2. Условия, при които започва осъществяването на европейската интеграция

Втората световна война дава силно отражение върху последвалите събития и сама по себе си е катализатор на движението към европейско единство. Както отбелязва политологът Алън Милуърд, трудно е да не се преувеличат разрушителните последици на втория глобален конфликт. Само за 2г. между 1938-1940г. “2 от 26-те европейски държави са анексирани, 10 – окупирани от неприятелски сили, 1 – окупирана против желанието й от съюзнически сили и 4 – окупирани и разделени. Съществуването на други две се свежда до статута на сателити.” В началото на 40-те години на ХХв. вече няма съмнение, че националните правителства поотделно не могат да се справят с основната си задача – защитата на териториалната цялост на страните си. Затова не е чудно, че идеите за сключване на различни съюзи, дори идеята за “англо-френска федерация” бързо придобиват популярност по време на войната. Още през 1940г. един политически наблюдател изтъква, че след края на войната това, което действително ще бъде необходимо, е “като минимум съюз между Великобритания, Франция и Германия. При наличието на такъв съюз войната в Европа може да бъде забравена завинаги. Без него войните ще продължават.”
След края на войната съотношението на силите в света вече е променено. Започнал като европейски, а след това превърнал се в световен, конфликтът приключва, извеждайки напред двете суперсили - САЩ и Съветския съюз. Към края на 40-те години и САЩ, и СССР вече имат ясно очертана политика по отношение на Европа и нейното възстановяване. През 1946г. става очевидно, че Съветският съюз възнамерява да затвърди своето влияние и да установи военна и политическа хегемония над източната част на Европа. Разделянето на континента на източна и западна част води до задълбочаващото се участие на САЩ в развитието на Западна Европа. САЩ са готови да обединят своите национални интереси с тези на западноевропейските демокрации, за да се превърнат в противотежест на съветския експанзионизъм. За да бъдат убедени европейците да споделят тревогите на САЩ след Втората световна война, се използват последователно методите на тоягата и моркова. “Доктрината Труман”, обявена от новия президент на САЩ на 11.03.1947г. и утвърдена от американския Конгрес през м. май, се изразя¬ва в предоставяне на помощ, включително и военна, на движе¬нията за независимост в Гърция и Турция срещу комунистите. Според проф. Мари-Франс Чакалоф тя предизвиква пълен обрат във външната политика на САЩ, като слага край на техния изолационизъм. Тя отхвърля значи¬мия съюз със СССР, изкован срещу нацизма, и освен това тя определя условията на военните гаранции за Европа.
По това време повечето европейски лидери са убедени в сериозността на съветската заплаха, подсилена от блокадата на Берлин през 1948г. А западноевропейските страни разчитат на американска помощ за възстановяването си, за военна защита и за активизиране на търговията със САЩ. На 05.06.1947г. държавният секретар на САЩ Джордж Маршал предлага програма за икономическото възстановяване на следвоенна Европа, но при едно условие: страните да се обединят и да пресметнат общите си нужди и общите действия, които трябва да се предприемат. Официалното наименование на плана “Маршал” е “Програма за възстановяване на Европа”. Вследствие на нея западноевропейските държави се обединяват в създадената през април 1948г. Организация за европейско икономическо сътрудничество (ОЕИС). САЩ настояват европейските участници във възстановителната програма сами да решават как точно отпусканата помощ ще бъде разпределяна между отделните държави. Американската помощ ще бъде обща. Сътрудничеството и координацията са основните цели пред Организацията за европейско икономическо сътрудничество. Поканата е адресирана до всички страни в Европа, но не е лишена от неяснота по отношение на СССР. Тя има за цел да смекчи антикомунистическия ефект на доктрината “Труман”. Съветският съюз се изправя пред алтернативата: да приеме плана Маршал или да поеме отговорност за разделянето на Европа. В началото на м. юли 1947г. Съветският съюз отказва да уча¬ства в конференцията за плана Маршал. Той налага забрана за прилагането му и спрямо контролираните от него страни от Източна Европа под предлог, че помощта ще засили доминира¬щата роля на САЩ, която ще бъде използвана за намеса във вътрешните работи. Според тях помощта може да бъде приемлива, само ако е международна. Чехословакия е заставена да отклони покана¬та, която вече е приела; Финландия я отказва, за да запази добросъседството. На 16.09.1946г. бившият британски премиер-министър Уинстън Чърчил в Цюрих призовава враговете да се помирят и издига идеята за създаване на “Съединени европейски щати”. Самият той участва в Единното европейско движение заедно с Леон Блум, Пол-Анри Спаак, Алчидо де Гаспери. 