27. Европейските институции и проблемът с “дефицита на демокрация”

През последните 2 десетилетия структурата и ефективността на европейските институции, както и механизмът на взимане на решения са предмет на политически и академични дискусии. Реакциите след Договора от Маастрихт, особено по повод на извършените институционни реформи до голяма степен са причина както за провеждането на междуправителствената конференция от 1996г., така и за повишения научен интерес към проблема, наречен “демократичен дефицит”. В този термин отделните автори влагат различно значение. Основните му характеристики са систематизирани от Вайлър и се свеждат до следното:
 Проблемът за доминиращата роля на изпълнителните органи – трансферът на компетенции към Европейския съюз засилва правомощията на изпълнителната институция /Европейската комисия/ в ущърб на парламентарния орган. Самото приемане на решения от Съвета на министрите води до затрудненото упражняване от страна на националните парламенти на държавите членки на реален контрол върху решенията, приемани на европейско ниво. Прякото избиране на Европейския парламент донякъде намалява това безпокойство, но не разрешава напълно проблема. Това се дължи на факта, че независимо от разширяващите се правомощия Европейският парламент не е върховен орган на власт за разлика от националните парламенти, а също така и на липсата на развита партийна система на европейско равнище.
 Т.нар. заобикаляне на демокрацията чрез изключително сложната система от различни комитети - голяма част от важните актове на вторичното право биват изработвани на практика в тези комитети следствие на делегираните компетенции от Съвета на министрите към Комисията. В тях обикновено доминира технократското отношение към проблемите, но от друга страна именно това създава усещането за липса на демократичен елемент.
 Проблемът с дистанцираността – трансферът на компетенции към институциите на Европейския съюз отдалечава решаването на проблемите от гражданите на отделните страни и в голяма степен ги отдалечава от възможността за реално упражняване на правото на контрол върху процесите на приемането и изпълнението на решенията.
 Проблемът с прозрачността и усложнеността на процедурите – голяма част от решенията на европейско равнище, в частност тези на Съвета на министрите до момента се взимат при закрити врати. Освен това усложнените процедури, по които се извършва това, са трудно разбираеми за обикновените европейски граждани.
 Отслабващият съдебен контрол – почти всяка национална правна система предвижда съществуването на съдилища със специални контролни правомощия било ex ante, било ex post върху конституционосъобразността на собственото си законодателство. С трансфера на компетенции към ЕС и взимането на решения на европейско ниво обхватът на тези контролни правомощия на конституционните съдилища на държавите членки значително се стеснява.
За разлика от бюджетния, демократичният дефицит не може да бъде преценяван по подобен начин. Могат обаче да бъдат отбелязани някои моменти. В теорията съществуват автори, които считат, че тенденцията за доминиращата роля на изпълнителната власт е налице и във всяка модерна национална държава. Те застъпват становището, че едва ли националните парламенти имат реалната възможност напълно и ефективно да контролират подбора и съдържанието на приеманите от тях нормативни актове. Оспорен е критерият “парламентарен контрол” като мярка за демократичността на управлението в национален контекст. Тогава едва ли бихме могли да приемем същия този критерий като единствен или водещ при определяне на степента на демократичност на една постнационална система, каквато е Европейският съюз. Освен това твърдението, че Европейският парламент има по-слаби контролни правомощия върху съдържанието на нормативните актове в сравнение с тези на националните парламенти, едва ли е съвсем прецизно. По-голямата част от европейското законодателство вече се приема в съответствие с процедурата на съвместно взимане на решения, регламентираща едно своеобразно право на вето на Европейския парламент. Тенденцията за изравняване на ролята на Парламента и Съвета в законодателния процес е закрепена и в проекта за Европейска конституция. Статистиката показва също, че по-голямата част от приетите регламенти и директиви са възприели и отразили предложенията за промени, направени от Европарламента. Самият факт на провеждане на широк обществен дебат относно бъдещето на Европа, включително и институционната реформа са показателни за усилията, полагани за преодоляването на дефицита на демокрация в ЕС. Освен това за първи път е предвидено участието на националните парламенти в законодателния процес с правомощия за спазването на принципа на субсидиарността. Освен това трябва да се има предвид и следното: често се правят заключения, че ако Европейският съюз не съществуваше, по-голямата част от проблемите, стоящи на дневен ред пред европейските страни, все още щяха да бъдат в прерогативите на националните органи на власт. Това обаче едва ли е съвсем вярно. Необходимостта от някаква форма на международно сътрудничество, поставяща по-малки или по-големи ограничения върху националния суверенитет, щеше да е налице дори и ако ЕС никога не беше съществувал. Проблемът в случая е не дали отделните държави изобщо да взаимодействат помежду си, а по какъв именно начин да става това. И едва ли е съвсем справедливо да се твърди, че проблемите с дистанцираността или прозрачността в рамките на Европейския съюз са по-големи, отколкото при международните договори, сключени ad hoc.