. Изясняването на въпроса за конституционна и международноправна забрана за отмяна, ограничаване и нарушаване основните права на българските гражданите е много важно, защото в много случаи държавата, посредством своите органи и институции, така и частни лица или групи, при приемането на антиконституционни актове или незаконни действия, ощетява и нанася вреди на гражданите. За да се получи очакваният правомерен ефект от упражняването на универсалните права, на практика е задължително незабавно да се предприемат редица конкретни мерки във всяка държава.
Най-важното е преди всичко гражданите да бъдат детайлно запознати с всяко отделно право, което те могат да упражняват, както и това, какво те могат и трябва да направят, към кого да се обърнат, когато срещу техните права има посегателство, застрашени са или грубо се нарушават. От друга страна, гражданите трябва да бъдат запознати с международните и националните органи и процедури, които съставят контролния механизъм и тяхното предназначение е да следят и предприемат мерки за възстановяването на нарушените права /т.е. да бъдат възстановени и обезщетени за нанасянето на неимуществени вреди/.
Гражданите на всяка държава могат да реализират правото на защита пред съда и прокуратурата, омбудсман и др., посредством искови претенции пред съдилищата, жалби до други държавни органи, омбудсман, посредством искови претенции пред съдилищата, жалби до държавните органи /вкл. и прокуратурата, когато трябва да предприеме действия за отмяна на незаконосъобразни актове/, обжалване на административни актове по административен или съдебен ред, писмени и устни възражения, адвокатска защита и др. Прокуратурата, съгласно конституциите, е органът, който следи за спазването на законността на държавите, т.е. определя се нейната надзорна и правозащитна функция. Прокуратурата не решава правните спорове, а може само да оспори законосъобразността на съдебен или административен акт, който посредством подаване на протест предизвика тяхната отмяна.
Правомощията на Прокуратурата като цяло пряко засягат правата на гражданите в няколко области.
На първо място, това е функцията, свързана с общия надзор за законност по отношение на различните видове административни актове, издавани от административните органи. Правомощието е свързано с отстраняване на незаконосъобразните действия, като например самоуправство. Прокуратурата издава разпореждания за възстановяване на фактическото положение, променено неправомерно от администрацията.
Прокуратурата осъществява своите правомощия посредством обвинителната си функция в съдебнозаконодателното производство, упражнявайки ________контрол върху дейността на длъжностните лица и служителите на администрацията. Той е свързан главно с разкриване и преследване на престъпленията, включително и насочените срещу посегателството върху граждански права при функционирането на професионалния апарат. Прокуратурата контролира също така администрацията и по отношение на нейната дейност, свързана с изпълнението на наказанията.
В около 100 държави /вкл. във всички държави-членки на ЕС/, наред с прокуратурата е създадена и функционира и друга държавна институция - омбудсман /нар. човек-институция/, която единствено се занимава с въпроси, свързани с упражняването на правата и свободите на гражданите или тяхното нарушаване или посегателство от държавата, нейните институции, длъжностни и частни лица и административни служители.
Функционирането на омбудсмана се доближава до надзорните и контролни функции на прокурора, но не ги дублира, а само ги допълва. Той се намесва тогава; когато са застрашени или накърнени правата на гражданите, за да осигури съблюдаването на законността, както и да защити справедливостта, с оглед бъдещото недопускане на подобни нарушения и прозрачност на публичната администрация. В редица държави омбудсманът се нарича съдия по жалбите, макар, че той не изпълнява съдебни функции, а главно надзорни /контролни/ и до известна степен - процесуални. Това не е пречка при създаването на омбудсман да му се даде правото да разглежда дела, без да нарушава принципа на независимост на съдебната власт. Също така може да му се предостави правото да поиска образуването на гражданско производство, в което да участва със статус, подобен на този на прокурора.Той също така трябва да има правото да поиска образуването на административното производство, да обжалва, изменя или отменя решения, да пледира пред административен съд, да участва в процеса. В повечето държави омбудсманът в голяма степен е обезличен и не е ефективен, тъй като не може да формулира задължителни решения u1079 за нарушителите, а се ограничава само с препоръки, които нямат задължителна сила на адресата. Функциите на омбудсмана са особен вид надзорна дейност, свързана с прецизен контрол за точното изпълнение на законите от всички граждани в областта на правата и свободите на човека.
Омбудсманът следва да използва всички възможности за взаимодействие с всички държавни органи /преди всичко с Прокуратурата и съда/ за гарантиране на ефективното изпълняване от гражданите на универсалните права и свободи, като напр. общ надзор за законност; контрол и наказание за престъпленията, насочени срещу правата и свободите на гражданите и т.н.