1000 делегати федералисти от 19 държа¬ви на вече споменатия Конгрес в Хага, предлагат да бъде създаден постепенно европейски политически съюз, като се стартира с едно събрание на представители (асамблея). Въпреки техния ентусиазъм, те се пазят да дефинират ясно по¬литическата структура на този съюз. В отговор на това френското правителство под егидата на двама последователни министри на външните работи - Жорж Бидо и Робер Шуман - предлага в края на м. юли 1948г. да бъде създадена парламентарна асамблея. Белгия заявява веднага своето участие, но Великобритания отказва да уча¬ства в орган от федералистки тип с разширени пълномощия. Не¬обходим е компромис, който е постигнат в началото на 1949г. Асамблеята ще бъде консултативна, т.е. лишена от правото да взема правнозадължителни решения и ще бъде дублирана от Комитет на министрите, представляващ правителствата. Статутът на Съвета на Европа е подписан на 05.05.1949г. в Страсбург от 10 държави: като към 5-те (Франция, Великобритания и страните от Бенелюкс) са поканени да се присъединят Дания, Ирландия, Италия, Норве-гия и Швеция. Организацията със седалище в Страсбург има широка ам¬биция да постигне „все по-тесен съюз между членовете с цел да се опазят и развият идеите и принципите, които са тяхно общо наследство”. В действителност, тя се превръща в клуб от държави, споделящи либералната де¬мокрация и политическия плурализъм, в който всеки член при¬знава „принципа на върховенство на закона и принципа, според който всяко лице под негова юрисдикция трябва да се ползва от правата на човека и основните свободи”. Общият натиск и климатът на Студената война раждат първите европейски организации в периода 1947–1949г. Преговорите за създаването на Съвета на Европа разкриват различията в позициите на участниците - позиции, които в общи линии остават непроменени през следващите десетилетия. Първата група държави – Белгия, Холандия, Люксембург /които вече са направили опит за митнически съюз непосредствено след края на войната/ и Италия предпочитат подобна на федералната институционална структура. Великобритания, Ирландия и скандинавските страни в съответствие с каноните на “старата дипломация” предпочитат създаването на форум за класическо междуправителствено сътрудничество, изключващо всякакво накърняване на националния суверенитет. Накрая, Франция вижда процеса на интеграция най-вече в установяване на контрол върху възстановяването на икономиката на Германия без риск от евентуално възраждане на германския милитаризъм. Първоначалните преговори за европейското възстановяване се водят без германско участие. До септември 1949г. Франция, Великобритания и САЩ сливат администрациите на своите окупационни зони на германска територия. След създаването на двете германски държави, почти веднага е отправено предложение за икономическо сътрудничество към новата Федерална република Германия. Франция е загрижена и настоява за контрол върху индустриалните зони, намиращи се около Рейн, благодарение на които се възстановява мощта на германската армия през 30-те години. Компромисът е постигнат в началото на 1949г. със създаването на IRA (International Ruhr Authority). В Договора изрично е записано, че “ресурсите на Рурска област няма в бъдеще да бъдат използвани за агресия”. IRA всъщност е институцията за управление на тези ресурси, в която са представени Великобритания, Франция, Федерална република Германия, трите страни членки на Бенелюкс и САЩ. IRA обаче не удовлетворява никого. Французите са убедени, че англичаните и американците позволяват на германците производство на въглища и стомана в големи количества, докато германците считат, че е твърде несправедливо само тяхната тежка индустрия да бъде поставена под такъв международен контрол. Също така не бива да се повтарят и грешките от близкото минало, извършени спрямо победените държави с Парижките мирни договори от 1919г. В този момент е предложено ново решение на проблема. Карл Арнолд – управител на федералната провинция Северен Рейн-Вестфалия, включваща Рурска област, предлага контролът на IRA да обхване и области от Франция, Белгия и Люксембург. Производството