2. Консул и консулски отношения

1. Консул. Консулът е официално длъжностно лице, което е включено в дипломатическата служба на държавата, постоянно пребивава в някое населено място на друга държава, представлява своята държава и действа за развитието на мирните отношения, за защита на интересите на своята държава, на гражданите и юридическите й лица в определен район.
Консулът също така събира икономическа и политическа информация, наблюдава за изпълнението на международните договори, по-специално на договорите за търговия и мореплаване, в района на неговата дейност.
В широк смисъл работата на консула се отнася към дипломатическата работа, но формално той не влиза в дипломатическия корпус. Консулът не може без особено пълномощно да води преговори и да сключва международни договори от името на изпращащата държава.
По-голямата част от държавите отричат на консулите дипломатическо правно положение. На практика обаче консулските и дипломатическите функции нерядко се съвместяват. Така, в периода от 1992 до 1995 г. разменените между Република България и Република Македония генерални консули изпълняваха и дипломатически функции. В последно време много държави по същество приравняват имунитета на консула към дипломатическия, а самите консулски учреждения - към дипломатическите представителства на държавите.
Въз основа на анализ на практиката на държавите следва да се признае, че съвременният консул на първо място е изпратен от държавата в чужбина административен служител, нотариус и отчасти съдия, който има сложни и обширни правомощия.
Известни са случаи на консулски отношения без размяната на дипломатически представители, без дипломатически отношения. Всичко това дава основание консулският институт да се смята за самостоятелен. В същото време е необходимо да се имат пред вид особеностите в положението на консула. Обемът на неговите привилегии е по-малък в сравнение с този на дипломата. Широки са административните му функции по сключване на бракове, регистрация на раждане, засвидетелстване на документи и други.

2. Консулски учреждения. Консулският апарат в съвременните държави винаги се състои от две части. Първата част представлява неголямо звено за ръководство на работата на консулските учреждения. Това звено е включено в министерството на външните работи. Така, в Република България има отдел Консулски на Министерството на външните работи. Наред с ръководството на работата на консулските учреждения споменатото звено има две оперативни функции: а) легализация на документи, изпращани от дадена страна до консулския апарат в чужбина; б) издаване на паспорти и визи.
Втората част е задграничният консулски апарат. Той е добре развит. В неговия състав влизат щатни и почетни (нещатни) консули, консулски отдели на дипломатическите представителства и отделни консули.
Щатният консул е гражданин и длъжностно лице на чужда държава.
Сега в практиката на държавите трайно влезе обичаят да се създават консулски отдели в дипломатическите представителства. Наред с тях държавите назначават отделни консули в града, в който е разположено дипломатическото представителство. Итака, разграничават се консулски отдели и отделни консули, т.е. консули, които имат отделно седалище.
Понятието отделски консул означава, че в дипломатическото представителство действа отдел или един-двама служители, които се занимават с консулските въпроси в дадена държава, в столицата на държавата или в онази нейна част, където няма отделни консули.
Практиката на редица държави познава дори учредяване на част от дипломатическо представителство в един или друг град, освен столицата на приемащата държава за осъществяване на Консулски функции.
Виенската конвенция за дипломатическите отношения от 1961 г. в чл. З, т. 2 изрично предвижда, че нито една от разпоредбите на тази конвенция не бива да се тълкува като пречеща за изпълняване на консулски функции от дипломатическото представителство.
Практиката на консулската дейност на държавите познава следните рангове на длъжностните лица в официалния персонал на консулските учреждения: генерален консул, консул, вицеконсул и консулски агент, понякога със звание аташе. Тези рангове се присвояват във връзка с определено служебно положение. Определена консулска длъжност съответства обикновено на определен консулски и дипломатически ранг. Това е особено характерно за държавите с единна дипломатическа служба.
Във Виенската конвенция за консулските отношения от 1963г. са определени общоприетите класове на ръководителите на консулските представителства: генерален консул, консул, вицеконсул и консулски агент (чл. 9).
Изброяването на тези класове не означава, че всяка държава е длъжна да има всичките тези четири класа. Но на ръководителя на консулското представителство трябва да бъде присвоен един от тях. Понятието "клас на консулския агент" следва да се отличава от понятието "консулски агент", което се среща в международните актове и означава консулско длъжностно лице от който и да било клас.
Генералният консул и консулът стоят начело на съответните консулски учреждения. Генералният консул може да бъде (това съвсем не е задължително!) ръководител на всички консули на своята държава в приемащата държава или в определена нейна част. Той ръководи други консули само по изрично оправомощаване от своето правителство. Ако такова оправомощаване няма, званието генерален консул е просто почетен висш ранг.
