32. Европейска стратегия за сигурност

Европейската стратегия за сигурност е изработена под ръководството на Хавиер Солана и приета като официална доктрина на ЕС през м. декември 2003г. В нея са определени 5 нови глобални заплахи, които увеличават нестабилността в света:
 международният тероризъм (особено с религиозна мотивация);
 разпространението на ОМУ;
 проблемът с т.нар. провалили се държави (failed states);
 регионалните конфликти;
 организираната престъпност.
При това ако действието на някои от изброените фактори се обедини, това би представлявало сериозна комплексна опасност за сигурността на ЕС. “Европейската стратегия за сигурност” предлага ответните действия да се основават на съществуващите международни организации, което е алтернативен подход на неформалните “коалиции на желаещите” (coalitions of willing states), които са основен механизъм в Стратегията на САЩ. Първите опити за нов подход към проблемите на сигурността, който обхваща европейските държави, ни връщат към началото на Хелзинкския процес през 1973г. – т. нар. всеобхватен подход за сигурността (сomprehensive view of security), залегнал в основата на СССЕ/ОССЕ. В Заключителния акт от Хелзинки е посочено, че “защитата и уважението на основните права и свободи на човека наред с икономическото сътрудничество и опазването на околната среда ... са също толкова важни за поддържането на мира и сигурността, колкото и военно-политическите въпроси”. Сигурността е възприемана като неделима, тъй като “несигурността на една държава или регион може да пвлияе върху благоденствието на всички”. Колективният аспект на подхода на ОССЕ към сигурността предполага институционализирано съгласие – политиката за сигурност цели не да сдържа, а да успокои третите страни чрез сътрудничество в широк спектър от области. Или по думите на Гарет Еванс, бивш външен министър на Австралия: “консултация, а не конфронтация; успокояване, а не сдържане; прозрачност, а не секретност; превенция, а не последващи действия и взаимозависимост, а не едностранна доминация”. Всеобхватният подход за сигурността (сomprehensive security) ще бъде способен да избегне класическата “дилема на сигурност”, водеща до ненужно милитаризиране, разрушаване на доверието и мерки, включващи въоръжена сила. Използвайки терминологията на Б. Бузан, сomprehensive security е “международна сигурност”, стратегия, адресирана към причините за конфликтите и опитваща се да повлияе върху системните характеристики, които провокират държавите да се чувстват повече или по-малко застрашени, в противовес на националната сигурност. През 1995г. е направен първият ограничен опит за дефиниране на самостоятелна Европейска стратегия за сигурност в рамките на Западноевропейския съюз (ЗЕС). В Общата концепция страните членки приемат, че “тяхната сигурност е неделима, а всеобхватният подход подчертава, че и колективните механизми ще бъдат прилагани за осигуряването на сигурността и стабилността на целия континент”. Имайки предвид ембрионалния стадий на ОВППС в онзи момент, е обясним фактът, че този документ е позабравен, но въпреки това той остава първият официален европейски опит за оценка на променящите се характеристики на сигурността. Европейската стратегия за сигурност има два варианта: първоначалният от м. юни и окнчателният текст от м. септември 2003г., но и двата следват една съща структура от 3 части – заплахи, стратегически цели и политически последици. Констатацията, че “Европа никога не е изживявала такъв просперитет и никога не е била толкова сигурна и толкова свободна”, е свързана с главния извод, че “нито една държава не е способна сама да се справи с комплексните проблеми на съвремеността”. Основните заплахи, посочени по-горе, извеждат като стратегически задачи “разширяването на зоната на сигурност около Европа”, “укрепване на международния ред” и “предпремане на ответни мерки спрямо заплахите”. Европа трябва да стане “по-активна, по-последователна и по-компетентна” в осферата на сигурността. Заплахите според ЕСС са следствие от разпространението на конфликтите по света и тяхното обвъзване с бедността, лошото управление и увеличаващият се недостиг на енергийни и други ресурси, докато американската стратегия от 2002г. поставя акцента върху човешкото достойнство, свободната търговия и демократичното развитие. ЕСС отделя много повече внимание на икономическите и социалните фактори като източник на нестабилност и конфликти в сравнение с Националната стратегия за сигурност на САЩ и Стратегията на НАТО (1999г.). Следва да се има предвид, че докато американската Стратегия за сигурност е публикувана преди началото на войната в Ирак (2003г.) и представлява ответна реакция на събитията от 11.09.2001г., то Европейската стратегия за сигурност до голяма степен е последица от тази война.