на въглища и стомана в Западна Европа на практика се извършва в граничните райони на Франция, Западна Германия, Белгия и Люксембург, което го прави и взаимозависимо. По онова време производството на въглища и стомана е гръбнака на тежката индустрия и основната предпоставка за въоръжаване на армията. Съществуват опасения, че както след Първата световна война, може да последва рецесия в тези отрасли на промишлеността, която да доведе до картелни обединения, а тях националните правителства трудно биха контролирали. През 1950г. именно въглищата и стоманата се превръщат в благодатна почва за политическа инициатива, свързана не само с тази индустрия, но също така и с френско-германските отношения, а в по-крупен план и с мира и просперитета на Европейския континент. Декларацията от 09.05.1950г. на френския външен министър Робер Шуман, на базата на която на 18.04.1951г. се подписва Договора за създаването на Европейската общност за въглища и стомана /ЕОВС/, се придържа към плана, разработен от Жан Моне. В нея се посочва, че пътят към обединена Европа минава през прекратяването на дългогодишното съперничество между Франция и Германия. Контролът върху производството на въглища и стомана се осъществява в рамките на организация, която е отворена и за други европейски страни. Това е гаранция, че “всякаква война между Франция и Германия е не само немислима, но и практически невъзможна”. Когато говорим за Европейската общност за въглища и стомана, би трябвало да се имат предвид следните обстоятелства:
 Основният мотив зад тази интеграционна инициатива е по-скоро политически, отколкото икономически;
 Първата стъпка в процеса на интеграция е извършена само в един отрасъл на промишлеността, на базата на който постепенно се развива по-късен план за цялостен икономически съюз;
От особена важност е създаването на нови европейски институции, най-вече на Върховният орган (High Authority), под контрола на който е поставено производството на въглища и стомана от страните членки. Независимостта на High Authority е балансирана от Съвета на министрите, в който са представени интересите на държавите членки. Създадени са също така Асамблея /по-късно наречена Парламент/ и правораздавателен орган. На практика наднационалната High Authority притежава правомощия да взима решения, задължителни за предприятията в страна членка, без за това да е необходима допълнителна намеса на съответната държава. Това означава изоставяне на класическия междуправителствен подход в международните отношения в полза на наднационалността. Необходимо е да се отбележи, че всички международни организации, съществуващи дотогава, като Организацията за Европейско икономическо сътрудничество, Брюкселският пакт за взаимопомощ и колективна отбрана и последвалият го договор за създаването на НАТО, както и Съветът на Европа са традиционни междуправителствени споразумения и даже Съветът на Европа, независимо от учредената Парламентарна асамблея, няма реални правомощия за действие без съгласието на суверенните държави участнички. По повод на новия наднационален подход в международните отношения Жан Моне пише: “Сътрудничеството между народите, колкото и да е значително то, не решава нищо. Това, което трябва да се търси, е сливането на интересите на европейските народи, а не просто поддържане на равновесие между тези народи”. Достигнат е моментът, в който частичният отказ от национален суверенитет се превръща в част от националния интерес. Независимо от федералистката реторика, Моне е преди всичко практичен политик и пледира за постепенно разширяващото се сътрудничество между държавите. Основните принципи на новия подход, изведени от Жан Моне, се състоят в следното: На мястото на Европа, раздирана от национализъм и тоталитарни идеологии, трябва да бъде създадена единна демократична и мирна Европа. Инициатори за създаване на тази нова Европа трябва да станат западноевропейските държави, като се ръководят от принципите на демокрацията, икономическото благоденствие, социалния консенсус, принципа на мира и равноправното международно сътрудничество. Европейското обединение не може да бъде създадено изведнъж. То ще се строи постепенно, въз основа на конкретни постижения, в резултат на които ще възникне фактическата солидарност. Строителството на обединена Европа трябва да започне в областта на икономиката. Без да се превръща в самоцел, то в най-голяма степен отговаря на ежедневните потребности на участниците в интеграцията, способства за повишаването