Вицеконсулът може да работи като отделен-консул. Но често е помощник на по-високи по ранг консулски длъжностни лица, включително генерален консул и консул.
Консулският агент е консулски аташе, който обикновено изпълнява помощни функции. Когато работи на отделен пост, той като правило е подчинен на най-близкия консул.
В практиката на държавите, които назначават и приемат нещатни консули, се е установила традицията нещатните консули да се подчиняват на указанията на най-близкия щатен консул.
Учредяването на отделни консулства обикновено се оформя чрез сключване на консулска конвенция между заинтересуваните държави. Понякога това сключване се разглежда като установяване на консулски отношения. Това обаче не е съвсем точно. Консулските отношения възникват или по специално споразумение между държавите, или поради установяването на дипломатически отношения, актът за които изрично предвижда или мълчаливо предполага установяването на консулски отношения.
При създаването на отделни консулски учреждения върху територията на приемащата държава възниква консулска мрежа. Тя може да бъде определена като съвкупност от отделни консулски учреждения и от консулския отдел на дипломатическото представителство на една държава върху територията на друга държава.
Понякога в литературата ограничават определението на консулската мрежа само с отделните консулски учреждения. Всъщност консулският отдел на дипломатическото представителство представлява част от консулската мрежа на изпращащата държава. Той осъществява консулска дейност отвъд пределите на консулските окръзи на отделните консулски учреждения.
Седалището на консулското учреждение и консулският окръг, където консулският представител действа, се определят по взаимно съгласие между заинтересуваните държави. Всички последващи изменения на консулския окръг могат да бъдат извършени само със съгласието на приемащата държава.
Понякога няколко държави назначават едно и също лице за свой консулски представител. В такъв случай е необходимо съгласието на приемащата държава (чл. 8 на Виенската конвенция от 1963 г.).
Изпълняване на консулски функции едновременно в друга държава е допустимо, само ако никоя измежду държавите на възразява.
Органът, който назначава щатните консули, и редът за назначаването се определят в националното законодателство. В Швеция това е кралят, в САЩ - президентът (със съгласието на сената), във Франция и в повечето латиноамерикански държави - също така президентът. В някои държави щатните консули се назначават и освобождават от длъжност от министъра на външните работи. В Република България само генералните консули се назначават и освобождават от длъжност от Министерския съвет. Останалите консули се назначават и освобождават от длъжност от министъра на външните работи.

3. Консулски окръг. Районът, който е определен на консулството за изпълнение на консулските функции, се означава като консулски окръг (чл.1, т.1, б."b" на Виенската конвенция от 1963 г.).
Консулският окръг, както седалището на консулството и неговият клас, се определя от изпращащата държава. Той подлежи на одобрение от приемащата държава (чл. 4, т. 2 на Виенската конвенция от 1963 г.). Следователно, трябва да бъде постигнато съгласие между изпращащата и приемащата държава относно консулския окръг на всяко консулство.
Консулският окръг се посочва в консулския патент и се преповтаря в консулската екзекватура (вж. следващите т. 4 и 5).
Изпращащата държава може само със съгласието на приемащата държава да измени консулския окръг, както седалището на консулството и неговия клас.
Консулски окръг има както щатният, така и нещатният (почетният) консул.
Допустимо е консулското длъжностно лице да осъществява своите функции само в пределите на консулския си окръг. Извън тези предели то може да действува със съгласието на приемащата държава. Предпоставка за искане на такова съгласие е наличността на особени обстоятелства (чл. 6 на Виенската конвенция от 1963 г.).
Посочената разпоредба на многостранния договор за консулските отношения се възпроизвежда обикновено в двустранните консулски конвенции. Така, съобразно с чл. 25, ал. 1 на Консулската конвенция между Република България и Република Гърция от 1973 г. консулското длъжностно лице може да упражнява предвидените в тази конвенция функции в границите на своя консулски район. В ал. 2 in fine на същия член е предвидена възможност при особени случаи то да упражнява своите функции и извън този район. Затова е необходимо съгласието на приемащата държава.

4. Консулски патент. Назначаването на консула се оформя с издаването на консулски патент. Не се изисква патент (а заедно с това и екзекватура!) за началниците на консулските отдели на дипломатическите представителства в чужбина, както и за вицеконсулите, които са при консул или при генерален консул като помощници.
Патентът като правило съдържа означение, че назначаващият, т.е. държавният глава, правителството или министърът на външните работи изпраща такова лице в определен район на приемащата държава като консул (отбелязва се рангът) и моли съответното правителство да признае този консул в неговата длъжност, да го допусне до изпълнение на задълженията му, като му оказва в случай на необходимост покровителство и защита, и му предоставя привилегиите, които произтичат от неговото положение.