 На първо място, различен е подходът на ЕСС по отношение на определяне на заплахите. ЕСС е най-аналитична - около една трета от общата дължина на документа е посветена на изследване на заплахите, за сравнение Стратегията на НАТО отделя шест параграфа, а в НСС изобщо не присъства елемент на анализ на заплахите, като се преминава директно към мерките, които е необходимо да бъдат предприети. Американската стратегия за сигурност от 2002г. говори за “враговете” с остър и рязък тон (което до известна степен е преодоляно в новата Стратегия от 2006г.), докато ЕСС не само че не използва думата “врагове”, но се въздържа от употреба на на понятието rogue states, заменяйки го с по-умереното “провалили се държави” (failed states). “Провалилите се държави” са заплаха поради факта, че представляват убежище и подпомагат терористичните групировки. Отказвайки изрично да назове “враговете”, ЕСС възприема трансформационен подход: “желателно е подобни държави отново да се приобщят към международната общност и Европейският съюз трябва да бъде готов да им осигури подкрепа”. ЕСС подчертава значението и приноса на НАТО по отношение на сигурността още в третия параграф, докато американският документ го прави в последната част от въведението и въобще не предвижда отделна роля за Европа като цяло. ЕСС разглежда корените за тероризма, заключавайки, че “този феномен също е част от нашето собствено общество...”, елемент, който липсва в американския документ. Докато документът на Х. Солана подчертава важността на доброто управление, Стратегията на Буш се фокусира върху политическите и икономическите аспекти. Основната цел на американския модел е създаване на баланс на силите, който благоприятства човешките права чрез утвърждаване на икономическите и политическите свободи, развитие на мирни отношения с другите страни и зачитане на човешкото достойнство. ЕСС също си поставя три цели, а именно: да се противопостави на заплахите, да гарантира сигурността в съседните на Европейския съюз региони и да развива ефективен международен ред на многостранна основа. В този смисъл подходът на ЕС е сигурност чрез интеграция и ефективно многостранно сътрудничество. ЕСС осъзнава универсалността на заплахите – “ние трябва да мислим глобално и да действаме локално...по-отдалечените заплахи могат да ни засегнат по същия начин както по-близките...При новите заплахи първата линия на защитата може да бъде извън границите ни”. Именно затова в няколко параграфа се разглежда важността и необходимостта от ангажирането на съседните региони – Западните Балкани, Средиземноморието, Черноморско-Каспийската зона.
 На второ място, ЕСС се различава и по отношението си към използването на въоръжена сила. Американската стратегия за сигурност отдава изключително значение на въоръжената сила като средство за поддържане на собствената хегемония. Европейският подход, от своя страна, отразява баланса между военния и гражданския компонент въоръжената сила трябва да бъде допълвана от цивилни инструменти. Употребата на въоръжена сила се разглежда от ЕСС предимно в контекста на управлението на кризи, наред с гражданския компонент и nation building подход. Начинът на справяне със заплахите се различава в НСС и ЕСС. ЕСС приема, че “ние трябва да бъдем готови да действаме преди развитието на кризисната ситуация”, но в рамките на утвърдената концепция за превенция на конфликтите, докато НСС дефинира право на изпреварващи (въоръжени) действия в случайна необходимост както срещу “нови”, така и срещу “стари” заплахи. Въоръжените интервенции според ЕСС трябва да се предприемат при ясно и достатъчно правно основание за действията и на многостранна, а не на едностранна основа. Декемврийският вариант на ЕСС съдържа почти две страници текст, посветен на международния правов ред (a rule-based international order), включително на международното право, международните договори (упоменати в специфичния контекст на ОМУ), ООН, регионалните международни организации и структури като Световната търговска организация и Международния наказателен съд. ЕСС вижда в ООН главното действащо лице, отогворно за поддържането на мира и сигурността. Европа трябва да подпомогне ООН в нейните усилия да изпълнява своите отговорности и да действа ефективно. Американската стратегия за сигурност разглежда международните организации като инструмент, който би могъл да подпомогне националната политика на САЩ, но не и да поставя националните им интереси в каквито и да е правни или институционни рамки. В този смисъл международните организации са важни само доколкото облагодетелстват американските интереси. В НСС няма фиксиран модел на сътрудничество, а е възприета постановката за формиране на “коалиции от желаещи държави”, които са ключови за посрещане на възникващите транснационални заплахи. Коалициите не могат бъдат предварително фиксирани, а зависят от задачите на конкретната мисия. Вариантът от 2006г. се стреми да преодолее многобройните упреци, че Стратегията пренебрегва дипломатическите методи за решаване на международните спорове. Доказателство за това е фактът, че сред най-важните външнополитически задачи на САЩ са посочени укрепването на НАТО и реформирането на ООН с оглед подобряване на тяхната ефективност. Документът е оценяван като по-умерен и представляващ отказ от досегашния “go-it-alone style”.