на благосъстоянието на народите и в същото време най-малко засяга най-чувствителните области на държавния суверенитет (националната сигурност, отбрана, външна политика). Икономическата интеграция трябва да предшества политическата – интеграционните процеси се развиват отдолу нагоре, а не обратно. Движението към обединена Европа трябва да бъде постепенно, поетапно – от първоначалните по-ограничени форми на регионална интеграция към по-сложните и широкомащабните. В процеса на интеграция първо се решават по-простите задачи, за които е налице съгласие между участниците, а след това се преминава към решаването на по-сложните проблеми, по отношение на които съществуват разногласия. Така например първият етап “по пътя към европейска федерация” е ЕОВС, след това: митнически съюз; единен пазар със свободно движение на стоки, услуги, хора и капитали; икономически и валутен съюз и най-накрая - политически съюз. Най-важното условие за функционирането на обединена Европа е принципът на наднационалност – заложен в правната основа на интеграционното обединение и системата от институции. Интеграционните институции имат право да приемат юридически задължителни решения за физическите и юридическите лица на териториите на държавите-членки, както и да контролират тяхното изпълнение от съответните държави. Основанието за тази юридическа задължителност на актовете на институциите е прехвърлянето на части от суверенитета на държавите-членки към европейското обединение. Този трансфер на суверенитет е ограничен: в определен обем и в определени области. Наднационалността е сложно явление и основните елементи, които трябва да са налице, са няколко:
 Политическа и функционална самостоятелност на наднационалния организъм по отношение на създалите го държави. Това означава, че органите на обединението с наднационален характер се състоят от членове, които не са представители на отделните правителства, не се ръководят от техни указания и не се отчитат пред тях за своята дейност.
 Механизмът на гласуване в ръководните органи е изграден на такива принципи, при които взетите решения отразяват волята на мнозинството и са задължителни за всички държави членки.
 Органите на наднационалната групировка пряко законодателстват на цялата територия на обединените държави, като в определени сфери тяхната юрисдикция игнорира националните юрисдикции на страните членки.
Функционално Европа има две организационни категории: класически междудържавни организации, или междуправител¬ствено сътрудничество, и организации на интеграцията, или наднационални. Тези организации отговарят на две различни логи¬ки. Междуправителственото сътрудничество е насочвано често навън, както става с НАТО и ОИСР. Интегра¬ционното обединение е обърнато преди всичко към своите членове. То само сти¬мулира своята динамика. Изграждането на двете категории организации става по отделни пътища, понякога антагонистични между “голяма” Ев¬ропа на сътрудничеството и “малка” Европа на Общностите. Атлантическата неприязън, по-специално към САЩ, понякога влива живот на убеждението в предимствата на Европейските общно¬сти, докато неуспехите в интеграцията насърчават евроатлантичес¬кото сплотяване.
След успеха на ЕОВС Франция излиза с предложение за създаване и на обща европейска отбрана – плана “Плевен”. На 26.10.1950г. френският министър-председател Рене Плевен представя пред френския парламент проект за създаване на европейска армия. Тя трябва да бъде ръководена от европейски министър на отбраната, който да носи отговорност пред европейския парламент. Основна идея на плана е съществуващите вече национални въоръжени сили да се вградят в европейската армия само отчасти, а новосъздадените - да бъдат подчинени на общо командване. Планът “Плевен” цели включването на въоръжените сили на ФРГ в наднационална европейска отбранителна организация. През м. февруари 1952г. проектът за Европейска отбранителна общност е одобрен от НАТО. На 27.05.1952г. е подписан Парижкият договор за създаване на ЕОО със срок на действие 50 години. След встъпването си в длъжност новият президент на САЩ ген. Дуайт Айзенхауер подкрепя идеята за създаването на Европейска отбранителна общност. В този момент две събития - избухването на Корейската война и извършените от Съветския съюз опити с атомна бомба променят международната обстановка. САЩ настояват за западногермански военен принос. Наред с интеграцията във военната област се предвижда и политическа рамка на интеграцията. Оформя се и предложението