Хаванската конвенция за консулските чиновници от 1928 г. в чл. 4 предвижда след назначаването на консула предаване на властите на приемащата държава по дипломатически път патента, в който се споменава фамилията, класа и функциите на назначеното лице. Ако става дума за вицеконсул или за търговски агент, който съобразно със законодателството на изпращащата държава се назначава за консул, в този случай патентът се предава от самия консул.
В практиката на Боливия, Бразилия, Коста Рика и Парагвай консулският патент е адресиран до всички; в практиката на Колумбия, Никарагуа, Панама и САЩ - до всички, които ще четат този патент; в практиката на Венецуела - до всички, на които този патент е връчен.
В националното право на Еквадор (чл. 4 на президентския декрет от 1916 г.), на Бразилия (чл. 13 на декрета от 1920 г.), на Коста Рика (чл. 7 на декрета от 1925 г.) и на Аржентина (правилник от 1962 г.) също така изрично се предвижда представянето на консулски патент.

5. Консулска екзекватура. Получаването на консулски патент само по себе си още не служи като основание за встъпване на консула в изпълнение на задълженията му. Необходимо е съгласието на компетентния орган на държавата, където консулът е назначен. Съгласието се изразява в издаването на екзекватура.
Екзекватурата сега се дава или във формата на надпис върху консулския патент, или, което се среща по-често, чрез издаване на консула отделен документ, където се посочва, че той е признат за консул на изпращащата държава в определен район на приемащата държава.
В много държави екзекватурата се издава от държавния глава на приемащата държава. В други държави издаването на екзекватура е от компетентността на правителството или на министъра на външните работи.
Сега все по-често в двустранни консулски конвенции се предвижда необходимост от получаване предварително - до назначаването на консула - на съгласието на приемащата държава. Такава е разпоредбата на чл. 2 от Консулската конвенция между Република България и Русия. Предварителното съгласие обуслови отказ на двете страни от изискванията за патент и екзекватура.
Като резултат от необходимостта на осъществяването от консулския представител на своите функции в периода от момента на пристигането до получаването на екзекватура следва да се смята т.нар. временно допускане, предвидено в чл. 13 на Виенската конвенция за консулските отношения от 1963 г. Според тази разпоредба до издаването на екзекватура ръководителят на консулското учреждение може да бъде временно допуснат до изпълнението на своите функции.
Юридически важно е, че държавата има право да откаже на чуждестранния консул екзекватура, без да мотивира причините за отказа (чл.12, т.2 на Виенската конвенция от 1963г)
Законите на Хондурас (чл. 54 на закона от 1906 г.) и на Коста Рика (чл. 8 на Закона за консулската служба от 1925 г.) уреждат правото на държавата да откаже екзекватура, без да е необходимо да дава каквито и да било обяснения по този въпрос. Хаванската конвенция за консулските чиновници от 1928 г. стои на същото становище.
Правителството на приемащата държава съобразно с Хаванската конвенция за консулските чиновници от 1928 г. може във всяко време да изземе у консул а на друга държава-участничка в конвенцията екзекватурата. То обаче има право да извърши това, когато положението не търпи отлагане. В друга обстановка е допустимо то да изземе екзекватурата, само след като безрезултатно се опита да постигне отзоваване на консула от правителството на изпращащата държава.

6. Персонал па консулските учреждения. В практиката, особено в миналото, нерядко е възниквал въпросът, може ли държавата да назначи несвой гражданин за щатен консул. Повечето нови закони на държавите и нови конвенции отговарят отрицателно на този въпрос. Но в старите закони (някои от тях действат и сега) се допуска назначаването на чужденец за консул. Достатъчно е съгласието на правителството на приемащата държава. На такова становище стоят по-специално консулските устави на Боливия, Аржентина и Чили. В консулското право няма общопризната норма, която да забранява гражданин на приемащата държава да бъде назначен за щатен консул на изпращащата държава.
Миналата практика и старите устави на държавите се отнасят отрицателно към назначаването на жени за консули. Най-упорито към тази позиция се е придържала Франция.
Персоналът на консулските учреждения в чужбина се дели на ръководител на консулското представителство, наричан обикновено консул (с подразделяне на няколко класа и ранга), и на официален консулски персонал - секретари и аташета. Консулските конвенции и устави на редица държави познават и други названия. Така, в практиката на Швейцария могат да се срещнат термините "канцлер на консулството" и "старши деловодител".