Съдът е другият определен от Конституцията държавен орган, призван да защити гражданите от престъпни посегателства и нарушаването на неговите права и свободи. Съгласно чл. 117, ал. 1 от Конституцията на Р. България, “Съдебната власт защитава правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата”. Съдебната власт на практика се осъществява посредством правораздаване в рамките на системата от съдилища /Върховен касационен съд, Върховен административен съд, апелативни, окръжни, военни и районни съдилища/. Правозащитната функция на съда е да защити правата на българските граждани /както и на другите правни субекти/ и законните им интереси. Правото на защита може да бъде изразено или като лична защита, или защита чрез адвокат. Правото на защита чрез адвокат може да се упражни от гражданите или когато са в положение на обвиняеми /или са задържани/, или когато неправомерно са нарушени или застрашени техните права, свободи и законни интереси и те се нуждаят от висококвалифицирана правна помощ.
Гражданите могат да упражняват правото си на адвокатска защита както в националните, така и в международните институции, закрилящи правата на човека. Международните контролни механизми за съблюдаване правата на човека, които наблюдават държавите, съгласно ратифицираните международни договори, могат условно да бъдат разделени на две главни форми: първо, на осъществяването на пряк контрол от международните органи; второ, осъществяването на производен, непряк контрол, възникващ за държавата, вследствие на подадени индивидуални жалби от граждани.
Осъществяваната пряка форма на международен контрол включва ефективно функциониращи международни механизми, оказващи въздействие върху държавите за точното прилагане на универсалните и регионални норми на практика по отношение на тяхното население.
Международните контролни механизми са изградени главно в рамките на международните универсални /ООН, MOT и др./ и регионални /ЕС, ОАД и др./ организации, както и съгласно международен договор, които представляват системи от методи и средства от технически, организационно-изпълнителски и контролен характер.
Най-значими са международните контролни механизми, изградени в ООН, Съвета на Европа и, съгласно международните пактове, които осъществяват съществен принос в съвременните международни отношения, относно създаването и съблюдаването на унифицираните за всички държавни норми в областта на правата на човека и основните свободи.
Най-значима е ролята на ООН, в чиито рамки са разработени и приети от Общото събрание, Международна харта за правата на човека и впоследствие повече от 60 международни акта в тази област.
В органите на ООН не само се разработват и приемат текстовете на международните актове, но за най-значимите от тях, се изграждат международни контролни механизми. По отношение на две от най-важните съставни части на Международната харта за правата на човека - Международните пактове за правата на човека, съществена роля в контролните механизми изпълнява ООН. Така напр. съдействие за прилагане на Международния пакт за икономическите, социалните и културните права осъществява ИКОСОС на ООН, който не само получава и разглежда изпратените съгласно чл. 16 от държаните-страни по Пакта и доклада за мерките, които са взели за осигуряване на признатите от Пакта u1087 права, но може да привлича за съдействие и други органи на ООН или специализирани организации.
Целта на международните контролни органи е да реагират незабавно в случаите, когато в една държава-страна по съответния международен акт не се съблюдават и прилагат от гражданите на практика правата и свободите, предвидени в акта.
В редица случаи, независимо от незадоволителните доклади от държавите, от сигналите, от неправомерната практика, от явното непре-доставяне на практика за упражняване от гражданите на една държава права и свободи и т.н., международните контролни органи не реагират адекватно и не осъществяват контрола, за който са създадени. Явно международните органи си затварят очите по отношение на грубото нарушаване на правата на гражданите, за да подкрепят едно или друго удобно правителство /макар и недемократично и корумпирано/.
Съгласно втората форма на непряк, производен международен контрол, гражданите, станали жертва на нарушени права, могат да изпращат жалба на универсално или регионално ниво.
При нарушаване правата на гражданите, произтичащи от Пакта за граждански и политически права, те могат, съгласно чл. 1 на Факултативния протокол към Международния пакт за граждански и политически права, да подават лично молба до Комитета за правата на човека, че са жертва на нарушение в държавата на което и да било право, провъзгласено в Пакта. Съгласно чл. 25 на Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, всеки гражданин, неправителствена организация или група лица, могат да отправят жалби до Генералния секретар на Съвета на Европа, когато са станали жертва на нарушение на правата, провъзгласени в Конвенцията.
След това се прилага Страсбургския контролен механизъм, който завършва със Съда по правата на човека. При подаване на индивидуалните жалби следва да бъдат спазени следните задължителни условия:
Първо, да са изчерпани всички вътрешноправни средства за защита /освен при необикновено забавяне на вътрешноправните процедури/;
Второ, недопустимост от анонимна жалба. Съгласно чл. 26 на Европейската конвенция, жалбата трябва да бъде подадена най-късно 6 месеца след окончателното решение на националната институция /т.е. Върховен съд/. Изискване на чл. 6, ал. 2, б. “а” от Факултативния протокол е тази /молба/да не се разглежда по друга процедура на международно разследване или уреждане.
Следва да се посочи, че разглежданите процедури и механизми са твърде бавни и, следователно, на тях не може да се разчита, нарушените права бързо да бъдат възстановени, а лицата обезщетени за неимуществени вреди. В това отношение в рамките на ЕС бе взето правилното решение, като институцията Омбудсман бе интернационализирана и бе създаден и избран Омбудсман на ЕС.