3. Защо точно интеграция?

Много области от съвременния живот изискват международно сътрудничество. За да се разбере по-добре същността на европейската интеграция, важно е тя да бъде разгледана като един от методите, които националната държава използва за коопериране при търсенето на решения на общи проблеми. Интеграцията не е нито най-честият, нито най предпочитаният избор. Тя налага висока степен на обвързаност между участващите държави и е свързана със значителен риск, изразяващ се в частична загуба /в по-голяма или по-малка степен/ на суверенитета. В много от случаите с предимство се ползва методът на взаимозависимостта, под който се разбират установените или наследени форми на международно сътрудничество, при които няма задължителна подчиненост спрямо приетите решения. Класическите двустранни или многостранни международни договори могат да бъдат отнесени към метода на взаимозависимостта. Интеграцията предполага безпрецедентно в историята на човечеството прехвърляне на държавни правомощия към международни институции. Защо националните държави въпреки всичко са склонни да изберат този път и доброволно да приемат такава участ? Отговорът се крие в предимствата на интеграцията пред метода на взаимозависимостта. Първото предимство на интеграцията е нейната дългосрочност, стабилност и в известен смисъл необратимост. След като веднъж главните условия на договора бъдат съгласувани между множество правителства, трудно е да се предположи, че те с лекота могат да бъдат отменени след това; налице са продължителност и стабилност, гаранции за дългосрочно участие на страната членка в процеса. Тук става въпрос не толкова за юридическата невъзможност за оттегляне от споразумението, точно обратното, такава възможност винаги съществува, а за твърде слабата вероятност това да стане на практика, тъй като икономическите връзки между държавите участнички са твърде здрави и правят цената на излизането от споразумението по-висока в сравнение с цената на оставането в него. Докато несигурността по отношение на дългосрочните международни договори е техен основен недостатък. Следващото предимство се състои в това, че с интеграцията се постигат невъзможни с други средства промени в геополитическото пространство. Последиците от обединението са доста болезнени дори за най-голямата западноевропейска търговска и военна сила – Великобритания, и нейната роля до този момент в Организацията за европейско икономическо сътрудничество /ОЕИС/. Чрез интеграцията “шестте” с един удар променят баланса на силите в Западна Европа. За предимство на интеграцията авторите Раниери и Сьоренсен посочват възможността за ограничаване /limitation/ на броя на участниците в интеграционния процес. През 1948г. САЩ настояват Организацията за европейско икономическо сътрудничество да бъде изградена на широка международна основа, обединявайки 16 страни с твърде различни икономически и политически структури. Римският договор е този, който индикира желанието на “шестте” да бъдат новата самостоятелна сила, докато другите не приемат условията на тяхното обединение. Имайки предвид политиката на разширяване на Европейския съюз, тази характеристика на интеграцията е с все по-намаляващо значение. През 1966г. Дейвид Митрани сочи опасността от подобна ограниченост, предлагайки решение на глобално, а не на регионално ниво. Той предупреждава, че “мирът няма да бъде защитен, ако ние организираме света според онова, което го разделя. Национализмът на държавно ниво не трябва просто да бъде заместен от национализъм на европейско ниво”. Други възможни предимства на интеграцията пред взаимозависимостта са по-високата ефективност на институциите и централизираната правна система. През 1948г. Западна Европа желае да блокира директната американска намеса в своята икономика и съответно настоява ОЕИС да бъде строга междуправителствена организация. Няколко години по-късно правителствата започват да осъзнават слабостта на институциите и търсят алтернативни пътища за повишаване на ефективността им. Изходът се очертава не като федерален съюз, а като далеч по-неопределената идея, изразена от термина “наднационална” форма на международно сътрудничество, при което правителствата са ограничени във възможността си да отменят предишни споразумения. Това може да бъде постигнато единствено чрез внимателно дефинирано и ограничено прехвърляне на национален суверенитет към централизирани институции, педантично подбрани по начин, позволяващ запазването на баланса на силите в полза на самите национални държави. Този вид организация води до установяването на нов правен ред, способен да регулира правомощията и задълженията на новите институции и техните отношения със страните членки.
Следва да се има предвид, че интеграцията не е просто изход след определен кръг от международни преговори, тя не е вариант за поведение, избран измежду многото възможни. Тя притежава качеството “необходимост”, което я прави неделима част от разбирането за националния интерес в конкретния исторически момент. С други думи, планът Шуман не е само интелигентният избор, направен в подходящото време. Той е единственият възможен вариант, чрез който националните интереси на всяка от шестте държави могат да бъдат защитени в спорния отрасъл на въглищата и стоманата. Интеграцията по сполучливото определение на Джон Пиндър, дадено още през 1968 година, е съчетанието на частите в цялото, а съюзът е цялото, което е резултат от комбинацията на частите... Негативната и позитивната интеграция заедно съставят икономическата интеграция, чийто логически завършек е икономическият съюз. В преамбюла на Римския договор са използвани почти същите думи: “ все по-тесен съюз между европейските народи... общи действия за елиминиране на бариерите... чрез обединяване на усилията...”
Интеграцията следователно е процес, при това продължителен процес, изразяващ движението към определена цел – “все по-тесен съюз между народите”.