В състава на персонала на консулските учреждения, например, влизат лица, които осъществяват в консулското учреждение консулски функции и се наричат по служба консули и вицеконсули, без да бъдат ръководители на консулски учреждения. Техните имена и това им качество се съобщават на приемащата държава. Към тях се приравняват лицата, които се изпращат в консулското учреждение за обучаване (стажанти). Секретари и референти се оправомощават да изпълняват определени консулски функции. Имената на тези лица също се съобщават на приемащата държава. Посочените служители съставляват официалния персонал на консулската служба.
Канцеларските служители, преводачите, машинописците, стенографите, счетоводителите, домакините, шофьорите и съответният обслужващ персонал се обозначават като неофициален персонал на консулството.
В основата на делението на персонала на консулските учреждения е поставен официалният и неофициалният характер на функ- циите на служителите.
Официалният персонал обединява като правило рангираните служители, които изпълняват официални функции в консулските учреждения. Обикновено се смята, че в официалния персонал влизат както щатните, така и нещатните консулски представители. Той се ползва с консулски привилегии и имунитет.
В неофициалния персонал (административно-техническия и обслужващия персонал) влизат лица, които се занимават с обслужването на консулското учреждение и на консулския представител. Най-често това са граждани на приемащата държава.
Ако постът на ръководител на консулското представителство е вакантен или ръководителят на представителството не може да изпълнява своите функции, ръководството на представителството временно се осъществява от изпълняващ задълженията на ръководител на представителството. Неговото име обикновено се съобщава на компетентните власти на приемащата държава (чл. 15 на Виенската конвенция от 1963 г.).
Консулското учреждение в големите центрове като правило се състои от отдели или групи лица, които се занимават с въпросите за съдействие на търговията, с издаването на входни, транзитни и входно-изходни визи, със защитата на интересите на изпращащата държава, на нейните граждани и юридически лица.

7. Функции на консула. Служебните задължения и функциите на консула се определят от изброените задачи на консулското представителство в пределите на неговия окръг по защита на правата и интересите на изпращащата държава, на нейните граждани и юридически лица. Тези задължения се установяват както от международни договори, така и"от националното законодателство. Някои многостранни международни договори, например чл. 10 от Хаванската конвенция за консулските чиновници от 1928 г., просто предвиждат, че функциите и правата на консулите трябва да се определят съобразно с международното право от държавите, които назначават консулите. Отделни двустранни консулски конвенции, особено сключените през последните десетилетия, съдържат твърде подробно изброяване на консулските функции. Например, чл. 10-25 на Консулската конвенция между Народно република България и Република Италия от 1968 г. са посветени на функциите на консула. Функциите на консула са подробно изброени в консулските закони и устави, издадени в някои държави.
При изпълнението на служебните си функции консулът е длъжен да се ръководи от законодателството на изпращащата държава, на приемащата държава и от международните договори, в които те участват.
Към най-разпространените могат да бъдат отнесени следните консулски функции: информационна, консултационна (понякога тя се нарича също така административна) и т. нар. юрисдикционна функция (чл. 5 на Виенската конвенция от 1963 г.).
Когато осъществява информационната си функция, консулът периодически съобщава на своето правителство за икономическия, търговския, социалния, културния, научния и политическия живот на приемащата държава, на окръга, където пребивава. Той предоставя необходимите сведения на заинтересуваните лица от изпращащата държава.
Тези доклади, съставяни обикновено по определена схема, изцяло или отчасти се публикуват в някои държави например, във Великобритания и във Франция.
Важни функции на консулското учреждение в съвременния етап са съдействието за развитието на търговските, икономическите, културните и научните връзки между изпращащата и приемащата държава, съдействието за разширяване на приятелските отношения между тях (чл. 5, б. "в" на Виенската конвенция от 1963 г.).
Освен информационна, на консула е възложена т. нар. консултационна дейност. Той е съветник и помощник, най-често защитник на гражданите и на юридическите лица на изпращащата държава пред местните власти на приемащата държава. Негово задължение е да действа като съветник на капитаните на търговските кораби, на командирите на военните кораби на своята държава и в случай на необходимост - като посредник в техните отношения с пристанищните вести.
Консулът обикновено посреща военните кораби. Капитаните на търговските кораби се явяват пред консула. Той е длъжен да съдейства в издирването на изчезнали моряци и да се грижи за моряците, които са оставени в болница след отплаването на кораба.
Консулският представител на Република България има функции и по гражданското състояние на българските граждани в консулския му окръг. Тези функции варират в зависимост от някои обстоятелства.