за Европейска политическа общност, тъй като общата отбрана предполага и обща политика. Белгийският министър-председател Пол-Анри Спаак оглавява работна група на Асамблеята на ЕОВС, която в шестмесечен срок трябва да изготви проект за политическо обединение. Общата отбрана обаче се проваля както поради факта, че Националното събрание на Франция отхвърля договора на 30.08.1954г., така и затова, че “дебатът около общата отбрана се води почти изцяло на езика на realpolitik”. Други фактори също оказват влияние – смъртта на Сталин през 1953г., както и краят на Корейската война до някаква степен разведряват международната обстановка. Ситуацията, в която се намира европейската отбрана в периода 1945-1989г., сполучливо е описана като “лешника в лешникотрошачката на глобалното съперничество между двете световни суперсили – САЩ и Съветския съюз”. В условията на двуполюсния модел и блоковото противопоставяне идеята за самостоятелна европейска отбрана едва ли би могла да се превърне в действителност. Но и засилването на наднационалните моменти в новите договори е също така причина за техния неуспех – Европа още не е готова да се откаже от догмата за националния суверенитет в такива особено чувствителни области като отбраната и сигурността. През юни 1955г. в Месина, Италия, се провежда среща на министрите на външните работи на “Шестте” /Франция, Германия, Италия, Белгия, Холандия и Люксембург/, на която подробно се разглеждат два проекта, разработени от Жан Моне – за изграждане на Общ пазар, който да надхвърли дотогавашната тенденция единствено към отраслова промишлена интеграция, и на организация за сътрудничество в атомната енергетика. В доклада на белгийския представител Пол-Анри Спаак, представен след около година, се посочва, че обединяването на отделните пазари представлява абсолютна необходимост. В резултат на извършената подготвителна работа на 25.03.1957г. в Рим са подписани договорите за създаване на Европейската икономическа общност /ЕИО/ и на Европейската общност за атомна енергия /ЕВРАТОМ/. По този начин в Западна Европа се формира система от три организации с наднационални институции. Съгласно Договорите за създаване на ЕИО и ЕВРАТОМ, балансът между правомощията на основните институции – Комисията /която е аналогът на Върховния орган/ и Съвета на министрите, се различава от този по договора за ЕОВС. Акцентът при новите два договора е поставен върху органа, представляващ интересите на суверенните държави членки – Съвета на министрите, на който е дадено правомощието да утвърждава повечето от законодателните предложения на Комисията. Въпреки това Комисията притежава важни функции, а именно на законодателна инициатива – единствено тя може да внася в Съвета на министрите и парламента предложения за нормативни актове, на “пазител” за спазването на учредителните договори, както и да бъде преговарящ орган при сключване на международни договори от името на Европейската общност. Докато при ДЕОВС Върховният орган е самостоятелен разпоредител, при подписването на Римските договори наднационалността прави известно отстъпление в полза на интересите на суверенните държави. В зависимост от предмета на гласуване в Съвета на министрите са предвидени различни варианти за взимане на решениея. В сравнително малко на брой случаи решенията се гласуват с обикновено мнозинство, в по-голямата част от случаите е достатъчно квалифицирано мнозинство, а в някои случаи е необходимо решенията да се взимат с единодушие. В различните начини на гласуване в различна степен се проявява влиянието на междуправителствения подход, защитаващ интересите на отделната държава и на наднационалността, поставяща общите интереси над всичко.

Първи председател на Върховния орган на ЕОВС
Жан Моне (Франция)
Първи председател на Асамблеята
Пол-Анри Спаак (Белгия)
Първи председател на Съда на Европейските общности
Масимо Пилоти (Италия)
Първи председател на Комисията на ЕИО
Валтер Халщайн (ФРГ)
Първи председател на Европейския парламент
Робер Шуман (Франция)

Таблица № 1

До м. юли 1967г. ЕОВС, ЕИО и ЕВРАТОМ имат отделни комисии /при ЕОВС – Върховен орган/, както и съвети на министрите. Европейският парламент и Съдът са общи и за трите организации. На 13.07.1967г. влиза в сила т.нар. Договор за сливане, съгласно който вече съществуват единна Комисия и Съвет, които осъществяват функциите, предоставени от съответните договори на предишните институции. Това институционно единство е първата крачка към сливане на самите общности.