Интересен е подходът на ЕСС към НАТО. Декемврийският вариант на Стратегията допълва параграф за отношенията ЕС – НАТО. Въпреки, че НАТО е обособен като отделен субект по отношение на сигурността, той е разгледан двуяко: от една страна, като инструмент на европейските операции и мисии, а от друга – като мост в евроатлантическите взаимоотношения. Може би представлява интерес фактът, че в текста от м. юни ЕСС споменава тези взаимоотношения преди да се спре на взаимоотношенията ЕС – ООН. Декемврийската версия вече е преодоляла този дисбаланс. ЕСС ясно се разграничава, макар да избягва директнто противопоставяне, от някои американски методи и обосновки, особено що се отнася до принудителните и едностранните действия. Последната част от ЕСС “Политически последици за Европа” призовава към развитие на стратегическа култура, която насърчава ранната, бърза и в случай на наеобходимост “твърда” интервенция (robust intervention). Усилията на дипломацията и специалните служби продължават да бъдат изключително важни. Освен традиционните евроатлантически връзки (по отношение на които ЕЕС подчертава необходимостта от ефективно и балансирано партньорство със САЩ), в интерес на Европа е разумно сътрудничество с държави като Китай, Индия, Япония и Русия, към списъка на които ЕСС добавя и Канада. Докато Националната стратегия за сигурност на САЩ посочва, че е време да се потвърди изключителната роля на американската военна сила, заявявайки, че Америка е принудена да удари преди враговете й да го сторят, то ЕСС набляга върху факта, че въоръжените действия сами по себе си не решават проблемите. Различава се подходът и по отношение на изпреварващите (pre-emptive)/ превантивните (preventive) действия. В американския документ концепцията за pre-emрtion се съчетава с едностранния подход: “ние няма да се поколебаем да действаме сами, ако е необходимо”. За сравнение терминът “изпреварващ” (pre-emptive) ангажимент е премахнат в окончателния текст на ЕСС от м. декември 2003г., като е заменен с далеч по-умереното и възприето от международното право понятие “превантивни” (preventive) действия в случаите на т.нар. провалили се държави, разпространение на ОМУ и хуманитарни катастрофи. С приемането на България и Румъния ЕС ще граничи с Черно море, което създава нужда от дългосрочна черноморска стратегия, жизненоважна за бъдещата сигурност на Европа. ЕС често е критикуван поради своята неспособност да формулира ясна политическа визия към Черноморския регион. Досега са разработени три политически подхода към региона, въпреки че те не се вписват в рамките на една по-обща стратегия: евентуално следващо разширяване на ЕС с Хърватска, Македония и Турция; Европейската политика на съседство (ЕПС) и развитие на стратегическото партньорство с Русия. Без да се подценява необходимостта от диференциация на държавите, включени в концепцията за една “по-широка Европа”, все пак трябва да се мисли и в посока на един по-общ регионален подход. Неслучайно през 2007г. Европейската комисия представи една нова инициатива в рамките на Европейската политика за съседство. “Черноморската синергия (взаимодействие)” има за цел развитие на сътрудничеството в рамките на самия Черноморски регион и между региона и ЕС, като по този начин се добавя регионално измерение към Европейската политика на съседство. Наред с двустранните политики на ЕС, насочени към конкретни страни в региона и заложени в ЕПС, с предприсъединителния процес с Турция, както и стратегическото партньорство с Русия, “Черноморската синергия” ще допълни усилията за насърчаване на стабилност и реформи в държавите около Черно море и ще наподобява на средиземноморското партньорство. Очаква се България и Румъния да бъдат най-активните европейски държави в новата програма, тъй като те са и единствените две черноморски държави в Съюза.