28. Механизми за контрол на Европейската социална харта

Икономическите, социалните и културните права главно са въплътени във влязлата в сила през 1965 г. Европейска социална харта /ревизирана през 1996 г./.
Социалната харта не предвижда съдебни органи и подаване на индивидуални жалби. От друга страна, тя е единственото споразумение на Съвета на Европа, което предвижда систематичен контрол на цялата съвкупност от приети задължения през определен период от време /от две до четири години/, както и предварително планирани срокове на процедурите за контрол. Държавите-страни представят освен това редовно доклади за изпълнение на избраните от тях задължения. Проверката на докладите протича в три етапа. Слабост на социалната харта са така наречените селективни задължения, т.е. възможността държавата да избере за обвързващи за себе си само определен брой норми на Хартата. По този начин формулираните в Хартата социални права се обезпечават много по-слабо, отколкото правата, изложени в Европейската u1082 конвенция за правата на човека. Те са поставени до известна степен във второстепенна позиция. Европейската конвенция за правата на човека съдържа само гражданските и политическите права и основните свободи /с изключение на формулираните в Допълнителен протокол № 1 право за защита на собствеността и правото на образование/. Като допълнение към нея на 18 октомври 1961 г. в Торино беше подписана Европейска социална харта. По такъв начин на европейско равнище се оформи система, подобна на системата на ООН, в която формулираните във Всеобщата декларация права на човека са разделени в два пакта -както по концептуални, така и по политически причини. Европейската социална харта се състои от две съдържателни части. В първата част са закрепени 19 права и принципи /31 в преработения вариант от 1996 г., който включва четири права от Допълнителния протокол от 1988 г./. Във втората част са представени съответните задължения на държавите участнички в договора за осъществяването на тези права и принципи.
Споменатата първа част от Хартата се разглежда само в качеството на декларация за намеренията. Във въведението на първата част е заявено: “Договарящите се страни приемат като цел на своята политика да се стремят с всички подходящи средства от национален и международен характер за постигането на условия, в които последните права и принципи да могат да бъдат ефективно упражнявани...” За разлика от това принципите в част ІІ действат като задължителни. Най-общо може да се каже, че държавите страни не са задължени да разглеждат всички представени в Хартата права и принципи като задължителни. Напротив, част III на Хартата предоставя на държавите участнички правото да приемат за задължителни неопределен брой членове по свой избор. Заедно с това държавите трябва да приемат най-малко пет от седем определени членове в част II според стария вариант и най-малко шест от девет в преразгледания вариант на Социалната харта. Освен това всяка държава може освен избраните в съответствие с предишното правило u1095 членове да счита за задължителни такъв брой членове и алинеи от втората част на Хартата, какъвто тя избере, така че в крайна сметка общият брой задължителни норми да бъде не по-малко от 10 члена и 45 алинеи, имащи цифрово обозначение. Преразглежданата Харта от 1996 г. съдържа допълнителна по-подробна дефиниция за недискриминация, което се базира на чл. 14 от Европейската конвенция за правата на човека. През 1995 г. беше приет Допълнителният протокол към Европейската социална харта, предвиждащ система за колективни жалби. Той влезе в сила на 1 юли 1998 г., когато го ратифицираха пет държави-участнички в Хартата. Според състоянието през ноември 2000 г. Протоколът е ратифициран от осем държави и подписан от още шест.
Държавите-страни по този Протокол признават, че право да подават жалби от неудовлетворително изпълнение на Хартата имат следните организации:
международни организации на работодатели и наемни работници;
други международни неправителствени
организации с предоставен консултативен статут към Съвета на Европа;
национални представителни организации на работодатели и работници под юрисдикцията на държава, срещу която е по дадена жалба.
Освен това държавата може да декларира, че признава правото да се подават жалби срещу нея и от други намиращи се под нейна юрисдикция национални неправителствени представителни организации, които притежават висока квалификация в регулираните от Хартата области. Жалбата се подава от Генералния секретар на Съвета на Европа, който я предава в Комитета на независимите експерти.
Комитетът на независимите експерти определя приемливостта на жалбата и след това на основание на обясненията, съобщенията или забележките на страните съставят доклад, който се предава на Комитета на министрите. В случай на нарушение на Хартата, Комитетът на министрите приема съответни препоръки спрямо държавата, срещу която е подадена жалба или закрива делото. Комитетът на министрите може да поиска мнението на Комитета на правителствата. Смисълът на процедурата на колективни оплаквания е да насърчи участието, както от страна на работодателите и на работниците, т.е. от двете страни, свързани с индустриалното производство, така и на неправителствените организации. Това е допълнително доказателство за поредицата от мерки, насочени към подобряването на спазването на правата, залегнали в Социалната харта. Всяка договаряща се страна трябва да изпраща веднъж на две години доклад до Генералния секретар на Съвета на Европа, с който се отбелязва напредъка, осъществен при изпълнението на разпоредбите на Хартата.