А. Формална и неформална интеграция - Интеграцията обикновено е разграничавана като формална и неформална. Формална интеграция е тази, при която преднамерени, съзнателни действия се предприемат от упълномощени правителствени органи за създаване на правила и процедури посредством общи институции с оглед осъществяването на общи политики. Неформалната интеграция се състои от модели на взаимодействие, които се развиват без преднамерени правителствени решения, следващи динамиката на пазарите, развитието на технологиите и комуникациите или миграциите на населението. Това е процес, който се характеризира със значителна сложност и нито теорията, нито практиката са лишени от спорове и противоречия.

Б. Негативна и позитивна интеграция - Негативната интеграция включва премахването на ограничителните и дискриминационните мерки между отделните страни членки, а позитивната - налага по-нататъшни общи действия, необходими за постигането на съюза. Така в процеса на интеграция митническият съюз се превръща в Общ пазар, когато освен премахването на ограниченията върху свободното движение на стоки между държавите членки, се премахват и всички ограничения върху свободното движение на услуги, капитали и хора, а също така се дават гаранции, че свободната конкуренция в рамките на Общия пазар няма да бъде застрашавана. Преди около 30 години последните стъпки по пътя на интеграцията от Общия пазар към икономически съюз са описани от проф. Руут по следния начин: “Завършването на финалната фаза на икономически съюз включва пълна интеграция на икономиките на членуващите в наднационалните институции, отговорни за определянето на икономическата политика. В частност, икономическият съюз изисква единна валутна система, унифицирана фискална система и обща външноикономическа политика. Зоните за свободна търговия, митническият съюз или даже Общият пазар са резултат главно от премахването на ограниченията, докато икономическият съюз изисква позитивно споразумение за прехвърлянето на част от икономическия суверенитет към наднационалните институции.”
Римският договор е юридическата основа за осъществяването както на негативната, така и на позитивната интеграция. Това се двете части на едно неразделно цяло. Докато негативната се осъществява с по-бързи темпове и след около 15г. се приема, че изграждането на Общия пазар в основни линии е приключило, то позитивната интеграция изисква по-голяма продължителност и по-сериозни усилия в сравнение с премахването на ограниченията. Позитивната интеграция се изразява в необходимостта от координирани и общи действия с оглед постигането на определени цели в икономическата и социалната област. Нов тласък е даден с подписването на Единния европейски акт /ЕЕА/ през 1986г. В него е регламентирано не само пълнотo завършване на вътрешния пазар, но и “подобряването на социалната и икономическата ситуация чрез увеличаване на общите политики и постигане на нови цели”.

В. Единна и диференцирана интеграция - Единната интеграция предполага държавите в интеграционното обединение да участват едновременно във всички общи политики или сфери на сътрудничество, докато диференцираната интеграция допуска различни участници, различни области на участие или различна скорост на интеграционните процеси.