Допустимо е гражданите на Република България, които се намират в чужбина, да поискат от съответния консулски представител при спазване на българските закони да състави акт за гражданско състояние (акт за раждане, акт за граждански брак или акт за смърт). Предпоставка за това е приемащата държава да признава такава правна възможност на дипломатическите и консулските представители, които чуждестранни държави са акредитирали в нея.
Допустимостта важи и за съставянето на актове от чуждестранните местни органи по гражданското състояние в мястото, където са настъпили събитията, които подлежат на регистрация. В такъв случай приложими са местните закони (чл. 60 от ЗГР).
За български гражданин, който е поискал от местен орган по гражданското състояние да състави акт, се поражда особено задължение. Той трябва да се снабди със заверен препис или. извлечение от съставения акт,за гражданско състояние и да го предаде или изпрати на българския дипломатически или консулски представител в тази държава. Едновременно с това е длъжен да му съобщи постоянния си адрес в Република България. За изпълнението на споменатите задължения законът определя краен срок от шест месеца. Срокът тече от датата, на която актът за гражданско състояние е съставен.
Когато не е могъл да предаде или изпрати на българския дипломатически или консулски представител акта, съставен от местен орган по гражданското състояние в чужбина, гражданинът на Република България може да го представи направо на длъжностното лице по гражданското състояние в общината по постоянния си адрес, заедно с легализиран превод на български език.
Изисква се да бъдат преведени на български език и легализирани преписите или извлеченията от актовете за гражданско състояние, съставени по искане на пребиваващ в чужбина български гражданин от орган на държава, с която Република България няма сключен договор за правна помощ. Напротив, не се изисква легализация, ако актовете са набавени по дипломатически път (чл. 70 от ЗГР).
Задължение за служебно снабдяване с акт за гражданско състояние възниква за дипломатически или консулски представител на Република България в чужбина, който узнае, че в държавата, в която е акредитиран, се е родил, сключил е граждански брак или е умрял български гражданин, но в 6-месечен срок не му е бил представен в представителството заверен препис или извлечение от съответния акт. Преписите или извлеченията от актовете по гражданското състояние заедно с легализиран превод на български език, заверен по съответния ред, се изпращат в Министерството на външните работи на Република България за препращане на общината по постоянния адрес на българския гражданин. Когато не е съставен акт от местния орган по гражданското състояние, дипломатическият (консулският) представител на Република България в съответната държава изисква по официален път съставянето му. Достатъчно е законите на държавата, където е акредитиран, да допускат това (чл. 71 от ЗГР).
Консулът изпълнява нотариални функции по заверка и легализация на документи.
Допустимо е български дипломатически и консулски представители в чужбина, наред с верността на преписи и на извлечения от документи, представени от български граждани, да удостоверяват датата, съдържанието и подписите на частни документи, които не подлежат на вписване. Те могат да съставят нотариални завещания на български граждани (чл. 84 от Закона за нотариусите и нотариалната дейност).
Консулът може да пази завещания и по възлагане от заинтересувания гражданин да действа пред компетентните власти във връзка със завещанието. Той следва да извърши тези действия преди всичко съобразно със законодателството на изпращащата държава и с международните договори, които не бива да си противоречат.
В консулските конвенции, които Република България е сключила с редица държави, е предвидена още една функция на консула от категорията на консултационните функции. Консулското длъжностно лице се упълномощава да представлява в границите на кон-сулския окръг пред органите на приемащата държава гражданите на изпращащата държава. Достатъчно е тези граждани поради отсъствие или по друга уважителна причина да не са в състояние своевременно да защитават своите права и интереси. Консулското представителство продължава, докато представляваните лица не поемат лично защитата на своите права и интереси или не назначат за целта свои пълномощници. Това е своеобразно законно представителство. Представителната власт на консула произтича не от волята на представлявания, а от самата консулска конвенция.

8. Консулски корпус. Консулският корпус обхваща ръководителите на консулските учреждения, които се намират в консулския окръг. В по-широк смисъл той е съвкупността на всички чуждестранни консулски длъжностни лица, които се намират в даден консулски окръг. В консулския корпус влизат нещатните (почетните) консули и служителите в консулските отдели на дипломатическите представителства.
В зависимост от броя на консулските окръзи в една държава може да има няколко консулски корпуса - за разлика от дипломатическия корпус, който е един за цялата страна.
Консулският корпус взема участие в мероприятия от церемониален характер: поднасяне на поздравления, на съболезнования, организиране на срещи и т.н.
Начело на консулския корпус стои доайенът. Това е консулът, който е най-старши по звание и по получаване на екзекватура. Той запознава новопристигналите членове на консулския корпус с особеностите и традициите на приемащата държава, решава вътрешни въпроси и защитава правата на членовете на консулския корпус пред органите на приемащата държава.